Константин Делов - "Меки Камъни"

от Еstela

Древните българи имали обичай - да напишат книгата на живота си. Започвали я като малки и я пишели до смъртта си.

"Меки камъни" е първи том от книгата на живота на Константин Делов. В нея са събрани най-добрите му поетически произведения от последните му книги - още започвайки от "Клада за поетите" през 1994 г до "Големите и малките" през 2005. Включени са и доста нови.

Тежат ми тревите.
Тежат ми всички копия,
изгнили във пръстта.
Тежат ми думите, които
ваяха съдбата като глина.

Поздравявам автора Константин Делов за смелостта, с която пише, и за упоритостта, с която отстоява своя стил и читателска аудитория. И ако е по силите ми: благославям тази нова книга с неговото слово:

Благословени планини,
каквото и да кажа
за вас ще бъде малко като жълъд,
за мен ще бъде малко като жълъд
и все пак
животът винаги ще си остане онова,
което се търкаля или никне.

Събирането на творби в общ книжен дом е предизвикателство, което изисква и особен вид смелост. Докато събира парчетата, Авторът не само ще разгърне написаното от ръката си, но и ще му се наложи да го прочете през критичната или сантименталната лупа на годините. Възможно е и да си припомни кога и защо и какво го е вдъхновило, ще се срещне със себе си (от вчера, ами ако не се познае?) и нещо още по-трудно – със способността си да създава оня така необходим паралелен спасителен бряг; способност, която може и да се е претворила от лодка на котва през годините.
И в този ред на разсъждения е естествено като обща шатра за предходните поетически вселени да се яви заглавието на стихосбирката “Меки камъни”. Между душата и камъка същестува тясна връзка и те олицетворяват двете посоки: камъкът пада надолу, душата се издига нагоре. Космосът е цял. Според тълкувателите дяланият, обработеният от човека камък, е изцяло творческо дело, и като такъв той е загубил искрата от Бога, превръщайки се в нещо друго. А необработеният, “мекият” камък, е символ на свободата, защото много образи спят несъбудени в него, а и древните са го считали за двуполов елемент. Преходът от необработения към обработения камък чрез намесата на поезията(чистия дух), сиреч чрез божественото озарение на жреца творец, символизира превръщането на душата от неука и няма - в познала тайните, достигаща до прозрение. Като добавим и факта, че камъкът е често срещан в олтарите и чрез него се пророкува и гадае, вече няма и съмнение, че Константин Делов е съобразил заглавието с онези толкова ясни духовни препратки в творчеството му към световете вън и вътре в нас. Непроницаем или осигуряващ емблематичния образ на вечността, камъкът “омеква” в творческата пещ. Константин Делов “омесва” в словесните си погачи митологеми и универсални символи, създавани от Античността до наши дни. Стихотворенията му “разговарят” с предпочетени от него класици като Сеферис и Къмингс, Емили Дикинсън и, разбира се - с Библията…
Поетичните късове в тази стихосбирка са наситени със специфична за автора духовна енергия, която отвежда към истината, без да я назовава, разлиства проблемите, без да ги анализира. Такова изключително умение да се опознава света с едва чуто докосване доставя наслада и предразполага към размисъл и равновесие. А обикалянето в кръг около известната и така съкровено-непозната тайна напомня на ритуал, свързан със събличане.

Aкo си виждал някога душата на човека
би знаел -
тя не се разделя никога със нищо -
никой залез не изпраща,
нокти няма, кaктo няма устни,
не може да убива и възпява
и няма гръб, за да си тръгне,
да изостави някого,
тaкa че
aкo си виждал някога душата на човека
би знаел -
тя не се разделя никога със нищо.

Днес е модерно читателят да бъде предизвикан едва ли не на дуел от думи, които изнемогват под метафорични планини. И поетите се напреварват да изумяват с причудлици, с оксиморонни съчетания, със словесна еквалибристика. Сякаш стана тесен светът на думите за странната, странстваща, неразбрана, неприютена и непроницаема душа. И на този фон от постмодернистични пластики как само приласкава душата поезия като тази на Константин Делов. Като извор, като праначало, като огнище приютява и мами да я четеш и да повтаряш, без насита, и всеки път по нов начин. Това е поезия, която те расте отвътре.
Няма да бъде пресилено да се твърди, че Делов пише в духа на модернизма, следвайки опита на класиците в нашата и европейската литература. Още в една от първите си стихосбирки струпва “клада за поетите”, предизвикателство към онези, за които поезията е просто набор от художествени похвати и рими. И тъй като пречиства думите от гиздавостта на пресилената епитетомания, насочва мисълта към някак позабравената истина, че не само формата, а и съдържанието е от значение. За художника няма скучен обект, и именно като художник, с изострени сетива, гледа К.Делов към преекспонирани теми и символи. Предизвикателство е да хвърлиш ръкавица, като “приземиш” и назовеш света с чистите му имена.

