Четвъртък, 25 Април 2008

Само преди няколко минути съм се събудил. В стаята ми е пълен хаос, но това въобще не ме вълнува в момента. Взимам си бърз душ и нахлузвам дънките си и една риза. Все още съм сънен, но следващите няколко дни предвещават невероятни приключения. Ще участвам в най-дългото щафетно бягане в света, което се провежда за 36 път. Състезанието се казва Batavierenrace и е с дължина 185 километра, който започват от университета в Nijmwegen и завършват в университета Twente, Enschede. Цялата отсечка е разделена на 25 етапа, които ще бягаме с отбора на университета (Universität Duisburg-Essen).

Градът Nijmwegen е най-старият град в Холандия и университетът там се води за много добър. За това обаче ще разкажа малко по-късно, когато ще мога да го сторя от позицията на собствените си впечатления. Сега се връщам отново в стаята си, където пъхвам няколко блузи, чорапи, гащи и всякакви други неща от първа необходимост и се мъча да закопчея ципа. Имам уговорка след няколко минути със Стефан и Христина, за да тръгваме заедно към Essen. Христина също ще участва в щафетното бягане и то не на коя друга позиция, а на първа. Честно казано, от скромния опит, който мога да споделя, първата позиция в бягането е тази, в която има най-голямо напрежение. Особено когато става дума за щафетно бягане и когато целият отбор очаква да стартираш добре и да вземеш преднина, ако можеш. Ако първият етап беше за мъже, определено щях да искам да бягам него. Сега обаче ще стартирам на 18-та позиция и ще трябва да бягам 8 км на хълмист терен с много изкачвания и спускания. През последните няколко седмици съм се подготвял сравнително старателно и се чувствам уверен в силите си. Честно казано нямам търпение да дойде денят на състезанието и да стартирам.

Навън е слънчево и вече крачим към гарата в Duisburg, натоварени с раници, спални чували и постелки. Ако сега някой ни погледне отстрани, сигурно би ни помислил за някакви туристи, които ще изкачват някой планински връх и са се екипирали сериозно. Само че в близките околия няма толкова високи върхове, а и по улиците все още няма много хора.

До гарата сме за 15-на минути. Предната вечер съм разпечатал разписанието за влаковете и автобусите, които ще трябва да сменим, за да стигнем до мястото на срещата с отбора, както и карта на местоположението. (Много се радвам на възможностите, които предоставя интернет понякога.) В Essen си купуваме по някоя закуска и се насочваме към автобусната спирка. Там виждаме няколко души, екипирани подобно на нас и бързо съобразяваме, че сигурно са част от отбора. Аз вече се познавам с някои от тях, защото съм бил на една, две тренировки и с радост установявам, че виждам познати лица.

Здрависваме се с Феликс и Леони и се запознаваме с останалите ни съотборници. После хващаме автобус и се придвижваме до мястото на срещата с останалите. Малко сме закъсняли и почти всички са вече в автобуса, който ще ни закара до Холандия.

Пътуването

В автобуса сядам до Феликс. Честно казано не се познавам почти с никого от отбора, освен по физиономия. Йенс, който е организатор на отбора ни казва набързо колко време ще пътуваме и какво ни очаква там и проверява дали всички са на линия. Оказва се че няколко души са се отказали в последния момент и сме 24, вместо 25. Йенс може да мине за 25-ти, но е контузен и не се знае, дали ще може да бяга.

Автобусът тръгва и още не сме се разговорили много с останалите. Усеща се лека дистанция, защото почти всички са си непознати един на друг (с малки изключения), но общо взето обстановката много ми напомня на преди, когато съм ходил на лагер със съучениците на море примерно. И има едно много особено настроение.

Пускам си музика и се наслаждавам на гледките през прозореца. Пътят към Холандия е осеян със зелени поля, на които са кацнали малки фермички, вятърни мелници и стада с крави, които мързеливо се припичат на слънце.

Постепенно се разговарям с останалите и откривам, че са интересни хора. Забелязал съм, че хората, които се занимават активно със спорт, обикновено са ми много приятна компания. Не само защото имаме общи теми за разговор, а защото мога да забележа, че са много позитивни и общителни.

