КОНТРОЛЬОРКАТА

Контрольорката

се появи отникъде.

“Билети моля!”

Не бях перфорирал своя защото

на качване в автобуса

имаше толкова много хора

че не можах да се отблъсна от стълбите.

Така че пътувах с гръб към стената,

почувствал замаха на вратата,

как се отваря и затваря,

пропускайки и изпускайки пътници,

задъхани зачервени деца казващи “Топло е!”

изпити мъже с каскети с хлътнали очи и настръхнала кожа,

майки-квачки със своя пазар,

младеж толкова зает с момичето си

че се занасяше без да забележи

ефекта върху нас.

Бих казал че се забавлявах на пътуването,

струваше си 50 стотинки

на неперфорирания билет който държах

в свободата на арената

когато повечето хора взеха да слизат

и бяхме вече в центъра.

Чух ангел да казва “Може би е време, знаеш...”

но след цялото бутане и блъскане около мене,

след всички аларми, врати и звънци,

бях изтласкан сред море от широта,

от сънлива тишина което значеше че няма да съм затруднен

да повдигна ръка.

Отлагането ми (в този свят) бе моето падане.

В следващия миг тя се появи

сякаш отникъде.

“Но твоят не е перфориран!”

каза със изпитващ поглед.

Обясних за хората когато се качих,

че не можах, нямаше как,

но веднага осъзнах че думите ми

в широкото пространство наоколо

бяха слаби сякаш светлина на крушка през деня,

перфораторът съвсем до мен,

и как на моя развален български

да изясня своето безгрижие а ла Хораций

в просторното поле на автобуса, угрижени лица...

“Истина ви казвам” можах да кажа.

Мислех да изхвърля билета на боклука

но тя се подсмихна.

Била е тука и преди,

жена на всички сезони,

и изтегли оранжев билет,

който проби.

Напуснах през вратата,

истина ви казвам,

и автобусът се оттегли, сред дращещи на пушека листа.

                                                                    Джонатан Дън