Той искаше да прекрои света така,
че да му е по-удобен
и с наивната си вяра
взе небето да огъва,
завоя на реката поизправи,
снижи от планините малко,
постави езеро до къщата наблизо,
гора издигна върху хълмите,
уголеми луната
и избели облаците,
на слънцето подсказа място да залязва,
вмени на птиците да пеят нощем,
и подреди като дърва за огрев
сънища за зимата,
стопанка си избра, за да го чака
с бяла дреха и звезда в косите и отиде Бога да покани...

В територията на това стихотворение символично се извършва “цивилизоването” на света. Човекът идва без име (като Той) и в “наивната си вяра” се изживява като сътворец на чудото, което е заварил. Уловен е живецът на “надскачащия” себе си, на “играещия” си със същините човек. Рамката на съществуващото равновесие и хармония е видяна като бариера. В съревнованието си със стихиите човекът постига това, което е. “Прекрояващият” света е озарен от идеята за общо споделимите представи за “добро”, “красиво и етично, Езическо е усилието му да преправя съвъшернството. И затова едва в края на своя порив узрява за идеята, че не покани ли Бога в своя “дом”, неблагословен ще е. И с каква лекота авторът е внушил, че както и да “разтяга” и нагажда света към своята мярка, човек ще се чувства голям и силен единствено с вярата си. Затова и всеки стих на Делов е своеобразен призив към отваряне на духовния прозорец. В натежалото от прагматичност съвремие подобно рицарство изглежда предварително обречено, но факт е, че то привлича и интригува, вероятно защото К.Делов отговаря на необходимата проверка, характерна за българския читател, който иска от поета да живее така, както пише. И откровен да бъде, и искрен.
Изповедните стихотворения в книгата не са много, но дори третоличната форма дава път на съкровен разказ за случилото се в душата. Тук е редно да се отбележи, че комуникативността в стихотворенията се дължи и на нередките обръщения към читателя. Това е твоя нощ….Люби непредпазливо….Не ме прегръщай, Саломе…
Няма творба на К.Делов, в която той да не “споделя” себе си и в същото време съумява да постигне необходимата отчетлива дистанция между реалност и фикция. В творческия процес авторът приветства предимно онзи скрит вътредуховен ковач на истини, който “строи” света независим, свободен от часовниците на преходността. Вероятно тази е причината да се насладим на едно мощно свръхсинтезиране на енергия, която се вглъбява навътре, в сърцето на тайната. Като любител на митовете, Делов търси универсалните механизми на процесите, пресява делника, дири словото, което ще изкаже зърното, годно за посев.
Ето няколко от афоримзите, които са извадени от контекста си, но продължават да носят аромата на цялото:

Отиват си приятелите, така както се рони мазилка.

Галим листата, но разговаряме с корените.

Самотата има свое достойнство
и своя предпазливост.

Самотата допуска само големите метафори,
както животът само неизбежното.

Любовта ни е загадъчна и невъзможна
като купа сено по време на буря.

Любовта ни няма корени, няма и бъдеще.

Отчаянието ме прави твърд, надеждата ме ранява.

Надеждата е винаги невръстна,
и непрестанно пита, и изисква.

Страхът има честно лице.

Мерзавците
не могат да понасят
да гледат
птиците във полет.

Потъвам,
все по-дълбоко,
понеже всяка истина тежи,
понеже всяка истина е дъно

Който има всичко
има си
едно единствено,
заради което има всичко.

В душите ни
навремени тревога.
Тревога и в душите
на избраните -
най-тъмно е около огъня,
най-светло е около враните.

Разгръщайки книга на К.Делов, срещаш себе си, своите копнежи и лутания, но изказани така, както винаги си искал да ги изкажеш. Мигът на “разпознаване” носи радост и изумление, пречиства. Авторът, както и в прозата си, обича да “изпреварва” мисълта на четящия, да го връхлита с неочакван завършек, или сравнение. Някои от миниатюрите на Делов са насочени именно към истината, че ключовете са пред нас, но не ги виждаме.

Защо се принизявам до копнежа
да ме разберат -
нима не виждам таралежа
как пресича черен път.
Та той дори и не внимава,
с този стрък трева в устата,
с външност предана -
такава обясняваща
нещата.

