В блога на групата публикувах поредния материал за "нашите" родители. Но кои родители са "наши" и кои - "ваши"? Докато реша този въпрос, предлагам и тук написаното....
И мен като всички българи, които от много време живеят на границата между правилата и безредието, живо ме интересува как да създаваме правила и да поставяме граници при децата. Защото твърдо вярвам, че ако ние живеем на тази граница, то децата ни трябва да живеят по друг начин – по-лесно, по-толерантно, по-коректно, по-достойно, без двойни стандарти, отстоявайки своите права и зачитайки правата на другия.
Дори един човек да съществува, има правила, по които той живее. Колкото повече са хората, толкова повече и по-сложни стават правилата, които определят взаимоотношенията между тях. И сами разбирате, че е жизнено важно детето да овладее основните правила за съжителство с другите. И че каквито правила успеем да изградим в детето – такива правила ще битуват в социалното общество след време. А гледайки съвременното общество – има защо да се чувстваме виновни по отношение на младото поколение. Ние, възрастните въвеждаме правила и поставяме граници. И ако сега живее младо поколение без ясни правила на поведение и граници в социалния живот, то ние сме виновни за това.
И така, на света се ражда дете. Със своето раждане то променя правилата по които е живяло семейството до този момент и само поставя свои правила: на собствени, индивидуални за всяко дете интервали то иска да бъде нахранено, подсушено и занимавано. Иска да бъде обичано.
Вече писах, че до 3-тата година трябва да сме по-деликатни и внимателно да се вглеждаме в нуждите и потребностите на детето, но и да въвеждаме важните по наше мнение правила и граници на поведение. Те най-често са свързани със създаването на подходящ дневен режим и ритъм на живот на детето, с въвеждането на нови храни в неговото хранене, както и с отношения с хората от най-близкия кръг. В началото на живота трудно може да се каже кой кого учи на правила – дали родителите детето или детето - родителите. В този смисъл пеленачеството е единствения истински демократичен период в живота на българското дете, в който и двете страни са равностойни партньори в създаването на правила и поставянето на граници.
Важно е да се осъзнае, че във възрастта от 0 до 6-7 години, възрастните са водещите по отношение на създаването и спазването на правилата и границите на поведение. И че в тази възраст ние поставяме основите на социално приемливото поведение. Каквото се изгради в този период, то остава за цял живот.
Преди всичко всеки трябва да реши за себе си какво детско поведение смята за неприемливо. Така например по обективни причини около третата година детето става бунтар и отрицанието става водещо начало в неговото поведение. Трябва ли протестите му да се приемат за лошо поведение? Кога едно поведение в тази възраст е ”лошо”? Според мен, индивидуалният, личният протест на детето в тази възраст може да се приеме, когато се отнася за облекло, храна, предпочитани дейности и всичко, чрез което детето иска да се утвърди като индивидуалност. Но категорично трябва да се отклоняват опитите на детето да пречи на други хора. Слава богу, че в тази възраст е толкова лесно да се прави това! Вече писах как това може да стане при спането на децата. И в никакъв случай да не показваме с усмивки и смях колко се радваме, когато детето ни удря, хапе, драска. Социално приемливото поведение и границите на приемане и неприемане на детското поведение започват да се изграждат от първия ден от живота на детето.
Доста богата храна за размисъл дават детските площадки, където се срещат родители с деца с различни възгледи за възпитание и ценности. Основното социално правило е, че родителят във възрастта от 0 до 7 години носи цялата отговорност за живота и възпитанието на детето си. В конкретният случай това означава, че той определя с какво ще се храни детето му, с кого и как ще играе на площадката. Така, ако вие сте приели, че вашето дете ще яде само здравословна храна, в правото си сте да отклонявате черпенето със „Зрънчо”, „Снакс” и всякакви други неприемливи за вас храни. В този случай, вместо отказания „Зрънчо”, му предложете плод, сушени плодове или обелени ядки. А защо не предложите инициативно и на останалите деца около пясъчника?! Ако направите това един-два пъти, може да въведете нова мода на хранене край вашата детска площадка. :-))) Хората са чувствителни, особено младите майки, и с удоволствие възприемат новото, различното, рационалното, здравословното. При всички случаи сте в правото си да останете на своето мнение и да не позволите други да променят възпитателната ви стратегия.Колкото е по-малко детето, толкова повече възрастния решава вместо него.
При това трябва да помним, че отношенията на площадката са в две плоскости:
отношения възрастен – дете
и
отношения възрастен – възрастен.
Нали не искате някой да ви баламосва, както се баламосва дете?! Е, не го правете и вие! С други думи сменяйте, както съм сигурна,че го правите, поведението си в зависимост от това, дали говорите с дете или с възрастен.
