Върнете се към Поезия | Профил | Публикации
всички ключови думи
* * * Дон Хуан се разсмя така гръмогласно, че за малко да падне от плетения стол. Стана, поразтъпка се наоколо и пое дълбоко въздух. След това пак седна, наклони стола си назад и кръстоса крака.
Каза, че ние като обикновени хора не знаем, нито пък някога ще узнаем, че нашето звено, което ни свързва с намерението и което е причината за вечния ни интерес към съдбата, е нещо абсолютно реално и действително. По време на нашия активен живот пред нас почти никога не се е откривал шансът да минем отвъд пределите на обикновеното замисляне, тъй като още от незапомнени времена „приспивателното" на ежедневието ни е превърнало в ленивци. Едва когато животът ни, на нас - обикновените люде, тръгнел към своя залез, обичайните ни мисли за съдбата придобивали друг характер. Те ни карали да прогледнем през мъглата на ежедневието. За жалост това „пробуждане" винаги вървяло ръка за ръка със загубата на енергия, причинена от остаряването, когато вече нямаме сили да превърнем нашата „замисленост" в прагматично и положително откривателство. На този етап оставало само едно неопределено болезнено терзание - копнеж по нещо недоловимо и най-обикновен яд от това, че си пропуснал своя шанс.
- Обичам стиховете - каза той, - защото те улавят настроението на воина и обясняват онова, което трудно може да бъде обяснено.
Съгласи се, че поетите умеят да напипват онова звено, което ни свързва с духа, но добави, че те го долавят по-скоро интуитивно, а не съзнателно и прагматично, както вършат това магьосниците.
- На поетите им липсва прякото познание на духа - продължи той. - Ето защо техните поеми не могат да уцелят в центъра на истинните за духа знаци. Макар и да попадат доста наблизо.
Той взе от съседния стол една от стихосбирките, които бях донесъл със себе си - книга от Хуан Рамон Хименес. Отгърна я на страницата, на която си бе отбелязал, подаде ми я и направи знак да чета.
Аз ли витая тая вечер във стаята, или бедняка, из моята градина скитал,дордето пада мрака?... Гледам и сварвам около, че всичко е същото и не е същото...Прозорецът ли бе отворен? Не бях ли легнал и задрямал?Градината ли беше лунно зелена?... Бе небето чисто... Пътуват облаци и вятър, и пак градината е тъмна... Допускам, че ми беше черна брадата... И аз бях облечен във сиво... А пък тя е бяла и още съм помръкнал... Мой ли е тоз вървеж? Дали гласът ми, сега отекнал глухо в мене,напомня моя глас предишен? Аз ли съм, или съм бедняка, в градината ми вече скитал, дордето пада мрака?... Гледам: минават облаци и вятър... Градината е вече тъмна... И идвам, и отивам... Мигар не бях си легнал и задрямал? Брадата ми е бяла... всичко е същото и не е същото... *
Препрочетох стиховете и улових авторовото настроение на безсилие и обърканост. Попитах дон Хуан дали е почувствал същото.
- Мисля, че поетът е усетил времето на годините и безпокойството, което това осъзнаване поражда - каза дон Хуан. - Но това е само едната страна на въпроса. Другата, която ме интересува, е, че поетът, макар никога да не е активирал събирателната си точка, долавя, че под въпрос стои нещо изключително. категорично долавя, че има някакъв безименен, величав по своята простота фактор, който определя съдвата ни.
* От стихосбирката „Далечни градини" (1904) на испанският поет Хуан Рамон Хименес (1881-1958). Превел от испански Александър Муратов. - Б. пр.
Дон Хуан впи погледа си в мен. Усмихна се и поклати глава.
- Да - продължи той,- идеята за смъртта е единствено то нещо, което може да даде смелост на магьосниците.
Странно, нали? Това им дава смелост да бъдат лукави, без да са самонадеяни, но преди всичко да бъдат безжалостни, без да са надменни.
Той ми се усмихна отново и ме сбута. казах му, че мисълта за моята смърт ме плаши и съвсем не ми придава смелост, нито пък ме подтиква към действие. Само ме прави циничен или ме кара да изпадам в дълбока меланхолия.
- Твоят проблем е много прост- каза дон Хуан. - Лесно се вманиачаваш. казвал съм ти, че магьосниците се прикриват, за да разчупят влиянието на своите фикс-идеи. Съществуват много начини да се прикриваш. Ако не искаш да използваш идеята за смъртта, използвай стиховете, които ми четеш.
- Моля?!
- Казвал съм ти, че има много причини, поради които ха- ресвам стихове - отбърна той. - Онова, което правя, е да се прикривам с тях. Чрез тях аз се самошокирам. Докато ми ги четеш, аз изключвам своя вътрешен диалог и позволявам на вътрешния ми покой да набере мощ. Съчетани, стихът и покоят извършват необходимото разтърсване.
