Кое е по-достойно за душата?

Кое е по-достойно за душата?
Да гърчи се в пределите на старостта?
Или прегърната приятелски със младостта,
да се избави от на тоя свят тъгата?

Да срещне с чело вехнещото тяло,
и гаснещите мисли да поеме смело?
Или във вечна младост да остане цяло,
рушащите закони не зачело?

            Емил Юнаков в "Рая" от трилогията "Ада"


Когато бях малък, възрастна просякина ме шокира с пожеланието си... Косите ми да станели като нейните... Чисто бели?! Да остарея като нея?! Олеле...

След миг осъзнах, че ми пожелаваше дълголетие. "Да си жив и здрав"!... Нали всички това си пожелават? И повечето приказки завършват с "...и живели щастливо до дълбоки старини..."

Възможно ли е обаче да живееш до дълбоки старини щастливо, и ценност ли е да живееш до дълбоки старини?

Цял живот не мога да приема тази стойност за съвсем в ред...

Не искам да ставам все по-немощен, бавен и неподвижен.
Не искам да губя сетивата си.
Не искам да оглупявам и да го осъзнавам.
Не искам да усещам как тялото ми се саморазрушава, а не мога да направя нищо за да го спра.
Не искам да ме боли в продължение на десетилетия.
Не искам да ставам все по-безпомощен.
Не искам да ставам все по-самотен.
Не искам да погребвам и надживявам обичани хора.

Кой всъщност иска да получи тези злини, за наградата да бъде жив по-дълго време? Това е цената на дълголетието, докато не измислят еликсири за подмладяване или други революционни "хакове" върху човешкото тяло...

Тогава ще изникне друг проблем - пренаселеността. Младите ще искат място за да живеят, а ако старите са с тела като млади или поне все още жизнени и продуктивни, то тогава ще са едновременно опитни и активни, и поколенията ще се сбълскат.

От друга страна, застаряващите държави започват да усещат тежестта на това че има много хора, които вече не могат да придават трудови ползи за обществото, но то трябва да издържа, защото те са работили, докато са можели.

Това обаче са други теми...

Думата ми е за ценността на дълголетието.

Могат да се намерят ценности. Има хора на 80, които все още са продуктивни учени или творци, и извори на мъдрост и вдъхновение... Има възрастни хора, които все още знаят как да се забавляват...

За повечето хора обаче старостта изглежда като ад.

Може би свикваме със саморазрухата на съществата си? Учим се да се радваме на тази част от живота, която ни е останала? Примиряваме се, че дори и да сме "живи и здрави", ще се повреждаме клетка по клетка, месец след месец, и ще свикваме с все по-немощното си и по-сгърчващо се тяло...

Не! Няма пък!

Не ща да се примирявам. Може и да свикна, ако доживея неприятно стареене, но не искам да се примиря, че "така трябва".

Стареенето е недъг на природата. Дълголетието не е толкова голяма ценност, колкото пожеланията "рекламират"; не и по начина, по който бих могъл да го имам!


"...стори му се, че чува музика, бликаща някъде от мрака...


     

     Нямаме време...

     Няма къде да отидем...

      Кое гради мечтите ни, но никога няма да имаме?

     Нямаме никакъв шанс.

     Всичко е предрешено.

     На този свят има само един прекрасен миг,

     който никога няма да достигнем...


     Кой иска да живее вечно?

     Кой иска да живее вечно?

     ...

     Кой се осмелява да обича вечно?
 
    Когато любовта трябва да умре...

    ...

    Докосни сълзите ми с нежните си устни...

    Докосни раните ми с меките си пръстите...

    И ще имаме Вечността!

    И ще се обичаме вечно!

    Днес ще бъде вечността...

    Кой иска да живее вечно?

    Кой иска да живее вечно?

    Днес ще бъде вечността...

    Но кой би чакал цяла вечност?...

        След миг гърдите отново го смазваха от болка, но надеждата успя да промъждука, защото това май беше музиката от "Истината". Иво може би беше излязъл от Играта и щеше да му помогне?!

        "Причува ми се... Тъпо е да я научиш след лудешко катерене по стълбище, но от друга страна какво значение има дали до Истината остава минута, година или сто години... В края на цялото това време, продължителността му се свежда до миг. Сякаш всичко, което си преживял, се е случило вчера... или преди час... или преди едно... вдишване"..."

    Емил Юнаков в "Истината" от трилогията "Ада"


Кой има нужда да живее дълго? Какво ще правим между 90-те и 100-те години например?

Винаги има какво да се прави... Само зависи колко си грохнал...

Можеш да се радваш на внуците и правнуците си?
Признавам - добро оправдание, или както се казва - "смисъл". Сигурно е приятно да ги гледаш как растат - ако все още виждаш, - но това не е достатъчно възмездие за старостта; според мен.

Хммм... Надали ще стана много по-мъдър...

Опитът? Ако ще трябва сам да си го ползвам - притрябвал ми е... Младите рядко се обръщат към опита на старите. Може би защото сегашните старци са трупали опита си в толкова различен свят, че младите не виждат в него полза и адекватност. Светът се променя прекалено бързо, за да има практическа полза от опит от преди много десетилетия...

