Вечерняя музыка

М. Юн

Вечерна музика

Вл. Башев

Няма две праскови.

И две череши няма.

Останаха по една.

(Светът нещо се е объркал.)

Губят се другарчета.

Губят се половинки.

Ето, и аз само с един ляв крак

(интересно, къде ли е другия),

само с един чифт устни

(къде изчезнаха твоите)

и даже, олеле, каква трагедия,

май вече нямам

раздвоение на личността

(а с кого сега да си говоря).

Ще си търсим дуета.

Ще си търсим чифта.

Дотогава – със фиктивни заместители.

Гледам – посадиха

кайсия и вишня.

Крака имам – и ляв и десен

(с два леви по-добре ми беше).

Устните ги храня със червило

(като не мога да ги храня с твоите).

Само дето трудно ще се намери човек,

който ще се съгласи да бъде

втората ми личност.

Не могу я уснуть, выхожу из землянки под небо.
Там, где звёзды блестят, там, где ветер тревожно трубит.
Я б хотел быть с тобой, и сейчас рассказать, что тебе я
не успел, не посмел, может быть...

Как я мало любил, как я мало был счастлив с тобою.
Разлучил нас наш долг. Ты не плачь и меня не кори!
Чтоб свобода была, чтобы были надежда с любовью,
в бой иду я с восходом зари.

Коль паду я в степи, и трава зашумит в изголовьи,
не припомни мне зла, на могиле моей не рыдай.
Встреть ту светлую радость, что моею оплачена кровью,
долюби за меня, домечтай!

Я не буду в обиде, я буду счастлив и спокоен,
Не за скорбь воевал, не для слёз позвала нас война.
Вот уже рассветает. Готовы друзья мои к бою.
Доброй ночи, моя дорогая жена!

пер. М Юн

Не, не мога да спя. Ще изляза навън, под небето
дето светят звезди и тревожния вятър тръби.
Искам там да съм с теб, да ти кажа това, за което
не успях, не посмях, може би...

Недолюбих те аз, ненагалих те, моя любима.
Раздели ни дългът. Затова не плачи, не кори!
За да има любов и мечти занапред за да има,
аз отивам на бой призори.

Ако падна убит сред степта, под звездите студени,
запомни ме с добро, но на гроба ми ти не ридай.
Посрещни радостта, отвоювана с мъка от мене,
долюби вместо мен, домечтай!

Аз не ще се гневя, а ще бъда щастлив и спокоен.
Не за скръб съм се бил, не за сълзи вървя на война.
Вече съмва над мен. Вече влизат другарите в боя.
Лека нощ, моя мила жена!

В. Ханчев

***

Как поздно вы меня целуете…

Мучительно меня глазами ищете,
блестящими, как две большие капли,
как две слезы, готовые скатиться —
        прости мне, что тебя когда-то
        не поняла,
        не верила тебе…

Вы прощены. Целую вас спокойно.
Прочь ухожу и уличные лампы
меня изображают на фасадах
большим
и необычно добрым.

Но вскоре тени уменьшаются
и тонут
в подъезде тёмном,
вверх по лестницам идут,
сгущаются, становятся рукою,
что грустно пишет строчку на бумаге:
Как поздно вы меня целуете…

пер. М. Юн

***

Как късно всички вие ме целувате…

Очите ви мъчително ме търсят,
уголемяват се, лъщят като сълзи,
готови всеки миг да се търкулнат —
        прости, че някога бях лоша,
        не те повярвах
        и не те разбрах…

Простени сте. Целувам ви спокойно.
Отивам си и уличните лампи
по гладките фасади ме рисуват
висок
и неестествено добър.

Но скоро всички сенки
се скъсяват,
потъват в тъмен вход,
изкачват стълби
и се събират във една ръка,
коята тъжно движи своя молив:
Как късно всички вие ме целувате…

Вл. Башев

Nevermore

Рано проснувшись, на злую тоску обречён я,
взглядом впиваюсь во мрак, а вдали – темнота,
с молитвой и злобой безумно сплетёнными
жду – рассветёт… Рассветёт ли?
                                 — Уже никогда!

Злой пеленою сады мои в темени
скрыла Неволя вдали навсегда,
гимны и смех средь ночи обезверенной
жду – зазвучат… Зазвучат ли?
                                 — Уже никогда!

пер. М. Юн

Nevermore

Рано пробуден, с тъги непросветни,
впивам аз погледи в мрака далеч
и с клетви, и жал, безутешно преплетени,
чакам да съмне… Ще съмне ли?
                                 — Никога веч!

Мойте градини Неволята черна
с преспи засипа. Те дремят далеч,
а химни и смях в полунощ обезверена
чакам да трепнат!… Ще трепнат ли?
                                 — Никога веч!

Д. Дебелянов

Равномерното тропане
на идеалните обувки.
Безумно острите токове
се забождат и назъбват
нервните окончания на дамите
още преди да са видели непознатата
(в слуха на кавалерите
този звук е нежно и съвършено извит).
Тя влиза в бара.
Небрежната походка
кара жените да ревнуват
не само своите мъже,
а даже чуждите.
Поръчва си мартини
(срамувам се, че пия водка),
усмихва се
(оправям си тайничко гланца).
Приятелят й мисли: „Чудна е!”
(и моят мисли същото)
и оглежда прилепналата рокля
(поприглаждам си полата),
после отмята косите й
(колко глупаво, с опашка съм)
и я целува.
Жените мислят: „Леле, да ми падне тая…”
Мъжете: „Да ми падне тая, леле…”
А тя не трябва да е ничия.
Трябва жените да дразни,
мъжете да блазни.
Да ни кара да искаме
повече от себе си
и мъжете – нищо от нас.
Тя сякаш е създадена, за да греши.
А мъжът – да й прощава.