Светулка за двама

07.06.2010 г.

„... тъмноруса коса... за подстригване… веждите... да се почистят... вирнат нос...  мънички бръчици около очите – почти не се виждат, обаче ти си знаеш, че са там… да си купя крем след работа... някаква маска май ще е по-добре... сякаш не си на тридесет и пет години, а на сто и пет… сутринта пак се успа... кафето изкипя… не се гримира...”

– … да ми се рисувате и да се правите на красиви! – довърши на глас самият шеф и се изправи с всичките си 161 см. над бюрото на Светла. – Вълкова, махни това огледало!

– Аз не се рисувам, г-н Бонев, както виждате! – обясни сухо тя, докато пъхаше огледалцето в чекмеджето на бюрото си. – Само исках да проверя колко скапана изглеждам.

– Стига си се оплаквала! Като искаш висока заплата, трябва и да се напънеш.

Явно още не му е минало, че го принуди да й увеличи заплатата преди два месеца. Каза му, че напуска: беше си риск, но пресметнат.

– Ама недей така! – подскочи в кожения си стол Бонев. – Светле, как ще ме оставиш точно сега! Ти си ми най-ценният кадър.

– И аз така мисля, ще прощавате за нескромността. Идвам първа и си отивам последна. Товаря се като магаре с моя и чужда работа, къщата си не мога да погледна… С потупване по рамото и усмивка вече не върви.

– Светле, разбирам те напълно, моето момиче, права си. Ама и сама виждаш – криза е.

Тя се ухили – очакваше този ход. Дори му се надяваше.

– Криза ли? Не съм забелязала. Ресторантът всяка вечер има клиенти – вярно, допреди няколко месеца бяха повече, но пак не можем да се оплачем. Хотелът не е претъпкан, но не е и празен. Идва май – банкети, абитуриентски балове… не броя частните партита. И на това ако му викате криза, здраве да е!

Бонев зачеса олисялото си теме.

– Извиваш ми ръцете, Вълкова – изпъшка той.

– А на мен гърбът ми се изви! И много добре знаете, че върша всичко, което трябва, че и отгоре. Без възражения. Болнични не ползвам. В отпуск не излизам…  Имам право поне да поискам пари за труда си, нали?

– Имаш – процеди той през зъби.

И с пазарлъка да си мълчи пред останалия персонал, й повиши заплатата. За сметка на това вече два месеца не пропускаше да я клъвне при удобен случай. Светла обаче отдавна се беше отървала от скрупули в това отношение и хапливите му забележки я трогваха колкото и носорог се трогва от комар.

– Обади ми се артистът, дето му организирахме изпращане в пенсия онази вечер.

„Организирахме… – тя направи гримаса. – Защо въобще се слагаш и ти? Организирах го аз, а ти даже не се вясна. Пък уж ти беше приятел...”

– Едва не се разплака – продължи Бонев и небрежно седна на бюрото й. – Шашнат е – от украсата, от менюто, от програмата… Страшна си, Светле! Не знам какво щях да правя без теб.

Пресегна се и я потупа по бузата, но ръката му нахално се плъзна и по шията й. Тя се наведе, за да вдигне изпуснатия си химикал, и ловко избягна милувката. Беше си отработила цял репертоар от номера, с които да се измъква от проявите му на внимание.

– Г-н Бонев, трябва да направя програмата за детското парти в сряда.

Той се намръщи, смъкна задника си от бюрото (само преди три дена нахока програмиста, че е седнал там) и тръгна към вратата, но на прага се обърна и заядливо се сопна:

– Какво си ми го измъкнала тогава това огледало!

