Из "Дарът на Орела" - Карлос Кастанеда и един стих на Сесар Вайехо

-    Какво правехте с дон Хуан на тази пейка? - попитах аз.

-    Нищо. Седяхме и чакахме автобуса или товарния камион, който ни взимаше да отидем до планините - отговори тя.

Аз пък й казах, че когато съм седял на тази пейка с дон Хуан, с часове сме разговаряли.

Разказах й подробно за голямото пристрастие, което той питаеше към поезията, и как аз обичах да му чета стихове, когато нямахме какво друго да правим. Скланяше да слуша поезия при условие, че си заслужаваше да се прочете само първата или понякога и втората строфа; останалото, според него, бяха глезотии от страна на поета. От стотиците стихотво­рения, които навярно му бях чел, имаше съвсем малко, които можеше да изслуша докрай. Отначало му четях онова, което аз харесвах; предпочитанията ми бяха към абстрактната, спирало­видна, умозрителна поезия. По-нататък той ме караше да му чета и препрочитам онова, което на него му харесваше. По негово мнение едно стихотворение трябва да е компактно, за предпочитане кратко. При това трябва да е сътворено с точни, Опомнящи се образи с изключителна простота.

 В късния следобед, седнал на пейката в Оаксака, едно стихотворение от Сесар Вайехо винаги събуждаше у дон Хуан някакво особено чувство на копнеж. Издекламирах го по памет на ла Горда, не толкова заради нея, колкото заради мен самия.

Чудя се какво ли прави в тоя час,
            в Андите родена сладката ми Рита,
            с дивите череши и тръстиките.
            Та сега ме мъчи горест
            и кръвта се стича вътре в мен
            като лениво бренди. 
           Чудя се какво ли прави тя с ръцете си,
            които в разкаяние гладеха колосаната белота
            в тихите следобеди.
           Та сега дъждът стопява само в миг
           моето желание да продължа. 
           Чудя се какво е станало с полата й дантелена;
           с грижите й; с кръшната походка;
           с уханието й на млада захарна тръстика в тоя край.
           Сигурно е до вратата, взряна
           в бързоходен облак.
           Дива патица ще изкряска върху керемидите
            и накрая потръпваща ще промълви:
            "Божичко, студено е!"

Невероятно жив беше този мой спомен за дон Хуан. Не беше спомен на нивото на мислите ми, нито пък беше на нивото на осъзнатите ми чувства. Беше някакъв непознат вид спомен, от който ми се доплака. От очите ми се застичаха сълзи, но те съвсем не ме утешаваха.

Последният час от следобеда имаше винаги особено значение за дон Хуан. Бях приел неговото отношение към този час и убеждението му, че ако ми се случи нещо важно, сигурно ще бъде в тоя час.