Баба ми ме мъкнеше по гробища от много малък.

Искам-неискам, влачеше ме тя със себе си в прахоляка, по автобусите и сред бабите с пластмасови кофи, тесли, увити в хартия, и разни стъклени шишета в платнени чанти, наричани “пласи”.

Автобусната спирка бе току пред къщата ни.

Един от първите ми спомени е, как заедно с бабите обсъждаме разгорещено – ще има ли автобусът ремарке или няма да има. Много по-късно научих, какво е това “ремарке” – тогава вече...