След тригодишната възраст, ако сме приучили детето да зачита другите, може с негова помощ да помагаме на по-малките деца да си изграждат социалните правила и граници в социалния живот.
Всъщност, ако се замислим, за съжаление правилата са свързани най-вече с това какво не трябва да се прави в един или друг случай. Това е тъжно и обезкуражаващо и ако бях зародиш, едва ли щях да поискам да се родя, знаейки колко „не”-та трябва да спазвам. Слава богу, че в началото на създаването на правилата не е необходимо да се аргументираме, а да прилагаме правилото на възрастните „Прави като мен”: ние поздравяваме и показваме, че очакваме и детето да поздрави, ние си мием зъбите и подаваме и на детето неговата четка…..Освен това, за да запазим детският оптимизъм и да накараме децата с по-голям ентусиазъм да спазват правилата, добре е да положим усилия и да ги формулираме по положителен начин: вместо „Забранено е да се бият хората в къщи, пясъчника, групата”, по-добре е да се каже „Тук хората споделят играчките си, извиняват се, ако причинят неприятност и си помагат в игрите”. Малко дълго прозвуча, но нали децата трябва точно да разберат какво се очаква да правят?! В своите действия децата най-често са движени от някакъв непосредствен и силен импулс за действие: „Искам тази играчка”, „Четката жули и не искам да си мия зъбите”, „Мама сипва много гореща вода за къпане в коритото и аз не искам да се къпя”. За това възрастният първо трябва да провери каква е причината за неприемливото поведение и ако е в неговите възможности да коригира материалните условия: да купи по-мека четка и по-ароматна паста, да налее по-хладка вода и да предостави играчки за игра по време на къпането, но не и да обяснява на малкото дете колко е важно за неговото здраве къпането или миенето на зъби. Ако проблемът е желана играчка – направете друга играчка или дейност по-желана и извикайте детето от „конфликтната зона” (това е най-ефективният начин за справяне с конфликтна ситуация с деца или с отклоняване на дете от опасна игра, при това без назидателни проповеди). Помнете: децата през цялото детство следват собствената си природа и им е много трудно да следват правила.Цялата тънкост е, че децата трябва да се научат да спазват правилата, но е добре това да не става императивно, заповеднически. В този смисъл не е важно да се четат „конски” на децата, още повече, че в тази възраст те най-често не стигат до ума и сърцата им (и това е видимо от факта, че децата перфектно знаят как искаме да се държат, а на практика не го правят). „Конското” е начин възрастният да „изпусне” парата за сметка на детето и за това е дълбоко непочтено спрямо детето. Какво да правим?! Най-лесното: да поставяме децата отново и отново в ситуации, в които да упражняват очакваното поведение до създаване на навик: навици за поздравяване, за изчакване на ред, за прибиране и подреждане, за извиняване…..
За ваше сведение човек овладява един навик с цялото си тяло: с ума (главата), чувствата (сърцето) и с крайниците (действието), но съществува принципно различие в овладяването му при възрастните и децата. Децата овладяват навика първо като действие, след това свикват да се чувстват комфортно, когато го правят и некомфортно, когато не го правят и накрая разбират защо се налага да правят едно или друго нещо с ума си (да оправдават по приемлив начин навичните действия). При възрастния създаването на нов навик става по обратния път: ние първо разбираме нещо с ума си, след това eмоционално поискваме да го правим винаги, и накрая то става навик (спомнете си как сте си изградили вредния навик за пушене, например, или навика да карате ски, или да правите регулярно екскурзии в планината). Грешката във възпитанието най-често се заключава в това, че ние полагаме много усилия да обясняваме необходимостта от един или друг навик, вместо да насочим енергията си в постоянното упражняването на действията, от които се състои той!
А как да постъпите когато дете отказва да извършва дейности, които вие искате да превърнете в навици – къпане в определено време, миене на зъби, прибиране, лягане в определено време, поздравяване, извиняване? Преди всичко като не позволявате да се нарушава ритъмът в извършването на определената дейност. Обикновеноконфликтите се получават когато родителите са непоследователни в упражняването на навика или има разминаване в единството на родителските изисквания – единият родител разрешава, другият-не. За сведение на родителите, децата имат силна памет и помнят случаите на пропуски или отмяна на дейността под натиск и опитват отново и отново или търсят за съдействие родителят, който обикновено им разрешава всичко. Разбира се, понякога се налага или се случва да се нарушават правилата, но колкото са по-големи децата, толкова по-ясно трябва да им се казва, че това е само за този път и че утре нещата ще се върнат към обичайният си начин на изпълнение.