Дон Хуан обясни, че поетите несъзнателно копнеят по света на магьосниците. Тъй като те не са магьосници, поели по пътя на знанието, бленуването е всичко, което имат.
- Нека да видим дали можеш да почувстваш за какво говоря - каза той, подавайки ми сборник стихове от Хосе Горостиса.
Отворих сборника на отбелязаното място и дон Хуан посочи стиха, който харесваше.
Това умиране безкрайно и жилаво, таз гибел жива, която те убива, Боже, в творенията твои строги, във розите и в камъните, в звездите, сбити и самотни и в изхабяваното тяло като запуснат нейде огън от песента и от ментата, от пъстротата на очите. ... О, Боже, върху твоите кости Ти сигурно си там умирал в столетия безчетни горе, без ние за това да знаем, трохи, утайки и прашинки от Тебе, който все те има като една звезда лъжовна със своя си светлик, с едничък светлик беззвезден, нощен, празен, пристигаш тук, като притулят злочестината си безкрайна. *
- Като чувам думите - каза дон Хуан, когато свърших да чета, - усещам, че този човек вижда същината на нещата и аз мога да видя заедно с него. Не ме интересува за какво става дума в това стихотворение. От значение е само усе щането, което ми носи блянът на поета. Аз заимствам от него бляна, а с него - и красотата. И се възхищавам, че като истински воин той обсипва щедро с него получателя, съзрителя-читател, запазвайки за себе си единствено своя блян. Това разтърсване, този шок от красотата е прикриването.
Бях много развълнуван. Изложението на дон Хуан бе до-коснало особена струна в мен.
- Можем ли да кажем, дон Хуан, че смъртта е единстве ният истински враг, който имаме? - попитах след секунда.
- Не - отвърна убедено той. - Смъртта не е враг, макар че изглежда така. Не смъртта е нашият разрушител, въпреки че ние си мислим, че е.
- Какво е тогава, ако не нашият разрушител? - попитах аз.
- Магьосниците казват, че смъртта е единственият достоен противник, който имаме - отговори той. - Смъртта е нашето предизвикателство. Ние сме родени, за да приемем това предизвикателство, без значение дали сме обикновени хора или магьосници. Магьосниците знаят това, обикновените хора - не.
- Според мен, дон Хуан, животът, а не смъртта, е предизвикателството.
- Животът е процес, чрез който смъртта ни предизвик- ва - каза той. - Смъртта е активната сила. животът е арената. И на тази арена през цялото време има само два ма съперници - самият ти и смъртта.
* Из поемата „Смърт безкрайна" (1939) на мексиканския поет Хосе Горостиса (1901-1973). Превел от испански Александър Муратов. - Б. пр.
По-нататък дон Хуан обясни, че от мига, когато човек прекоси специфичния праг към безкрайността, независимо дали умишлено или неволно, както беше в моя случай, всичко, което се случва с него от тук нататък, вече не е единствено в негово собствено владение, а навлиза в света на безкрайността.
— Когато се срещнахме в Аризона, и двамата прекосихме специфичен праг — продължи той. — И решението за този праг не беше нито мое, нито твое, а на самата безкрайност. Безкрайността е всичко, което ни заобикаля. — Докато казваше това, той разтвори широко ръце. — Магьосниците от моята линия наричат това безкрайност, дух, тъмното море на осъзнаването и казват, че то е нещо, което съществува там някъде и управлява живота ни.
Наистина бях в състояние да разбирам всичко, което ми говореше, но в същото време нямах и представа за какво всъщност става дума. Попитах дали прекосяването на прага е било случайно събитие, породено от непредвидими обстоятелства, по волята на случая. Той отговори, че и неговите, и моите стъпки са били насочвани безкрайността и че обстоятелствата, които са изглеждали сякаш водени от случайността, всъщност са били направлявани от активната страна на безкрайността. Той я нарече намерение.
— Това, което ни събра с теб — продължи той, — беше намерението на безкрайността. Невъзможно е да се даде определение какво е това намерение на безкрайността и все пак него го има, също толкова осезаемо, както си ти или аз. Магьосниците казват, че това е трептене във въздуха. Преимуществото на магьосниците е, че знаят за съществуването на това трептене във въздуха и го приемат без никакви суетни. За магьосниците няма такова нешо като умуване, мъдруване, колебание. Те знаят, че единствената им възможност е да се слеят с намерението на безкрайността. И просто го правят.
Едва ли имаше нещо, което да ми е било по-ясно от тези твърдения. За мен истинността на това, което ми говореше, до такава степен се подразбираше от само себе си, че не ми и хрумваше да се замисля как такива абсурдни твърдения могат да звучат толкова рационално. Знаех, че всичко, което ми казва дон Хуан, не само е очевидна истина, но и можех да я потвърдя, съотнасяйки я към собственото си съществуване. Аз знаех всичко това, което той ми казваше. Имах чувство, че вече съм изживял всяка подробност от нещата, които описваше.
Нямате права да коментирате тази публикация.
Още...