***

Съпоставям учудено дните сегашни и дните предишни -
сякаш в чужда тетрадка съставям жесток послепис…
Ти, разбира се, помниш: в нозете ни капеха вишни
и животът изглеждаше вишнев и чист.

Боже, в колко безпътици трихме подметки,
как отвред ни обсаждаше с котешки стъпки бита!
Вече кратки са нашите думи, безумствата - редки
и когато те гледам, в ушите ми вече не бие кръвта.

Любовта е така беззащитна, така уязвима,
в най-далечния ъгъл седи, самотува и странно мълчи…
Предполагам, от тънкия полъх на идеща зима
твойте устни са хладни, разсеяни - мойте очи!

И заплетен в домашните шумове, глъхне мотива,
който ние с нарастваща болка следим…
Не посягай за ключ! Любовта си отива
и оставя след себе си купчинка пепел и дим!

Ето, вече сме трезви. Четирсетгодишни.
Сетивата не ни изненадват: светът е веществен и гол.

…Ако все пак решиш да почистиш петната от вишни,
моментално излизат, натъркани с кухненска сол!

Едно дете на улицата спря ме
и каза ми с усмивка: ”Добър ден,
познах те, чичо, сниман си до мама.”
Стоеше той, синът ти, срещу мен.
Очите му ме гледаха познато.
То, милото, не знаеше това.
С ръчичката си хвана ми ръката
и рече умолително: ”Ела,
тя, мама, много ще се радва.
Ще видиш татко ми”- ми каза то,
а аз не можех още да повярвам
и цял бях побелял като платно.
Приведох се, целунах му челцето
и казах му, че много съм зает.
Една сълза се стече по лицето
във младостта си нямах аз късмет.
А то не виждаше, че съм заплакал,
държеше здраво моята ръка.
Преди години - някога във парка -
аз твоята ръка държах така.
Едно дете накара ме да страдам,
тъй, както някога накара ме и ти.
Но то е малко и не осъзнава,
че стара болка в мен се прероди.
Сега не можеш ти да му разкажеш
и аз не мога истината да река,
невинното сърце ще се премаже
узнае ли, че аз съм му баща.
Ще минат месеци, ще изтекат години,
не знам във щастие дали ще порасте,
о, мое мило, мъничко, прости ми,
че те лиших от синьото небе.

Ела със бяла рокля на смъртта ми.

Гримирана и весела ела.

На мойта смърт ще липсват бели дами,

а много ще са черните петна.


Вместо цветя - сложи ми стиховете,

вместо сълзи - изпей ми песента.

Недей да пееш всичките куплети,

че няма да те чувам след смъртта.


Гримът ще бъде маска на лицето.

Теб няма да те крие чер воал.

Дали ще пари мъка във сърцето -

аз мъката не съм я опознал.


Вместо целувки ти ми се усмихвай

и ако другите не те търпят,

запей отново, силно, не притихвай,

накарай ги във ужас да стоят!


Ще станеш просто прицел на презрение,

не се плаши - така е по-добре,

а другите ще бъдат вдъхновение

на следващия, който ще умре.

Животът ми е белостишие,

а римата - призвание...

Така дарил ме е Всевишният,

не ми е оправдание.


Погледът ми - бързострелен...

Походката - провлачена...

Усещам се като безвремие

и то по триста начина.


Жонглирам с много малко думи...

До крайност съм взискателен...

И все в мечтите търся чудото...

Педантно съм старателен...


Сам дирижирам тишината.

"Завет" ми е емблемата.

Очите ми са все в Луната,

сърцето ми - на сцената...


Животът ми без пътни знаци

дъга е многоцветна...

Уверено из него крача

и много ми е светло...

Сълзите ми попиваха в нощта
и се превръщаха в блестящи кехлибари.
За някого Луната бе дъга,
ала за мен тя всъщност бе олтарът,

пред който коленичих и шептях
молитвите, в които ти искреше.
Но тя бе неотключена врата
и вечерта ръждясала тежеше.

И моите сълзи чертаха път,
белеещ над почерненото време.
Той беше млечен, сякаш че денят
поникнал бе във нощното безвремие.

Разпръснати жълтици, като дъжд
сълзите ми дълбаеха небето.
(А бях, привидно уж, нормален мъж,
с достойнство и характер, общо взето...)

Луната се изпълваше с печал
и като моите сълзи просветна.
Загърнах се с молитвения шал
и се превърнах в нежно нощно цвете...

Защо ли да ухая в тъмнина?
Заспали са цветарките без време.
Но в мислите ми някаква сърна
дойде при мен, че беше и студено...

Града не ме посрещна с дъжд,

не ме посрещна и със слънце,

но сякаш нещо изведнъж

покълна в мене като зрънце

захвърлено от лош сеяч

попаднало на блага почва.

То-утрото ми е палач

убийствата си, с мен започва.

Разглеждам хорски самоти

загърнати във топли шуби

и в мен започва да боли

от змийските очи на луди...

Стискам здраво три неща:

куфар, портмоне и нерви,

че в клетката на глупостта

ме дебнат хищници мизерни.

Те чакат звездният си миг

илюзията да разбият

и със двуострият език

открита жертва да увият.

Но погледа ми е камшик

държа дистанция голяма.

Нали на Бог съм ученик,

а по-добър учител няма...

 

Погледи бездушни и студени

        се блъскат в мене като

                  в стъклена стена

и падат жестоко натрошени,

       в сърце и тяло наранени.

  Нима не виждат те,че съм  до болка жив,изтъкан              

     чувства, нерви и   настроения дори                                

 въпреки тъгата,която върху

                       лицето ми личи.

На Стефан Калев

Отиде си. Не взе оттука нищо.

Разсърди се на този свят покварен.

Остави ти сираци - всички листи

написани - проплакани, изстрадани…


Отиде си. И прошка не поиска

от верните приятели, защото

не трябваше да разберат, че скоро

ще спре да се търкаля колелото.


Отиде си. А твоята писалка

премръзнала те чака със надежда…

И само пукотът на тишината

в портрета ти пак тъжно се оглежда.


Отиде си, приятелю, поете.

Аз гроба ти не ща да знам къде е,

че бих ли го затоплил с мъртво цвете,

щом ти във мене вечно ще живееш!

На 2 ноември петък в Читалище Николай Хайтов до кино Изток в София , от 18,30 часа ще се състои представяне на стихосбирката "Приятна свобода".Имам честа да съм неин автор и да ви поканя да съпреживеем нейният празник в столицата.Произведената за случая кайсиева ракия е в мен и количеството дори и да не стигне за всички - ще размирише региона.Очаквам ви приятели!