Преди време ме впечатли една източна приказка: Двама мъже се хвалели чии син се отнася с по-голямо уважение към баща си. Вместо да си говорят напразно, решили да изпробват синовете си. Повикали синът на първият мъж и бащата му поискал от него да отиде да свърши нещо. Когато синът излязъл, бащата започнал да говори на глас: „Сега синът ми си обува обувките….сега излиза от къщи на улицата…..сега завива зад ъгъла….сега приближава мястото…….върши работата……връща се обратно по улицата….влиза в къщата…..събува си обувките”. В момента, в който бащата казал „сега отваря вратата на стаята”, вратата наистина се отворила и синът се появил пред двамата мъже. Вторият баща също изпратил сина си да свърши същата работа и като първия започнал да описва пътя на сина си. За негов срам, когато казал „сега отваря вратата на стаята” синът му не се появил на прага. Бащата извикал името на сина си, и чул недоволното му сумтене зад вратата: „Добре де, добре!...Отивам... Още не съм си обул обувките.” Знам, че всеки родител иска да има такова дете като синът на първия баща. В такъв случай, при възпитанието стремежът на родителите трябва да бъде такова поведение при децата, при което се казва един път от родителя и детето изпълнява веднага казаното. Но как да се постигне това?! Много лесно: като не допускаме да не се изпълняват исканията ни. Ще го повторя от предна статия: не позволявайте децата да ви отклонят от прилагането на правилото като влизате в словесен диалог от рода: майката - „ Знаеш, че преди да започнеш нова игра, трябва да си прибереш играчките от предишната.”, на което детето отговаря: „Искам още малко да постои постройката, за да я види баба, като се върне от работа”. Правилото за това е правило, защото изисква спазване на определена последователност в дейностите на детето при всички случаи. Ако допуснем не спазване, тогава престава да бъде правило. Поведението в този случай само показва, че за детето това правило не съществува. Как да се държим в случая? Като изключите високия тон, скандалите, боя, „конското”, остава заедно да извършите дейността, но като изключение, „само този път”, или като с мек и категоричен тон не позволите започването на новата, желана дейност, докато не се свърши очакваното за край на предходната - прибирането. Или като поощрите детето с усмивка, целувка, погалване или друго желано действие всеки път, когато без подканяне извърши очакваното. Въпросът с наградите е труден – те са нещо важно, но има опасност да приучите детето да действа само за награди, ако го възнаграждавате всеки път, когато си свърши очакваната работа. Правилото при изграждане на навика да изпълнява от първияпът казаното от вас е да настоявате на своето. Помнете: това не е недемократичен навик, а навик, който изгражда у детето умение да следва авторитети. Колкото и да са интересни за обществото бунтарите и асоциалните личности, нали не искате детето ви да има техния труден и изпълнен с конфликти живот, когато порасне?! Знаете ли защо детето ви чува от третия път, например? Защото вие го тренирате за това: първият път казвате своето изискване спокойно – самият вие не очаквате детето да ви послуша и то чува това в тона ви; вторият път в тона ви звучи раздразнение и детето го чува – това го привежда в готовност за действие: когато чуе третия крясък, той го изстрелва към очакваното действие. Обикновено това е моделът, който несъзнателно изработваме в къщи. А как да го поправим?! Ами всеки измисля собствената си тактика. Но най-добре е да не допускаме да се създаде този навик.
Другият източник на неподчинение и трудности в изработването на правила за социално приемливо поведение е двойният стандарт. Едни са правилата, които се опитваме да внушим на децата, други са правилата, които ние следваме. С други думи – широко известната българска поговорка „Не ме гледай какво правя, а ме слушай какво ти говоря”.Как да научим детето да си мие зъбите, когато то вижда, че мама или татко рядко посягат към четката за зъби; как да го научим да се извинява без да се замисля, когато ние нито веднъж не се извиняваме, дори да съзнаваме, че сме виновни? Как да го приучим да яде по-малко шоколад, като ни гледа, че се хващаме за кутията с шоколадови бонбони във всеки удобен момент? Как да ги научим да изчакват реда си, когато ние винаги търсим възможност да заобиколим установения ред и да се окажем най-отпред на опашката?! Как да се научат, че всики са достойни за уважение, когато пред тях без свян хулим близки и познати и търсим всяка възможност да демонстрираме, именно да демонстрираме "Аз съм по-важен от теб"! Сега ще кажа най-трудното правило за възрастни: ние сме образец на поведение в поставянето на граници и упражняването на социално приемливо поведение. Това правило е валидно във всеки момент от съвместния ни живот с децата: от момента на ставането им от сън до момента на лягането. Изключително изтощително е, защото предполага съзнателност във всяко наше действие – винаги да правим не това, което ни се иска да направим импулсивно, а това, което е необходимо, за да възпитаме добре децата си. Все пак, мили родители, въздъхнете с облекчение: родителите инстинктивно правят най-доброто за децата си. В този смисъл обикновено родителите не грешат, грешат педагозите. :-)))
Конфликтите на децата често поставят родителите в трудни ситуации. Ясно е, че детето трябва да се извини, но ако то не иска? Трябва ли да приучваме детето да подава ръка при извинение и защо? А ако друго дете нарани нашето: как да се държим?
