Почти съм натопила нос в кафето,
все още несъбудена примигвам.
След есенното пиршество на цветовете
неумолимо зимата пристига.

Есента подрани...

Есента подрани и притвори вратата,

затанцува със тънкия сърп на луната:

стъпка в ляво – нощта ще е пак ветровита,

стъпка в дясно – денят все за лятото пита...

А отсрещния хълм светна ярко – червен,

не от скука и яд – просто там расте клен.

И листата му перести, като мънички длани

се протягат към слънцето – кой лъчите ще хване?..

Но когато последното ято замине

в една нощ изведнъж есента ще загине,

а земята ще трепне, сразена от студ...

За какво, за какво беше целия труд?...

Когато в сянката на мислите се скривам,

светът отвън неузнаваем става –

заглъхва уличният припев

на хорската гълчава.

Привлечена от тъмната омая

на чувство, идващо от глъбините,

се влюбвам без посока във безкрая,

а вглеждам се в човек наблизо.

Всяка музика се въплътява

в мелодия, която е нетрайна,

но пак акордите и проследява

душа, съжителстваща с тяло.

Невидимо е нежното и покровителство

над изрисуваната видима действителност.

Там някъде, където сенките се сливат,

понякога отивам във мечтите си.

Въпрос към Господ

( На загиналите в Охридското езеро)

Щом светъл празник наближава
едно предчувствие зловещо
в душата ми се настанява:
пак в траур ли ще го посрещнем?!

Въпрос към Господа задавам:
нима направили са нещо,
та тази казън* заслужават?!
Едва ли толкова са грешни!

Невинни жертви в мирно време
пред всеки празник ни отнемаш.
Потресен съм ... недоумявам ...

Щом Път, Любов Си, и Живот Си
тогава смъртите какво са?
С ответ не ме удостояваш ...

Епилог:
Няма мрак, а отсъствие на светлина.
Няма студ, а отсъствие на топлина.
Няма смърт, а отсъствие на Бог,
защото Бог е Живот ( и Светлина, и Път…)
--------------------------------------------------- ------------------------

казън * - (Остар. ) наказание, присъда, смъртна присъда.

Тагове: смърт, сонет

Ръката на приятел ни е нужна.

Само сърцето знае за какво

наивната привързаност ни служи

и търси упоителния говор.

И се оказва, че съвсем не може

да устои на думата столика.

То присвоява си нюансите и божи

и ароматите, от нея бликащи.

В речта на близък и приятел

такава необятност се разкрива.

Сърцето в нея се разтваря

и соковете и попива.

Те ще му стигнат до тогава,

докато думите изсъхнат

и видиш как се разпиляват,

а вятърът краде дъхът им.

Животът многословен е и трябва

сред думите все някой да те води -

разбираща усмивка, стапяща се бавно

и в песента, покълваща отново.

Съдба е!

Не бях достигнал още края
на пътя и в тунела спрях -
там ярка светлина съзрях,
помислих си : дали е Раят?

Тогава ясно осъзнах :
да бъда вечно с теб желая!
От страх или съдба не зная,
но пак до теб се озовах.

И истината проумях:
ще бъда, съм и вече бях*…
Разбрах и друго - то ме смая –

в безкрая щом те разпознах
това е знак, че не е грях
да бъдем заедно – съдба е!
--------------------------------------------------- ------------------

* - Интерпретация на Библейския текст- “ Това, което е, е било и ще бъде…”