Можем да се убедим как естествено, дори с елемент на самоирония, се въвежда съществен проблем, свързан с темата на поезията и връзката и с аудиторията. И не само в тази своя творба, а по принцип К.Делов не увековечава преходността, а и поезията му не носи поезията социални и политически шлейфове, не търси евтина популярност. Всеки, който е зачитал “Пукнатини” или “Големите и малките” и т.н., се е убеждавал, че тази поезия не е лесно смилаема храна. Без да е рационална или открито философска по характер, тя исизсква културно равнище и съответно - един активен читател. Защото истинското “омесване” на “камъка” ще се начене именно в това “досътворяване”, което предстои. Авторът признава:

Наподобявам вече десетина реда,
а присърце са ми неписаните десет.
И този млад поет така ме гледа
сякаш подир миг ще го обесят.
Не сме виновни с тебе, друже мили –
животът ат е, но и дърта кранта.
Виж, преди да си изгубил сили,
как тази нощ виси като поанта.
Или:
Това е зимата, поете.
Няма как, ще те измъчва.
Отново ще поникне цвете,
щом изпиеш цяла бъчва.
Пролетта те вдъхновява -
значи, чакаш търпеливо.
Този сняг ще се стопява
дълго, бавно, горделиво.
Точно той необходим е
да поникне твойто цвете.
Той е нещо като виме,
а не е като кал, поете.

Ако беше решил да подреди стихотворенията си в цикли, или ако някога реши да го стори, вероятно и самият Делов ще се изненада колко упорито се е “борил” с нелеката задача да “обясни” същината на творческия процес. За него е ясно, че само с думи може да сътворява оня друг, необходим бряг на живота, но откъде да дойдат нови, чисти думи, които да не означават обекти, а същини; и откъде да прелети някакво ново вдъхновение, непознато дори на елините, (например). Така можем да си обясним и опитът да се опредмети истината, като се впише тя, сакрална и вездесъща, в профанното, в дребното, в недодяланото и непотребното. И няма да скрия, че този стих ми е любим именно заради това онемяващо противоречие между предназначението на човека да бъде провиденец и обречеността му да умира преди дървото, което е посадил.

Денят е крив пирон.
Да се обичаме, защото
времето преяжда
със телата ни
и ти,
всезнайко,
къде ухо ще търсиш –
да го пълниш със въпроси.
Нищото си има друго име
и устата ти със него ще затвори.
Цитиращият бога
онемява
пред немия невежа неподвижен.
Хилядократно мравката залита
докато извърви една от твойте крачки.
И само звук от много болка
смислен шум е
във вселената.
Гордостта си разпъни
подобно шатър
и там се скрий от светлината.
Денят е крив пирон
забит във времето,
на който можеш
да си окачиш съдбата.

Въпреки че стихотворенията в тази книга са подредени по ред на сътворяването им, няма да открием етапи в стила или в предмета на писане. Единственото, което на мен ми е правило впечатление е свързано с все по категорично олекотяване на синтаксиса за сметка на усложняване на вътрешния слог. В последно време авторът прописа и стихотворения за деца, търсейки в сферата на наивното път към сложната простота на глобалните истини. В този смисъл Делов разгражда двора на поезията, чувства думата като воденичен камък, който мели напразно, и дори замечтава:

Чух веднъж, че съществува писменост,
която никой няма право да използва.
И оттогава се заглеждам по-внимателно
в клоните,
които потреперват,
в гладките води, които
светлината набраздяват -
в устните, които нищичко не произнасят.

Не знам дали ще успее да сътвори поезия отвъд думите, а може би му е време да опита в други художествени светове. Страхът от изказването на думата е доказателство за силата, която само поет може да съзре в нея. И ако думата не може да бъде мост, ето към какво ни призовава Делов:

Поне за ден да си затвориме устите
и да оставим слънцето
да си залязва в мир,
небето да си произвежда облаци,
цветята да ухаят на цветя,
пръстта – на пръст
и така нататък,
да не оприличаваме
приличащите си неща,
да им дадем възможност
помежду си да си поговорят,
ако имат нещичко за казване изобщо,
понеже са наивно съвършени
и безстрастни, неграмотни,
а любовта ни вълчи вой е
и страстта е наръч клони,
които се превръщат в пепел.
Да си затвориме проклетите усти
и камшика на езика ни
да не плющи и наранява
въздуха лъчист и всеотдаен.
Поне за ден.

Все пак , питам се, какво бихме правили ние, които очакваме думите именно от такъв извор. И тези споделени дълбочини – наши са. Не само на поета.