"Единайсет минути"

Веско, благодаря ти за това. Няма как да се каже по-точно.
Даже се сещам за един човек, който е от еуфоричния тип и като чета това, напълно отговаря за него. Хубава мисъл :)

:))И двата типа очевидно не се справят добре в своите връзки...и ние често се люшкаме между единия и другия тип, питайки се кое е по-правилно...или пък цял живот оставаме верни на един от двата типа:ако предпочетем първия, тогава изобщо не допускаме Любовта да докосне сърцата ни; ако изберем втория вариант, тогава губим възможността да разберем Любовта.Защото как бихме я разбрали, ако прехвърляме върху другите отговорността за собственото си щастие или нещастие?

 Вярно е, че когато обича, човек носи отговорност за другия - трябва да внимава да не го нарани, да не действа прибързано, да проявява разбиране...И това е нормално, когато обича...Но има неща, които не може да изискваме от човека да себе си - не можем да очакваме от него да премахне с появата си в живота ни нашата собствена отговорност за самите нас...да, ние носим и сами отговорност за щастието си - ако например сме имали мечта и сме се чувствали нещастни, защото не сме я постигнали, нормално е, дори да си имаме любим човек, това нещастие да продължава да ни потиска...но много често не се сърдим на себе си за неосъществените мечти, а на човека до себе си, че въпреки присъствиетому, пак не се чувстваме щастливи! Много често любимият човек ни напуска, обезкуражен от това, че не може да ни направи щастливи...други пък би се опитал с всички сили да ни даде това, което ни липсва, но се отчайва, че в крайна сметка това не се получава... Това е единият вариант...Често, ако сме преживели достатъчно по този начин, ако сме се обезкуражили от това,че все е идвал момент, в който еуфорията затихва,се превръщаме във втория тип - тези, които се страхуват от Любовта и затварят прозорците си за нея, защото е по-сигурно.

Аз съм постъпвала и по двата начина, била съм и двата типа, не знам дали съм на път да намеря баланс, но дълбоко се надявам...Стигнах до извода, че не мога да затварям сърцето си за Любовта, защото така или иначе не мога да дишам без нея. Не мога и да превръщам любимия във фея за изпълняване на желания! Мисля, че човек, който е страдал,обезкуражавал се е, разочаровал се е и т.н., е нормално да има рани за лекуване и празнини за запълване. Но вече си мисля, че е грешка ,любимият да играе ролята на лечител и пълнител на празнини, макар и да обича. Винаги съм си казвала, че нещо ми липсва, че чувствам празнота.И съм се надявала любимият да я запълни...И той все не е можел, който ида е бил.Това е нормално, защото когато човек започне да запълва празнини, той се стреми да отговори на очаквания, които често не са свързани с неговата същност. И ако накрая не успее да отговори на очакванията, той започва да трупа негодувание, че е потиснал своите желания. Даже вече не се познава, защото бидейки този, който се очаквада бъде, е забравил кой е всъщност. Така често съм започвала връзките си с ясното съзнание каква съм и какво искам и ги завършвам с пълно объркване и болка защо не се е получило.Защото винги съм очаквала мъжът до мен да запълни някаква липса. И ако не стане: "Защо не направи това?", "Защо никога не става, както съм мечтала?", "Цял живот си мечтая за това, а ти..." и т.н. Да не говорим, че ако нещо ме е наранявало в предишни мъже, аз съм била на тръни да не се прояви в следващия и ако се появи - мъка, отчаяние понякога...Така се става параноичен...

Мисля, че в крайна сметка човек трябва да се бори за щастието си, да се усъвършенства, да направи така, че да се чувства доволен от себе си и живота си...И когато открие любимия си човек, това да бъде връзка между хора, които доброволно споделят пълнотата си( естествено, говоря условно, човек вероятно никога не е съвсем пълен). В такава ситуация,когато човек не очаква от другия да му даде нещо, той просто дава от любов, защото е щастлив и иска да я сподели. Другият прави същото и така се получава хармония. Не се получава, когато сме нещастни, когато все ни липсва нещо, когато нямаме смелост да се борим сами... Мисля, че трябва да сме готови да се борим сами в живота и тогава любимият ще се появява като приятел, който иска да се бори рамо до рамо с нас - НО защото обича и се чувства щастлив да се бори; а НЕ защото това е негово задължение като партньор; разликата е много тънка, както е тънка междут ова да се бориш ЗАЕДНО с някого и  това да се бориш ВМЕСТО  някого...

Това мога да кажа от собствен опит.Надявам се наистина усилията ми ,да намеря някакъв баланс ,да се забелязват и Тери да не се чувства непрестанно притиснат от моите страхове и очаквания:)

И още нещо по този повод, Веско, което намерих в същата книга - "Единадесет минути":

"През целия си живот съм разбирала любовта като вид доброволно робство.Оказа се, че това изобщо не е вярно!Свободата съществува само тогава, когато има любов. Този, който се отдава изцяло, който се чувства свободен,обича най-силно.

А който обича най-силно, се чувства свободен.
...всеки от нас е отговорен за това, което чувства, ето защо не можем да обвняваме другия за нищо.

Чувствала съм се наранена, когато губех мъжете, в които се влюбвах. Сега съм убедена,че никой не губи никого, тъй като никой не притежава никого.

Ето в какво се състои истинската свобода: да имаш най-важното нещо на света, без да го притежаваш."

:)
Благодаря ти за коментара!

Хм... много хубаво казано :)
Преди години бях точно от тези, които "прехвърлят върху другия цялата отговорност за своето щастие, но също и цялата вина за евентуалното си нещастие". И естествено ми го показаха...
Сега седя в един полурухнал дом и се надявам някой да го бутне :)
Явно всички сме преминавали и през двете.

Поздравления :) 

Любимата ми книга. Цялата е пълна с истински неща...

Аз харесвам всичко от Куелю, обаче любимата ми е "Алхимикът". Направо не може да има такава книга!

Чудя се и аз за любовта и свободата: трябва ли да се противопоставят.Ако нямаш любов, за какво ти е свобода? И какво означава изобщо"свобода"? Е, не говорим за свободата като осъзната принуда,естествено.

Хм... След първата ми "публикация" тук ми е много интересно да прочета откъса от тази книга на Паулу Коельо, която така и не намерих време да прочета досега.
Ако трябва да определя себе си между двата описани типажа, бих казал, че съм някъде по средата, по-скоро клонящ към втория, с разликата, че не обвинявам само другия за моето щастие/нещастие, а търся винаги причината и в себе си...
Интересна гледна точка...
Ще се опитам да си намеря и книгата...
Благодаря, Веселине!