Отдавна подозирам, че съм късметлийка. След повече от две десетилетия преподавателски стаж и по повод Международния ден на учителя, 5-ти октомври, ми се иска непатетично, а реалистично да проследя пътя на късмета. Късметът да имам истински учители. Но няма да пиша само за щата „учител”. Защото отдавна нося товара на думите и техните значения. Родителите ми бяха първите истински учители за мен – обикновени, работещи хора, които живееха  честно, отговорно и така ме учиха. Дадоха ми свободата на избор и така ме учиха какво е човешкото достойнство. Дадоха ми корени на собствената ми ценност и на ценността на човешкия дух. В училище имах късмета да имам учител, но учител не само на щат. В началното училище да имаш „даскал” във възрожденския смисъл на думата, е истински късмет. И през 70-те, и когато и да е. Но най-вече след 89-та. Защото тази дума носи емоцията да даваш не просто знания на любопитното дете. Даскалът е бил най-напред морален стълб за хората през Възраждането. Той е бил интелектуалният, но и обществен фокус на „политики в образователната система”. И това,  спомнете си, във време, когато българската държава не съществува! Когато българинът, а не министерството, е бил единственият отговорен за училището в своето селище! Когато един е участвал с имота си, друг – с пари, трети – с отговорността да е „кадровик” в училището! И всички те са били училищни настоятели! И това е звучало гордо. Защото екипът от съмишленици е работил в името на интелектуалната гордост да ограмотява и да вдъхва самочувствие на българчетата!

После имах късмета да чуя от класната си, че не бива „да се мия с кал”. Не можеш да се оправдаваш с некадърността на другите. Дори те да са „тройната коалиция”. В гимназията в Пловдив имах късмета да имам учител по литература, който ни учеше да разбираме изкуството, независимо дали авторът е загинал като Ботев, бил е разстрелян като Вапцаров, самоубил се е като Яворов или е живял със Самотата като Далчев. Въпреки тоталитарните учебни програми и учебници, в които символистичните стихове на П. Крачолов не съществуваха, както и името на последния поет.

През есента на 88-ма започнах работа по разпределение в едно пловдивско училище и разбрах, че понякога има разлика между учителя и щата. За учителя работата в час е изтощителна, защото той е на сцената всеки ден пред поне 50-60 души „публика”. За щата това е половин работен ден с 48 дни life is life. Учителят си отива физически вкъщи, но му е трудно да си „отиде” от проблемите на учениците и на преподаването. А щатът „съблича учителството си”, напускайки сградата. Напоследък учителят е принуден да бъде чиновник, което дразни дори колегата му на щат. Въпреки емоционалната умора, въпреки претенциозните учебни програми и учебници, въпреки „трудните тийнейджъри” в края на 20-ти и началото на 21-ви век, даже въпреки министерството, българският учител носи с достойнство и отговорностите, и чиновничеството, и щата си.

ЮНЕСКО и Международна асоциация на труда са били инициатори през 1994 г. – 5-ти октомври да стане Световен ден на учителя. Ние си имаме 24-ти май, ще кажете. Така е, но на него все говорим за розите, а не за бодлите. Аз имах късмета да имам свободни по дух учители, които ни учеха да сме личности с интелект и самочувствие на граждани. Ако българската държава иска да има бъдеще с млади хора със самочувствие на професионалисти, тя трябва да даде свобода на истинските учители. Защото те знаят, че свободата е отговорност и професионализъм!

Маргарита Илчева, учител, учредител на „Движение България на гражданите“
http://grajdani.bg/?p=3596