Малко преди да излезе, явно размисли, защото се върна и се спря до счетоводителката. По лицето му се разля онази лигава усмивка, която Светла за себе си наричаше „маргаринена”. Как я мразеше само... От онзи банкет, когато за първи път я видя. Празнуваха Коледа в ресторанта с целия персонал и шефът я бе поканил на танц. Светла се заблуди и помисли усмивката му за дружелюбна и непринудена. Той също се заблуди, защото взе нейната усмивка за позволение да я стисне за задника. После… Тя още беше благодарна за слабото осветление и големите тонколони, които караха чак стените да вибрират. Заряза Бонев да се държи за шамаросаната буза, изтича навън и хвана първото такси, което видя. И докато таксито бавно пълзеше в оживения пловдивски трафик, свита на задната седалка, тя се разплака от унижение и срам. После се паникьоса: ”Сега ще ме уволни!” Почти две години обикаляше Бюрата по труда, започна с връзки тази работа (при това работа, за която много хора биха извършили повече от два  смъртни гряха) и след някакви си 4 месеца – пляс! – с един шамар я прати в историята. Един след друг, като зърна от градушка, върху пламналия й мозък зачукаха проблемите: банката; токът; водата! Курсът по английски на детето! Новата библиотека в хола! И тя на изплащане, божичко!...

– Господине, извинете… Ще ме върнете ли обратно?

Шофьорът на таксито я изгледа сърдито в огледалото за обратно виждане:
            – Като не можеш да носиш, що пиеш бе, госпожа?!

Светла влезе с нахакана походка в ресторанта – толкова, колкото й позволяваха разтрепераните крака, и малко се поуспокои, когато видя, че никой не й обръща внимание. Бонев, облегнат на прозореца, я забеляза и направо я разкъса с поглед.

– Съжалявам! – каза бързо тя. – Наистина ужасно съжалявам! Вие забравете за шамара, аз ще забравя за другото, става ли?

– Ти условия ли ми поставяш ма, пикло? – изръмжа шефът й.

– Да! – твърдо отговори тя, опитвайки се да не обръща внимание на мравчиците по кожата си. – Освен ако не искате жена Ви да научи с кого спи Атанасова в президентския апартамент на хотела...

Бонев замълча. После махна с ръка и на късия му показалец проблесна златен пръстен, увенчан с грамаден топаз.

– Утре те искам на работа! И да си затваряш устата!

Светла охотно си замълча. Вече шеста година. Постара се да докаже на всички, че си заслужава заплатата. Бонев неохотно трябваше да признае, че откакто тя работи за него, незабележимото преди заведение живна и от непретенциозна кръчма с калпава кухня, в която да се хранят гостите на хотела му, стана един от най-изисканите ресторанти в Пловдив. С търговския нюх на акула, за пет години той разшири хотела и го направи тризвезден. Новата сервитьорка взе да преследва шефа и да му надува главата с откачените си идеи. Първата от тях бе да освободи малко място в ресторанта и да наеме оркестър. Отначало Бонев мърмореше, че това са излишни разходи и нямало смисъл да губи ценни клиентски места.

– Само ще опитаме – не мирясваше Светла. – Ако не върви, ще ги освободим.

След това неканена се включи в кастинга, който шефът реши да проведе лично. Първият му избор беше изрусена хубавица с преливащо деколте. Пеела само от година, но пък имала богат репертоар.

– Всичко,  за което се сетите – обясни тя, леко оскърбена от иронично вдигнатите вежди на слабичката жена, застанала до шефа. – Гръцко, сръбско, поп-фолк…

Светла я отряза категорично:

– Не ставаш!

– Вълкова, к’во ти става, бе? – подскочи Бонев. – Кой е шефът тук, мама му стара?

– Вие, разбира се, но ви моля да ми се доверите. Нали не искате нашият ресторант да бъде един от много с жива музика, а единственият с хубава жива музика? – И го погледна изразително с големи сини очи. Ефектът беше поразителен – тя получи разрешение сама да намери подходящия оркестър, с който да разбият конкуренцията. Светла това и чакаше – обади се на двама познати от съседния вход – пианист и певица, които все не можеха да си намерят работа. И как иначе – кой уважаващ  клиентите си ресторантьор ще наеме музиканти, които свирят и пеят всичко, а не могат да ти изкарат един свестен кючек. След три седмици шефът омекна и призна, че ударът е повече от успешен:

– Можеш ли да си представиш, Светленце, вече се налага да правим предварителни резервации. На хората им харесвала стилната музика. Идеята ти беше гениална!

