Шофьорски курс

Преди около 2 месеца се записах на шофьорски курс. Много ми се видя трудно шофирането и си мисля, че едва ли е невъзможно да взема книжка. Уговорките за шофиране с инструктора бяха: „ Айде, да се чуем следващата седмица!”. Адски ми е сложно и когато трябваше да се обадя обикновено чуването се отлагаше с около седмица да не кажа повече. Фактически тези 24 часа съм ги разхвърляла много във времето, за което съм си виновна само и единствено аз. Останаха ми 6 часа.

Миналата седмица се чухме с една приятелка, която също се учи при него и едва ли не спешно трябваше да се видя с Владо (инструктора). Видях ме се и карах. Това беше срядата. Оказа се, че в понеделника има дата за изпит, в който аз не съм включена, вероятно защото не съм си взела всички часове кормуване. Всъщност с малко повече „напъване” можех да си взема остатъка от часовете, все пак оставаха 4 дена. Ядосах се, защото от нова година изпитите са в два дена – един за листовките и друг за градското (как е правилно да се каже не съм сигурна), което означа аз да седя и да чакам „любимия” си инструктор да ме включи в някаква група за листовки.

Вчера се видяхме за поредния час и той ме попита дали до 1 месец ще съм готова с изпита за листовки. Не исках да се заяждам, но броейки изпитите си в СУ се оказаха 48, белкем науча едни листовки за толкова време. Истината е, че човека ме е планирал за изпит някъде напред във времето, но НЕ се знае точно кога. Условието за явяването на какъвто и да е от изпитите, е да си взел всички часове кормуване. До тук, не е добре, но това са условията! Обаче се оказва, че моята приятелка е пратена на изпит при положение, че й остават 2 не взети часа, а аз трябва да взема всички. Как става тоя номер, за сега не знам.

Другото, което ме из дразни е сутрешната ни среща с Владо. Имахме уговорка в 8.00 ч. и в 8.30 да вземем друга курсистка, за което нямах нищо против. Идеята беше тя да кара до 10.00 и след това пак аз. Дойде жената и се почнаха едни разговори за семействата им, което няма лошо всъщност. Явно се познаваха и от преди. На светофар въпросната „кифла” реши да се обади на приятелка, за да дойде да се повозела. Владо ме зарадва като й взе телефона от ръката. Последва лекция, че е в учебна кола, разговорите по телефона и т.н. В някакъв момент тя го попита колко грешки е имала на изпита по листовки, което за пореден път означава, че може да се изпращат курсисти на изпит с не взети часове кормуване. Чудя се по какъв критерии се прави избора!? Не забелязах да се справя с шофирането по-добре от мен. През цялото време „кифлата” не спря да говори, което ме изнерви до крайност. Някъде около 10.00 ч., когато трябваше да се сменяме въпросната каза, че искала да отиде до Иваняне, за да си вземела нещо. В тоя момент след като ми бяха „изпилили” нервите казах: „ Аз съм към „Люлин”!”. Сякаш чак тогава може би си спомниха, че и аз съм в колата и бях попитана дали имам време да отидем да й вземем багажа. Казах, че нямам. Докато се мъчех да карам по „Сливница” онази не спря да прави планове за деня, къде да отидат, какво да вземат къде да пият кафе и всяко изречение завършваше с: „нали Владо?”. Докарах се до „Люлин” и си тръгнах без да кажа и „довиждане”. Ядосах се и то много, защото час и половина трябваше да търпя приказките на онази, за което аз съм си виновна, и още се ядосах, че той като има ангажимент с мен в някакъв час поне да се опита да го спазва. От 24 часа поне 18 съм карала между селата, така че няма нужда повече и без това съм станала спец на извънградското.

В крайна сметка ми остава да се видя с него още веднъж, за да не наруша правилата за допускане до изпит. Иска ми се да се скарам с него, защото си мисли, че със сладки приказки ще ми замаже очите и на принципа на „гъските” ще се съглася и ще кажа: „Да, прав си!”. Да, да, ама не!