Това е отдавна планирана публикация, която трябваше вече да съществува.
Мисля, че всяко нещо си има подходящо време и нейното е точно днес.
Самият Йордан Йончев няма голяма нужда от представяне, защото на някои е
познат като "даскалът от Кула", на други - като Питагор (от "Штъркел" - сайтът
за нова художествена литература), а на трети, като мен - просто като писателят -
поет
Йордан Йончев.
Пише предимно проза, но днес, аз ще обърна внимание на поезията и
двете му книги "Устата на истината", и "Шейсет градуса по скалата на Иисус".
АКО ПИТАТ ЗА МЕН
Ако питат за мен,
не мълчи, а речи,
че съм зле...
Че не спя, че не ям
(даже кой съм - не знам),
но че пия!
Всеки ден, всяка нощ
там - под гръдния кош
сипвам много и люта ракия...
Ако питат защо,
не лъжи, а кажи,
че за теб...
За съня недоспан,
за очите - капан на сърцето,
дето ден, дето нощ,
свито в гръдния кош,
тръпно чака да спра битието...
Ако питат кога,
заплачи, но мълчи!...
В този свят
непознат, неразбран,
пак нещастно пиян ще осъмна...
Та не зная кога
ще си кажа: "Сега!"
и ще гръмна.
ПРОДАВАМ КНИГИ НА КУЛСКИЯ ПАЗАР
Светът тече край мен.Като на кино
минава в странен, пъстроцветен каданс.
Подрежда, сякаш, времето отминало
единствено възможен пасианс...
От книгите подвикват ми момчета,
свирукат позабравен стар рефрен,
а аз предлагам себе си - парчета
от моя свят - на части раздробен.
Светът тече пред мен, светът изтича
в две противоположни суети...
Напрягам се - сред толкова момичета
дано те зърна, но къде си ти?
Навярно там - безсмислено далече,
откъсната от пъпната си връв,
захвърлена в духовно междуречие -
на чужди страсти да си ярка стръв...
Светът е вътре в мен, светът е кино,
в което ти - звезда, а аз - статист
подхвърляме си реплики изстинали,
подготвяме прощален бенефис...
Ала защо тъжа?Светът купува
парчетата, сглобява ги пред мен
и ми припомня някакво пътуване
и някакъв далечен, странен ден...
Светът стои смирен, светът ме моли
да му продам частица благослов.
И аз (като нелепо своеволие)
продавам, всъщност, своята любов...
НЯМА КАК
Захладня.Летен студ ме погали
и замръзнали кръвни телца
ме раздраха - полярни кристали
или смлени на прах стъкълца...
А лицето ми стана на камък
и косата ми пак побеля,
лумна в пламъци пясъчен замък,
само някакъв стих оцеля...
Само майка ми нейде проплака
и самотно се килна ноща.
Отлетя...Не можа да дочака
нежна песен за тъжни неща.
Отлетя и безкрила надежда
да целуна очите ти пак
или просто към тях да поглеждам.
Няма как, няма как, няма как...
ДОКОСВАНЕ
Докосвам неочакван летен ден -
от тези, дето дълго се забравят
и спомен - незаченато роден
картина огнедишаща изравя...
Едно момиче вятъра краде,
в косите си с пшеница го заплита
и без да го е грижа накъде
момичешките блянове отлитат,
то вплита клас до клас - като звезда
златее сред копринената нива.
Опиянен от вятърна езда
до рамото му лекокрил заспивам...
Целува ме момичето - насън,
по устните ни цъфват пеперуди...
Ала внезапен сух, метален звън
разбуди ме от моите заблуди...
И пак пълзя по края на света -
захвърлена в безкрая синя пита,
през есенните зими и лета
последните си пролети наплитам...
Но нищо, че битувам нероден
сред тази огнедишаща жарава -
докосна ме отминал топъл ден -
от тези, дето няма да забравя...
ПИОНКА
Вън е мрачно, топи се денят -
къса, суха, но силна цигара.
В пепелника вони моя свят,
алкохолна - кръвта ми догаря.
От монитора думи - накуп
ме замерят - самотна пионка.
Вероятно ме имат за труп,
стиснал здраво последната комка.
Вероятно са прави - не знам.
И навярно така ми се пада -
да съм глух,
да съм сляп,
да съм ням,
в чаша вино да търся наслада...
Да не мога да мисля, да спя,
да обичам, дори да тъгувам,
а с хартиено - сухи цветя
смут и страст, и любов да рисувам...
Но навън изведнъж просветля
под студа на живачните крушки.
Аз се сепнах, скръбта ми изтля.
Боже!Всичко било е на ужким!
* * *
Безсилни сме, безволеви, сами,
затънали в злощастните си грижи.
Край нас безшумно времето ръми -
орисници на спомени го нижат.
От струните ни лъхат чернозем,
припряни думи, пропиляни вопли.
А ние с теб - изстинали съвсем -
пак търсим стара обич - да ни стопли...
АКО ИМАШЕ БРАТ
Някога много исках да имам син,
когото да кръстя на първия български хан...
На дъщеря ми, която е в Германия...
Ако имаше брат, би се казвал Кубрат,
тъй го мислехме с мама тогава.
Ала орис, съдба!И след дълга борба,
та измислихме теб, Десислава!
Ако имаше брат...В този зъл кръговрат
би те пазел от думи омайни.
А в момински ти блян - невидян, неживян,
би споделял девичите тайни.
Но остана сама...И сега от дома
ти изпращам писмо на мечтател:
"Нарочи ме за брат, наречи ме Кубрат,
ще ти бъда най - верен приятел..."
НАЙ - ДОБРИЯТ ПРИЯТЕЛ
В живота ми се мяркаха приятели,
пресичаха го, сякаш бе Сахара,
изравяха шамани и оракули
от дюните - за раните си стари...
В сърцето ми захвърляха болежките,
като на сметище и без да ги е грижа...
А аз мълчах и им прощавах грешките,
та затова те продължават да се нижат:
зависник, интригант, подлец, ласкател -
изневеряват ми на всеки кръстопът...
Животът - моят най - добър приятел
ще ми изневери единствен път...
* Благодаря на автора за отзивчивостта към тази публикация!
Comments1
Страшно ми хареса :)))))).