Говорим за Бербатов, за Байерн Мюнхен, за позициите ни на бягането и за това кой как се е подготвял. В отбора има няколко души, които се занимават много професионално със спорт и които ме изненадаха в последствие с резултатите на бягането, защото не знаех какво да очаквам от тях. А на външен вид първоначално не можеш да кажеш например, че бягат пълен маратон от 42 км, като се движат с време между 3 и 4 минути за километър. Моята скорост е между 4 и 5 минути за километър, или малко по-бързо от 12км в час. Но такова темпо издържам трудно повече от 10 км. Но за резултатите ще разказвам малко по-късно.

Пристигане в Nijmwegen

След двучасово пътуване пристигаме в Холандия и се срещаме с момчето, което ни посреща и ни насочва към мястото, където да си оставим багажа. Казва се Йоб и е човекът, който ще е отговорен за нашия отбор в следващите нялколко дни.

Йоб, както и останалите организатори са облечени в оранжеви суетшърти, с рекламни надписи на събитието. Тук мога да опиша вече и впечатленията си от университета в Nijmwegen, защото тъкмо сме влязли в една от сградите на кампуса и се придвижваме по коридорите.

По принцип винаги съм бил много доволен от това, което предоставя университета ми в Германия. Тук говоря единствено и само за спортните условия. Харесва ми това, че има огромен избор на спортни курсове, а и базата в Дуисбург, макар да е малка, е добре организирана. Обаче в следващите минути оставам без думи.

Това тук е цял кампус на едно място, където сигурно има поне 10 огромни сгради на университета, а около тях е пълно с тенис-кортове, футболни игрища с изкуствена трева, баскетболни игрища, стени, пригодени за катерене, които са както в самия университет, така и навън. В коридора има супер модерна фитнес зала, а само на няколко метра от нея – поне 7 стаи, в които хора играят Squash.

Направо съм потресен. Всичко изглежда супер модерно и пълно със студенти, които изглеждат някак щастливи от това, че са студенти. Не знам как да го опиша. В Германия примерно не се чувствам в повечето време като истински студент. И да съм студент ми тежи понякога, а и хората в университета ми изглеждат по затворени и по-различни. Обаче тук е Холандия, а Холандия се различава коренно от Германия в някои отношения. Всички говорят английски и никой няма да вземе да ти говори на холандски, след като си започнал разговор с него на английски и те е разбрал прекрасно. Холандките са определено красиви. Повечето от тях са блондинки и със сини очи. Или поне има голяма част, която отговаря на това описание. А цветът на очите им е много особено син – като в героите на японските анимационни филмчета. Прави ми впечатление, както и други пъти, когато съм бил в Холандия, че хората са артистични. Може да се види в сградите им, в начина им на обличане... навсякъде.

Йоб ни превежда през кампуса и ни показва съблекалните, където първоначално можем да оставим багажа си. Говори на английски с нас, но казва, че това е защото досега е говорил със словенските отбори на английски и му е трудно да превключи. Иначе няма проблем да говорим с него на немски и разбира всичко. Аз предпочитам да си комуникираме на английски, защото мога да се изразявам по-добре. Иначе и аз като него разбирам 90, 95% от това, което ще ми кажат.

Йоб е готин. Определено е добряк и това му личи. Тъй като всички сме гладни се насочваме с него към студентската столова. Сега като използвам думата столова се сещам обаче за столовата в Пловдивския университет примерно, където помещението сигурно е имало същия вид и преди 30 години. Но тук не става дума за такава столова. Помещението е огромно, много семпло и красиво направено и Йоб ни насочва към мястото откъдето можем да си харесаме нещо за хапване.

За жалост часът е около 3 следобяд и сготвените ястия са свършили, като са останали само хлебчета, сандвичи, кашкавалчета, саламчета и т.н. суха храна, която можеш да си сглобиш набързо. Прави ми впечатление, че тук е по-скъпо, отколкото в Германия, или поне в моя университет. Поне 1,5 пъти. И ми е интересно, че и немците от моя отбор също коментират цените.

Всеки си взима по нещо за хапване, макар че има много малък избор и Йоб казва, че ще ни заведе до някакъв супермаркет наблизо, за да си купим каквото искаме на по-студентски цени.

Със Стефан и Ина решаваме, че трябва да си вземем някакви неща от съблекалните и се налага да се отделим от отбора, с идеята да се срещнем по-късно.

В следващите няколко часа разглеждаме града, обикаляме по центъра и се спускаме в тесните улички със стари сгради, които водят до реката. В центъра се засичаме с другите от групата и сядаме да пием по бира в едно от заведенията навън. Следобедът е слънчев и времето е много приятно. Наоколо хората са ми много интересни – някак ми изглеждат стилно облечени и излъчващи.

