Песен

         Още щом изпяха първите петли и слънцето ослепи тъмнината на планинските върхове, от края на селото се чу песен. Вятърът понесе ехото из ширналите се поля и като запрепуска, та чак планината се обади, а щом вековните дървета дочуха тоз далечен глас, зашумяха и го разпръснаха сред горската тишина.
   Там, в селцето, седнала под старото дърво, пееше Калина. Вятърът, унесен в песента й, се спря да си почине, но клоните на дървото се разлюляха и зашепнаха на тоя глас вълшебен.
   Калина бе млада девойка, с буйно сърце, но крехко и звучно като струна. Съвсем от рано остана без майка и отгледана от баща си, Калина израсна сред гори и поля, а планината я научи на своите песни. Но най й харесваше да стои под дървото, близо до двора им, защото като му пееше, то сякаш чуваше нейното сърце, а клоните му се раздвижваха и листата зашумяваха, още щом Калина излезеше на поляната. Разказваше му тя за песните, които бе чувала из планините и за стари времена, за които бе слушала от своя баща. Но напоследък запяваше все същата любовна песен, понеже откакто за пръв път бе видяла Явор да минава близо до двора им, сърцето й стана тревожно, а гласът й по-красив от всякога.
   Веднъж баща й я попита:
   -         Калино, защо все под старото дърво стоиш и тъй хубаво му пееш?
   -         Защото то обича песента ми, татко, и листата му потрепват щом чуят моя глас.
   -         Знаеш ли, дъще! Когато за пръв път срещнах майка ти, беше точно тук, под дървото. А и под не се бе родила ти. Твоята майка също му пееше и даже още чувам песента й. Това дърво, дъще, знае всичко за тебе.
   -         Значи познава сърцето ми и туй дето го мъчи, защото за него е моята песен.

    Веднъж Явор реши да се поразходи из планината и се отправи нагоре към селото, заедно със своя сокол на рамо. И тъкмо подминаваше последната къща, когато подухна лек ветрец и клоните на едно дърво се разшумяха. Птицата потрепна върху рамото му, политна и сетне кацна върху клоните на старото дърво. Явор зачака отдолу, но соколът все там си стоеше.
          - Хайде, птицо, докога ще те чакам? Нали за планината бяхме тръгнали.
   Но соколът не помръдваше. Накрая Явор се изкачи по клоните за да го хване. Но той кацна още по-нависоко, до самия връх.
          - Е, добре, ще те почакам още малко – каза Явор и се настани удобно сред клоните на дървото.
   Измина още време и Явор тъкмо се канеше да слиза, когато отдолу по поляната се зададе девойка. Щом наближи, тя седна под дървото и запя песен, каквато Явор никога не бе чувал. Гласът й се разнесе надалече, а планините го връщаха още по-ясен и по-хубав. Сърцето на Явор се изпълни от звуците на тая песен и му се прииска тя никога да не свършва. Но в тоя момент девойката се изправи и понечи да си ходи.
          - Почакай! – извика Явор – Не си тръгвай още!
   Калина се заогледа наоколо и сетне видя някакъв човек в клоните на дървото.
          - Попей ми още малко – каза Явор.   
          - Че защо да го правя! – попита слисана девойката.
          - Щях да ходя към планината, но като чух песента ти, все едно бях там. И още по-надалеч, на места, на които не съм бил преди, а така копнея да ги видя. Поведи ме с твоя глас. – И Явор слезе от дървото, за да огледа отблизо девойката.
   И тогава Калина запя своята най-хубава песен. Зашумя старото дърво и като понесе гласа й из поля и гори, та стигна чак до планината.
   Политна птицата от звуците на песента и се зарея надалече, сред безкрайни висини.
   Потрепери планината от тоя глас вълшебен и го скри завинаги в горите си.  Засияха очите на Явор и сърцето му запя любовна песен.