Стартовият изстрел бе даден, вторият удар бе организацията на частни партита: Светла се ровеше в интернет, вземаше идеи за нови менюта, за украси, за специални тържества – за всичко, което можеше да докара нови клиенти. Бонев, който в началото изобщо не се беше впечатлил от дипломата й на отличник от Висшия институт по хранителни технологии, сега трябваше да признае, че не е взел на работа случаен човек. А след като се убеди, че нейните приумици се превръщат в успешни проекти, които носят пари, реши да задържи ценната си служителка, като я повиши в асистент-управител. Колегите й трябваше да преглътнат този факт не без завист и не без клюки, но тя намери решение – просто ги остави да минат през този период, без да го драматизира. Акуратността и прецизността й страшно дразнеха колегите, но не им трябваше дълго време, за да свикнат. Започнаха да се чувстват неудобно, когато тя самата се втурваше да им помага. Вечер, щом изпратеха и последния клиент, тя разтребваше и метеше заедно с тях, за да могат всички да се приберат малко по-рано. Сама слагаше украсата, която измисляше. Ако й трябваше помощ, молеше: без да повишава тон, без да размахва пръст и без демонстрация на началническо превъзходство. Бавно и с търпение, Светла се сдоби със своя малка армия предани воини. Всички признаваха единодушно, че с госпожа Вълкова се работи много по-лесно, отколкото с онази надута пуйка, управителката Атанасова.

Ако в ресторанта имаше някой, който да не обича Светла, то това бе именно старата управителка. Какво ти „не обича” – мразеше я с всеотдайна страст, но все още нямаше никаква идея, че тази дребничка блондинка, иначе невинна до глупост, така здраво ще й разклати трона. Първо сериозно се скара с шефа заради унижението да дели почти едноличната си власт, като си мислеше, че това е достатъчно, за да разкара Светла от пътя си. Но после, когато видя, че в неговите очи те я много по-ценна, защото му носи пари, наистина се стресна. Кой я бие по главата тая откачена жена да организира тържества, да измисля сценарии за тях, да се катери по стълбите като котка, за да украсява залата?… Нека се катери, щом й е толкова акълът, но от няколко месеца Бонев взе да натяква, че Атанасова я мързи, че Атанасова е небрежна и не се старае достатъчно за парите, които й плаща. И управителката прибягна до единственото, което й оставаше: да направи така, че малката натрапница сама да напусне. Нищо не помогна обаче – нито клюките, нито дребните заяждания, нито двата опита за саботаж на партита, организирани и провеждани от Вълкова. Единственият резултат беше, че получи ценна информация от шефа на коя улица точно се намира Бюрото по труда:

 – Ако не искаш да даваш автографи там, върши си работата! – сряза я той и на нея й стана ясно, че не е в състояние да го задържи дори като любовница. Тогава Атанасова се задоволи с дребната радост да съска зад гърба на колежката си, която обаче бе извоювала достатъчно заслужено самочувствие, за да се тръшне от това. Самият Бонев пък беше прекалено зает с нова любовница и единственият му ангажимент в ресторанта беше броенето на пари.

Очите на Светла разсеяно се спряха върху изчервеното и изпотено лице на счетоводителката,  която отчаяно се опитваше да не забелязва ръката на шефа, уж случайно плъзгаща се по голото й рамо. Спасиха я звучните ритми на най-хитовия кючек. Бонев с досада вдигна мобилния си телефон и след няколко секунди физиономията му доби доволното изражение на щука, забелязала изгубено шаранче.

– Да… да, минутка само… – И с бързи крачки тръгна към вратата. Преди да излезе, се обърна и изръмжа:

– Вълкова! Плана за детското парти – до утре да го направиш! Атанасова, не си ми щатна манекенка, вземи да свършиш нещо!

Вратата на малкия им офис изтрещя след него. Радко, шофьорът на доставките, побърза да отвори прозореца и да запали цигара. Счетоводителката трескаво зарови ръце в чантата си, но той й махна с кутията в ръка и й подаде от своите. Кацнали на перваза като врабчета, те нервно запалиха, а очите им току подскачаха към вратата да не влезе шефът. Светла се засмя – подсказаха й идея за игра на детското парти. С приповдигнато настроение тя отвори файла с любимата си песен и тихичко си я пусна, докато нахвърли идеите си на лист.

– Вълкова пак взе да ни тормози с нейната извратена  музика – изсъска Атанасова. Светла не й обърна внимание.

– Спри я, бе! Егати малоумната жена!