Абе сигурно е хубаво да си бил жив свидетел на неща от преди 50, 60, 70, 90 години и да казваш:

- Едноооо времеее.... Какви времена бяха... Тц-тц-тц...

Или на стогодишнината на Apple][ през 2077 г. да разказваш на пра-пра-внуците си, че като малък си програмирал такава машина...

Последното е интересно...

И все пак, на кой няма да му омръзне да живее 100 години, ако в последните 20-30 животът ще е много по-лош отколкото в предишните?...

Не знам...

И какъв е "смисълт", целта, двигателят, силата, която ще поддържа желанието ти да живееш толкова дълго?


25 или 105?

Като малки бяхме измислили играта "Какво предпочиташ", в която си задавахме въпроси от рода на:

Какво предпочиташ? Да скочиш от осмия етаж надолу с главата, да те смачка влак или да те пуснат в киселина? :)

Какво предпочиташ?

Да живееш 25 години, или да живееш 105 години?...

Хмм...

...

За Истината, за "смислите на живота", за причините да искаш да живееш, защо хората си пожелават дълголетие, за бъдещето, за мен и за други неща, свързани с тия работи, ще пиша друг път... ако не ми мине меракът.


...

Емил се озъби на сребристата, огледално излъскана врата, в която се оглеждаше и приятелката му, и яростно задърпа пръстеновидната хватка. Помагаше си си с неголямата тежест на тялото си, отпуснато назад. За съжаление борбата се оказа безсмислена - вратата не мърдаше дори на половин косъ - нo хватката, малко по малко, поддаваше, и накрая се отскубна от основата си. Под действието на собственото си усилие Емил полетя назад, стиснал дръжката в ръце, и се хлъзна, по гръб, на пода пред Ана. Тя не опита да го хване, защото знаеше, че няма да успее да удържи тежестта му; а ако бе посегнала, и двамата щяха да паднат, без тя да допринесе с кой знае какво той да не падне лошо, ако полетът му клонеше към лошо падане. А може би би било хубаво да паднат заедно, дори да е имало опасност и двамата да се наранят?
- Добре ли си?
- Нищо ми няма, ако не броим, че усещам признаци на вбесяване. - с безпомощна интонация проплака Емил.
    Плаха безкрайностна безпомощност блъскаше по вратите на съзнанието и на Ана, но нейното бе по-силно.
- Нали... Нали... Нали сме двамата? - потърси преграждения срещу нея тя, и подаде ръка на Емил, за да му помогне да стане.
    Младежът се насили да се усмихне.
- Ти си единственото, заради което момче като мен намира смисъл да се изправи пред безкрайния черно-бял коридор без изход, вместо да потъне в мрака на черната му половина...
    Девойката се усмихна горчиво и сложи ръка на рамото на младежа.
- Ще намерим изход. Няма начин да не успеем. Занимавал ли си се с Физика на вратите, входовете и изходите?
- Май че не. - постоплен от ръката и усмивката й, отвърна отчаяният Емил.
- Според един от принципите й, ако има вход, то задължително има и изход, защото ако влезеш през входа, то той се превръща в изход.
- Но този вход вече не е изход...
- Човек никога не бива да бъде уверен в лошите си предчувствия. Колкото и показания за зле отиващите си предчувствия да притежаваме, винаги трябва да вярваме, че грешим, защото нищо не се знае със сигурност, докато не се случи.
- Красива неизпълнима надежда...
- Защо? Загубиш ли вярата в благополучния завършек, губиш и сили да се бориш за постигането му. Трябва да вярваш, дори да си в най-безизходното положение.
- Защото в безизходицата нямаш друг избор...

...

- Любовта не е толкова важна. Не бива да бъдеш неин роб. Тя е само съвкупност от усещания, както и всички останали чувства. А усещанията са данни, като всичко друго и на тоя, и на оня свят. Болката също е просто данни, макар че не можем да я заличим от съзнанията си.
- Аз бих понесъл твоята болка, ако това би могло да те спре! Но защо?! Защо трябва да стане така?! Защо ние трябва да страдаме?!
- Защото така е решено за нас двамата... Така е излязла сметката; това се е паднало на заровете...
- Заровете?! Не е честно! Не е честно щастието ни да се решава със зарове!
- Нито на този, нито на онзи свят има честност... Тя е измислица - това, което смятаме, че трябва да се случва при наличието на определени събития и предходни случки, за които знаем. Това, което смятаме че трябва, не винаги е това, което Той е сметнал, че трябва; защото ние винаги пропускаме някои променливи при изчисленията...

Емил и Ада из "Ада" от трилогията "Ада"


...

* Превод на песента - Тош

ПП. Защо в енциклопедиите слагат снимки на велики учени на стари години, малко преди смъртта им? Едно обяснение - по-рано не са били снимани ( личности от по-миналия век ). Второ обяснение - в енциклопедиите пише най-вече за починали учени, а повечето хора почиват на стари години.

Не е ли по-добре да помним хората такива, както са били в разцвета на силите им?