Тази приказка е създадена по идея на queen_blunder. Не мога да кажа какво се е получило, разчитам на Вас да оцените това мое писание. Предварително Ви благодаря. 

ПРИКАЗКА ЗА ХРАНИТЕЛНАТА ВЕРИГА

Разказвачът на приказки остана сам. Приседна на полянката близо до горското училище и се отпусна. Беше се и поизморил. Глъчката откъм горското училище притихна. Вероятно малките горски ученици слушаха със затаен дъх словата на добрата малка феичка, която им преподаваше и не смееха да гъкнат. А тя им казваше как да бъдат добрички, как да уважават своите другарчета и своите родители, как да се трудят, как да пораснат.

         Разказвачът огледа около себе си. Полянката беше прекрасна, огряна от слънчевите лъчи, тиха и спокойна. Ами онова цвете, близо до него – красиво, стройно, току-що разцъфнало! Всеки можеше да го откъсне за свои си нужди.

         Някой, за да закичи с него плитчиците на малко чипоносо момиченце, друг можеше да си го пренесе в саксийка и да му се радва сам, а трети да го подари на любим човек. Но не бива да се прави така. Горкото цвете и без това си имаше достатъчно врагове. И тези врагове са обикновените дребни горски гризачи – невестулки, мишки, порчета. Цветето беше израснало благодарение на едно мъничко семенце, полезните за него вещества, които се намират в почвата, водата и слънчевите лъчи. Мишките обаче можеха спокойно да му прегризат коренчетата и така да го унищожат. А цветът и листата можеха да бъдат поразени от лакомията на разни насекоми, бръмбари, гъсеници и други вредители. Гризачите не можеха да си намерят друга храна, те не бяха хищници и най-лесно се препитаваха със семенца, зрънца, коренчета или отмъкнати от хората вкусотии.

         Но и те не можеха да се чувстват в безопасност. Из гората съскаха много змии – усойници, смоци, даже и кобри. А те не прощаваха. Никой хищник не прощава на малките зверчета щом е гладен.

         Гладните влечуги често издебваха дребните вредители, нагълтваха ги цели и после цяла седмица ги смилаха в стомасите си. И така до следващото огладняване. Но не само те огладняваха.

         Високо в небесата се вие орел. Всеки знае колко зорко око има той. Кръжи наоколо и дебне. Какво ли дебне? Разбира се той дебне своята храна, а именно змиите. Горката наяла се и задрямала змия няма и да усети как върху нея ще се спусне сянката на орел или ястреб. И храната за птицата е осигурена. Хранителната верига може да продължи.

         Разказвачът на приказки си спомни едно пожелание „Да живееш с орлите!”. Добро пожелание, пожелание за дълъг живот. Наистина орлите живеят дълго, но  и те не са безсмъртни. Все идва времето, когато и те падат на земята. Понякога поразени от куршум, отправен от великия човек, друг път в резултат на някаква тяхна си болест. Падат на земята, който толкова дълго време са гледали от висините. И попадат във властта на следващия приемник – гнилостните микроорганизми. Те разлагат мъртвото тяло и обогатяват почвата с тор и така нужните вещества за израстването на едно цвете. И когато на това място попадне семенце, тогава пред нас израства новото цвете. Така хранителната верига се затваря напълно.

         Всеки е чувал и твърдението, че големите риби изяждат по-малките. И това е точно така. Всичко започва от малките микроорганизми в моретата и океаните, така наречения планктон. Та тези вещества така безцелно се реят във водата, без никаква полза си живеят своя микроскопичен живот? Вие как мислите?  Запомнете, това не е истина. Малките рибки нямат начин да си набавят свястна храна, ако не са водораслите или планктонът. С планктон се храни и най-голямото морско създание – китът, но за него ще говорим в някоя друга приказка. Та, малките рибки си хапват от водораслите и са доволни. Остава им само грижата да се размножават и да се пазят от по-големите, вече хищни, риби.  Бедата е в това, че те трудно се опазват от лакомите хищни и по-големи риби. Но и затова е помислила Природата. Малките риби са толкова много, че трудно могат да бъдат изтребени. А пък и хищните риби нападат и изяждат само най-слабите, най-болните малки рибки. Ето това се нарича „естествен подбор”. Но и за този подбор ще си поговорим в някаква друга приказка. И така малките рибки станаха храна за новия приемник – големите хищни риби.

         Разказвачът се усмихна. Стана му интересно как така мисълта му от малкото красиво цвете беше достигнала до хранителната верига в дълбините на моретата и океаните. А там живеят още по-големи и хищни риби. Акулите например. Те не прощават на никого, още по-малко на по-малките хищници от тях. Винаги гладни, страшно кръвожадни, те не оставят никакъв шанс на тези, които преследват. Хранителната верига се движи напред. Ала и най-голямата риба не може да устои на великото творение на природата – човека. Той също участва в тази верига и обича да се храни с даровете на морето. С мрежи и въдици и малките, и големите риби попадат на трапезата на човека, който всъщност се оказва последният приемник в тази водна хранителна верига.

         Наоколо притъмня, Денят щеше да бъде заменен от нощта. А след време щеше да се появи отново утрото. И така всеки Божи ден. Един велик кръговрат в природата, както велика е и хранителната верига, без която съществуването на светът, в който живеем, е невъзможен.