Навръщане завалява дъжд и малко се намокряме. За щастие обаче е съвсем за кратко и тъй като земята е събрала топлина от слънчевия ден, а и все още дърветата са разцъвнали, ароматът, който се носи е много свеж и приятен.

Парти в Nijmwegen

Вечерта в четвъртък сме на парти. Досега в Холандия са пристигнали само международните отбори, които са 17. Останалите около 320 отбора са холандски и ще пристигнат на другия ден, няколко часа преди старта на състезанието. Страшно ми е интересно дали няма български отбор на мероприятието. Питам Йоб и той ми казва, че ние сме единствения немски отбор тази година, освен нас има 8 отбора от Словения, няколко от Норвегия и за останалите държави участници не се сещам в момента. Български отбор за жалост няма.

Партито е добре организирано и много приятно. Има огромна маса, запазена за нашия отбор и марки, които организаторите са ни осигурили, с които можем да си вземем вечеря. Храната е много вкусна – спагети със сос болонезе и всякакви салати, които можеш да си вземеш. Общо взето е нещо като шведска маса.

Аз обаче искам да пия и бира. И ме грабват едни огромни кани с наливна бира, които виждам, че заведението сервира. 7,50 евро за малко повече от литър бира, която се сервира в огромна халба-кана и можеш да си вземеш колкото чаши искаш, за да си я разделиш с останалите. Взимам и няколко чаши, за да пием бира отборно. И като тренировка за щафета, след малко някой друг взима бира и я споделя с останалите.

На няколко маси от нас е един от словенските отбори. И е истинско удоволствие да ги наблюдаваш. Толкова близки ми изглеждат като поведение до нас, че направо ги гледам с усмивка на лицето. Всички са в невероятно настроение и танцуват. Нашият отбор е по немски сдържан – някои играят карти, други гледат мач, защото за УЕФА играят Байерн Мюнхен срещу Зенит Санкт Петербург. При 1:0 за Байерн всички се кефят и викат. Малко по-късно става 1:1 и до края на мача по-голямата част от отбора следи събитията на телевизора.

Аз и Ина ставаме да танцуваме, защото музиката е много приятна и е трудно да стоиш и да гледаш мач. Словенския отбор е наставал направо по столове и маси и са голяма атракция за холандците и за немците. На мен ми изглежда много нашенско и много готино всичко. И не са ми странни, а ги разбирам напълно.

Малко по малко и нашия отбор се оживява и някои стават да танцуват. До 1:30 най-късно трябва да сме се прибрали обаче, защото ще можем да спим само до 7:00 сутринта. Часът е около 23:45 и с Ина и Стефан решаваме да се прибираме към кампуса, за да поспим и да съберем сили за състезанието.

Едно от най-интересните места, на които съм спал

На прибиране е доста хладно и крачим с бърза крачка. Тази вечер ще спим в една от спортните зали на университета и нямам търпение да видя как ще е там. Взимаме си багажа от съблекалните и се качваме нагоре към залата. Организаторите са си извадили по бутилка вино и се смеем с тях, че в 7:00 щяли да са много пияни и да ни будят.

Спортната зала е огромна. Сигурно 10 пъти по-голяма закрита спортна зала от тази в Дуисбург. И освен това, тя не е единствената, а има още няколко.

Влизаме вътре и виждаме поне 200 души, които вече са се разположили и са опънали спалните чували. Наоколо се разхождат хора от Словения, Норвегия и други държави, които се приготвят за сън. Някои щъкат по джапанки и по гащи, защото току що са се изкъпали, други си приказват и явно не им се спи още.

Аз отивам до баните, за да си взема душ и влизам в тези, в които пише „HEREN”, което би трябвало да означава, че са за мъже. Някои от словенките са се объркали обаче и са влезли в мъжките бани. Общо взето е голяма какафония наоколо, но много готино и много различно от това, което съм виждал досега.

Виждам, че и нашия отбор се прибира малко по-късно и заляга някъде. Тъкмо затварям очи и се опитвам да заспя, когато в една част на салона се чува мелодия от китара и след малко разбирам, че един от словенските отбори се е прибрал, и че някой от тях свири на китара,при това – много добре. Наслаждавам се на всичко наоколо, а най-хубавото е, че усещам, че това е само началото на нещо много по-грандиозно, което предстои...