Хвърчила

Бързах към вкъщи. Беше един от онези януарски дни, в които рязко бе застудяло и целият треперех. Спомних си как посиняваха ръцете ми от студ и как едва свивах пръстите си като малък. Оставаха само няколко пресечки и щях да съм на топло. Щях да си взема горещ душ и след това да си пусна някой филм. Имаше и бира в хладилника, не бях гладен... Не бях пушил от две седмици.
Тъкмо пресичах поредната малка уличка, когато една кола едва не ме блъсна. Закачи ме само страничното огледало, което се изкриви от удара.
Залитнах и паднах по очи, а вратата до шофьора се отвори.
- Идваш ли? – попита тя, все едно не бе блъснала току що невинен пешеходец.
- Къде? – едва успях да се съвзема и смутолевих в недоумение.
- Идваш, или не...? Вратата се затвори рязко и колата потегли.
- Чакай, идвам! – извиках, опитвайки се да се надигна. Изтупах се. Беше валяло преди около час и по сакото ми имаше кални петна. Болеше ме лакътят...
Колата спря и вратата се отвори. Вътре беше топло. Заслушах се в песента и ми се стори позната, но не можех да се сетя на кого е...
- Искаш ли? – подаде ми бутилка уиски, наполовина празна. Димът от цигари, примесен с топлата струя от климатика създаваше странно усещане. Припуши ми се. Отпих голяма глътка и усетих как течността се стича по хранопровода и как цялото ми тяло се сгрява... Топлината беше приятна. Отново се сетих за песента, когато минахме на червено.
- Откъде си? - попита ме.
- Как откъде?
- Така... Откъде си? – очите й блещукаха закачливо в огледалото.
- Отникъде... U2. Най–накрая се сетих за името на песента: „Където улиците нямат име...”
- Искаш да ни убиеш ли? – попитах.
- Не. – настъпи неловко мълчание.
- Катастрофирала ли си някога?
- Не съм. –запали си нова цигара и пак минахме на червено. Сякаш правеше всичко наопаки.
- Може ли? – запалих цигара и аз и си опарих си пръстите в запалката. - Преди време катастрофирах. Бях обещал на един приятел, че ще отида с него за да оставим колата му на сервиз. Имахме среща около четири следобед... Дойде в пет... Вдишах дълбоко от цигарата. Пиян... Беше изпил поне литър бира, а в колата имаше още от бутилката. Предницата на колата не беше наред и кривваше в най-неподходящите моменти. Бяхме на шестнайсет и едва стигнахме до сервиза, a той беше вече затворил.
- Обичаш ли орехи?
- Защо?
- За да усетиш вкуса им, трябва да счупиш черупката.
- Беше студено – прошепнах... като в онези зимни дни, в които ти замръзват миглите... Имаш хубави мигли.
Усмихна се с крайчеца на устните.
- Какво стана после?
- Тръгнахме оттам почти веднага. Тогава носех очила.
- Защо сега не носиш?
- Не знам... Когато очите ти са замъглени, усещаш нещата по-ясно. Тогава ги свалих. Имала ли си чувството някога, че нещо лошо ще се случи, ей така... без видима причина? Помислих си, ако се блъснем, поне очилата да ги няма. Плашеше ме мисълта за хиляди забити стъкълца в ретината ми.
- Блъснахте ли се?
- Не... Личеше си, че не ми повярва.
- Разкажи ми.
- Блъснахме се.
- Как?
- Колата кривна изведнъж и се ударихме странично в кола, която се движеше в насрещното. После - в ръба на тротоара вдясно. Гумата се спука. После пак – в следващата кола вляво, и пак - в тротоара... Колата кривна рязко вляво. Блъснахме се странично в дърво до пътя.
- Какво е усещането?
- Плувала ли си някога при бурно вълнение?
- Не плувам.
- Когато те завихри вълната, не можеш да усетиш къде се намираш. Осъзнаваш се чак след секунди... Ударих се в страничното стъкло и то се счупи в главата ми. Или главата ми се счупи в него.
Натисна бутона вляво от ръката й и стъклото се смъкна с няколко сантиметра. Струята въздух трябваше да е освежаваща, но не беше. Втресе ме.
- Страх ли те е? – ръцете ни се докоснаха. Нейната беше топла.
- Не. – пак минахме на червено.
- Къде отиваме? – попитах.
- Не знам. Ти винаги ли искаш да знаеш накъде отиваш?
- Не... Излъгах.
Пътят свърши. Подминахме знак за задънена улица, а колелата изтрополиха и продължиха по пясъка.
- Знаеш ли, че така се стига до края на света? ... като не знаеш накъде си тръгнал...
- Била ли си там?
- Да.
- И как изглежда?
- Има хвърчила... И море. А то няма край... Плувал ли си някога, когато си бил ядосан? Когато не мислиш за връщане... Тогава стигаш до края му.
- Ти каза, че никога не си плувала.
- А ти, че не си виждал хвърчила...
Докато се замислих кога бях казал нещо подобно, колата се блъсна в един по-голям камък и едва го прескочи. Цигарата се загаси в ръката ми, а тя си удари главата в кормилото.
- Добре ли си? ...ръцете ни пак се докоснаха. Искаш ли да излезем? Обувките ни се напълниха с пясък. Чуваше се шум на вълни... и имаше хвърчила.
- Искаш ли да плуваме до края на света? ...