Преди всичко възрастните трябва да запазят спокойствие. В мащабите на детето всяко бурно чувство на възрастния, независимо дали е радост или гняв, има смисъла на божий гняв – също толкова гръмотевичен и подобен на бедствие - който го парализира и смачква като личност. Настойчиво, но спокойно трябва да настоим детето да се извини. Ако то е толкова разстроено, че не осъзнава вината си, ние трябва да се извиним от негово име, а в къщи да поговорим (най-добре като разкажем приказка, в която някой друг е с лошото поведение на нашето дете) и още по-настойчиво да го учим на социално приемливо поведение. В ритуалът по извинението е добре да приучваме детето да подава ръка, защото, както знаем, в дланта са изведени изключително много нервни рецептори и притискането на длан в длан ги масажира - по този начин обиденото дете се успокоява. Това е и причината възрастните да създадат ритуала на ръкуването при среща.Не се тревожете, че до 5-6тата година децата не винаги кръстосват ръце при ръкуване. Кръстосването на ръцете е въпрос на психическа зрялост и момента за това настъпва след четвъртата година. Ако детето ви се извини на другото дете, но не го докосне, направете го вие – другото дете трябва да бъде успокоено и физически. А ако другото дете е виновно, но неговите родители нямат съзнание за важността на извинението като социален регулатор на отношенията и на защита на детската личност? Не напрягайте допълнително ситуацията със скандал с другите родители. Непременно, обаче, вие се извинете на своето дете от името на другите родители, за да се почувства вашето дете защитено. Вашата позиция в случая е „Аз поемам отговорност за защитата на моето дете”.
Децата са щастливи единствено когато са в обществото на останалите хора. За да могат да изживеят пълноценно взаимодействията с другите хора в това общество, ние, възрастните, сме тези, които трябва да очертаем ясните граници на социално приемливото поведение и да създадем навици.
Чудничко!!!
Много се радвам, че ви допадат тези разработки!:))))))
Comments7
Имур,
извинявай,
нещо не разбирам.
Най-напред: кой назова категориите Ж и З, както и ключовата дума: занимавка.
Без засега да вярваме напълно на Бл.Сендов, че човешката ръка не е предназначена за писане, а за творчество, как ги мотивирате дечицата от ІІІ и т.нар. "ПОДГОТВИТЕЛНА" група да правят шевици и килимчета.
Где ги тези шевици, освен в музея на "културните гробища"?
Ох, извинявай, ама ми е тъжно за дечицата
Г-н Димитров, не ви познавам. Не се засягам от забележките ви, които сигурно са основателни. Начален учител съм и не познавам методиката на предучилищниците. Публикувам тук, ако попадна на материали, които биха послужили, разнообразили или улеснили работата на колегите. Що се отнася за категориите- отбелязала съм ги, за да бъдат по- лесно откривани въпросните материали. Защо пък не и занимавка? Мисля че и чрез занимавките също може да се обучава.....
Въпреки моето невежество на фона на вашата компетентност- ще продължавам да пубикувам тук!
Уважаема Имур,
пак ще се извиня! Изобщо не съм имал намерение да правя забележки. Да не говорим пък за невежество и компетентност. Не само искрено съм убеден, а и постоянно и многократно съм писал и говорил,че Всеки си има уникалния опит, с който може да обогати другите - и пред това всички сме равни /не само ние, възрастните, а и - Особено - Децата/.
Така че, продължавам с най-добри чувства. Попитах за категориите, защото ми писна от Тази подготовка. Ще припомня: като става дума за нея Елконин е задавал само един въпрос: Как играе детето? Другото е подробности - като прочутия проблем с Краснописа.
Що се отнася до Занимавката - изцяло съм във ваша подкрепа, и , дай боже, да не е " и също може да се обучава", а да е ПРЕДИ Всичко. И затова питах как ги мотивирате дечицата. Дано всичко да е вплетено в смислена и интересна: проблемна, вариативна, импровизационна, фантазна, игрова Занимавка, в която да има удоволствие от безграничните хрумвания /на децата и вашите/ - защото Знакът става важен, когато има и значим личностен Смисъл в заедно /с Другите доброжелателни съмишленици/ съ- творен контекст.
И понеже сте Начален учител, имате ли нещо против, ако може - да не ни приемате като "предучилищници", а като Първоначални учители?
Желая Ви Успех!