За редовните читатели тук вече трябва да съм известна с тревогите си относно възпитателната страна на работата на детската учителка. Впрочем тревогите ми са многопосочни, но днес отново ще чопля точно тази: за възпитанието. Съзнавам, че на фона на далеч по-практичните интереси на колегите, моите са малко встрани, но какво да се прави: всеки следва своя път.
И така:
Днес по друг повод четох една книга и ме порази този пасаж:
„…….ако моят възпитаник не се развива според желания от мен идеал, не трябва да се настройвам срещу детето, а срещу мен самия. И тогава съм длъжен да стана едно цяло с детето и то до такава степен, че да се запитам: „ Дали пропуските на детето не са всъщност последици от личните ми недостатъци?”. Вместо да насочвам недоволството си срещу него, сега аз ще размисля какво трябва да направя, за да може в бъдеще детето да отговори по-добре на моите изисквания. Подобен усет за нещата постепенно променя у човек целия му начин на мислене. ……аз съм само малка частица от цялото човечество и съм солидарно отговорен за всичко, което става по света. Тази мисъл трябва тихо да узрее в душата. Едва по-късно и постепенно тя ще се отрази и върху външното поведение на човека. В тази област всеки може да започне промените единствено по отношение на себе си.” (Р. Щайнер „Как се постигат познания за висшите светове”)
Не че не съм го знаела и преди от други книги и други автори, но този път параграфът може би намери по-благоприятна почва в мен.
Замислих се как все се възприемаме като едно цяло с децата си, особено когато са по-малки, но някак не ни се ще да вярваме, че лошото им поведение е пряко следствие от нашето поведение. Родителите са на различно мнение по отношение на някои възпитателни моменти (майката праща детето да спи, бащата иска да си играе с него, бащата иска да излязат на двора за игра, майка настоява детето да пише домашни) – детето израства манипулатор: знае при кого от родителите да отиде, за да получи своето; родителите са нерешителни за активни действия или затворени в някакви свои научни светове – детето израства мечтателно и „отнесено” и все нещо му се случва, точно когато дойде до решителни практически действия, за да се реализира; родителите са меки и нерешителни или отглеждат дете, на което всичко е разрешено – детето се тръшка и злепоставя родителите си при всеки, макар и нерешителен опит да прокарат свое виждане за нещата; подвластни сме на чувството за собствената си незначителност, не знаем как и не можем да упражняваме родителска власт – детето прескача детството и започва да живее живот на тийнеджър на 10 години: закъснява, пуши, води полов живот. Това са големите драстични примери, които са се развили от незначителните и наглед дребни ежедневни действия.
Доста често и аз, и родителите си казваме: „Поведението на детето не ми харесва. Какво да правя, за да го променя?!”. Излиза, че най-верният отговор и най-прекият път към промяната на детското поведение е: „Огледайте собственото си поведение и открийте с коя негативна, неприятна част от вашето поведение е в пряка зависимост детското поведение и се опитайте да я промените!”
Ние, родителите, и децата ни сме като скачени съдове: каквото се налива в единия – това отива и в другия…..
Особено вдъхновяващ е факта, за който не си даваме сметка, заети да се борим с последиците на собствените си недостатъци в поведението на децата си, че възпитавайки правилно децата си всъщност работим за едно по-добро бъдеще на човечеството!
До тук беше статията, написана за родителите на децата от моят група. Оттук нататък продължавам за колегите.
А не се ли отнася същото и за нас, учителите?! Недоволстваме от децата и техните родители, но ако се вгледаме внимателно или по-точно ако бъдем честни към себе си трябва да признаем, че групите са огледало на нас самите: ние говорим шумно и не винаги следваме правилата на доброто поведение – и групата ни е същата; ние сме равнодушни към света – и групата ни е същата. Тогава?!
Значи ли, че утре сутринта, ако децата са шумни и доста неорганизирани, за да ги организирам не трябва да им шъткам, крещя и наказвам, а само да се съсредоточа максимално в работата, с която ще се заема, независимо каква е тя: подготовка за закуска, подготовка на материали за занимание и т.н.; без да обръщам внимание на шумотевицата да си върша максимално добре тази работа и те, тригодишните, ще ме последват?! Виждала съм го на Запад – работи, но при нашите български деца?! Впрочем, с какво нашите деца са по-различни от онези?!
Значи ли, че че ако децата се държат грубо едно към друго, трябва да огледам собственото си отношение към тях? Или към другите хора? И съответно да го променя?
Твърде взискателна и трудна техника: трябва да си смирен и да приемеш, че се нуждаеш от непрекъсната промяна към по-добро самият ти, не толкова децата около теб! Трябва непрекъснат самоконтрол и порив към самоусъвършенстване! Трябва да си максимално честен към себе си и да приемеш, че не си съвършен и трябва да се промениш. И се сещам за злата мащеха и Снежанка. Колко правдиво е обрисувано нежеланието на човека да приеме истината за новите обстоятелства и да се промени! По-добре да умре новото обстоятелство, отколкото аз да се променя! Колко пъти лесно сме приемали болезнения, но честен отговор:"До сега ти беше най-добра, но днес децата се държат лошо, защото самата ти си напрегната, излязла от релси, раздразнена, ядосана и какво ли не още"?! И колко пъти, намерили вината в себе си, се спираме, поемаме дъх, броим до десет, съсредоточаваме се в себе си и .... ставаме пак професионални загърбили собствения си свят, за да осигурим добър свят на чуждите деца?!
Лягам, за да съм свежа за утре....Първа смяна съм..... И не знам какви ще ми дойдат децата, след два дена почивка......
ЧУДЕСНО !
Весели празници,скъпи колежки!
Comments2