– Пречи ли ти? – попита „малоумната”, без да вдига глава.

–Да!

– На кое – ти си редиш пасианс.

– Я си гледай работата!

– Точно това правя. Ти нямаш ли си?

Това извади Атанасова от равновесие:

– Слушай бе, мадам…

Светла сладко се усмихна на колежката си, плавно наду децибелите и гледайки я в очите, запя с тънък фалцет:

• Душа рвется в клочья...

Душа, одетая в лохмотья,

И ноет ... и болит... и плачет...

И все еще живая ..значит!

Душа прощенья просит... и пощады

Покоя ищет... Тщетно ли теперь?

Когда грехи, такому пиру рады,

Съедают душу, словно зверь!

– Стига! – кресна управителката. – Изнервяш ме с твоите тъпи песни. Как можеш да го слушаш тоя гаден руски?

– Мога, защото го разбирам. И ми харесва. И на никого не преча, защото си го пускам тихо. А ти иди си лекувай нервите! Много са се раздрънкали от осмомартенското парти насам…

Атанасова подскочи, а лицето й придоби моравочервен цвят: точно това парти я превърна в персона нон грата.

– Момичета, недейте де! – опита се да ги помири счетоводителката.

– Светле, стига – меко каза и Радко, – не ставай гадна.

И като се огледа, метна цигарата си през прозореца.

– А пък ти не си хвърляй боклука на улицата! – контрира го Светла.

– Май още някой ще трябва да си лекува нервите. – Шофьорчето се ухили с нахаканата усмивка  на младите. – Не се цупи, како Светле, не си вървежна.

Атанасова се изправи и с отсечена крачка тръгна към вратата, но не пропусна да перне с ръка книжата от бюрото на колежката си и да ги пръсне по пода. Вълкова не каза нищо, само се наведе и започна да ги събира. Край на хубавото настроение! Майната му! Още час и половина и ще си отиде. Ще надуе уредбата, ще пее с пълен глас любимата си „Душа рвётся”, докато готви, а съседката отдолу нека пак тропа с точилката по тавана.

Точно когато Атанасова отвори вратата, Бонев влетя в стаята и едва не я събори.

– О, Ваше Величество… къде?

– До тоалетната – нацупено отговори тя.

– Ще постискаш малко. Слушай сега, важно е. В хотела пристигат двама руснаци. Искат довечера да дадат неофициална вечеря за свои делови партньори. Ще им приготвиш малката зала, защото държат да са в дискретна и спокойна обстановка. Вечерята е по тяхна покана, но тъй като нямали време, за менюто се доверяват на нашия избор. Тази вечер ти си на смяна, искам всичко да е перфектно. Приготви залата, обади се за цветя, направи подходящо меню…  ‘айде де, какво ме гледаш като натровена?

– Ама…

–Без „ама”! Няма да заслабнеш. Вълкова, в петък имаш ангажимент. Вълкова, чуваш ли ме?

– Да – мрачно отговори тя, докато приглаждаше смачканата снимка на любимия си певец. Снимката бе имала късмета да се озове под купчината съборени документи и сега приличаше на мекица.

– Тогава ме гледай, като ти говоря! – изнерви се Бонев. – Ставрев, хирурга, има юбилей – чукнал е шейсетака. Колегите му поръчаха купона да е един път. Измисли там нещо оригинално.

Последното изречение действаше като ”ентър”. И беше за предпочитане пред тъпите му предложения като това, което изтърси:

– Какво ще кажеш за торта, направена като кост? Някоя по-големичка...

„Върхът, шефе – въздъхна наум Светла, – да поднесем на уважаван възрастен човек торта като за доберман… Все пак ще измисля нещо... Нещо докторско... Украсата ще я направя в бяло и червено. Рози. Червени рози и…”

– Светла, чу ли?

– Да, чух. Ще се погрижа.

– Атанасова, действай! Вечерята ще е в 8. Да не ме изложиш, че!... – И той размаха късия си показалец, а топазът на пръстена му проблясна заплашително.

Светла хвърли бегъл поглед към киселата физиономия на колежката си и едва се сдържа да не се разсмее с глас. Е, хайде, на съседката й се размина руската музика. По-добре да излязат с Георги и малкия някъде. Да кажем на... пица?