Разходка със себе си

      И защо излязох на разходка? Знам, че прогнозата беше за дъжд. Знам, че никоe момиче не идва в този край на града. А аз продължавам – ей така, без цел. Вървя си напред и не усещам нищо. Виждам как клоните на дърветата се люлеят, виждам как  пухкави облаци се трупат по небето и се строяват като фигурки на шахматна дъска. Виждам, че птиците са изчезнали. Виждам объркване в стойката на къпината край пътя. Да, настроението на природата днес е забележително. Всички са се скрили, а аз съм толкова нищожна, че светът дори не знае, че съм навън и гледам.

      Гледам. Цяла съм се превърнала в поглед. Няма ме и сега мога само да наблюдавам. Навеждам се над близката вадичка, но и там не съм. Водата не е мътна, напротив – дори видях как една рибка намигна и бързо бързо се скри зад страннозелен камък. С танцувална стъпка продължавам нататък. Вървя и само констатирам как природата не ме забелязва, как тревата настръхва и как слънцето вече не е жълто и се е свило на топка Дали го е страх?

      Спъвам се в камък. Продължавам. Като че ли знам накъде отивам. Може би наистина е така. Краката ми уверено се движат все на ляво. Около мен се редуват мрачни стари дървета с гъсти корони и хилави фиданки, сякаш голи. Те преплитат клоните си като в някакво огромно хоро, а слънцето все така си тъмнее. Никой цвят обаче не е същият. Магия се крие в бялото на теменужката и в жълтото на минзухара – заряд, готов да изригне. Странно - не се учудвам на тези си мисли. Възможно ли е някога да съм знаела всичко това, но да съм го забравила?

      Клоните започват да треперят. Облаците по небето са се прегърнали - голям мрачен купол слиза надолу - и те искат да се включат в танца… Край мен прелита пеперуда. Толкова бърза, че цветовете по крилата й са се слели и вместо приказна дъга виждам само някакво проблясване в жълто като юлско слънце. Къде ли е хукнала? Всъщност няма значение – аз продължавам на изток.

      Дърветата сега са по-високи. Изглеждат достолепни, но и притеснени. Сигурно и те като мен предчувстват, че ще се случи нещо важно. С всяка моя крачка навлизам все по-дълбоко в някаква гора. Обзалагам се, че вчера тя не беше толкова гъста! Или просто не съм я забелязвала преди… И това няма  значение. Важното е, че сега един куп тополи ми праявт знаци да се приближа към тях. Милите! Направили са ми люлка от клони и само чакат да се отпусна в нея. Идеята да седна и да погледам ми се нрави, но краката ми не се отклоняват. Вместо това аз влизам в най-гъстото. Всяка моя стъпка е мъчение. Не, аз не усещам болката или вятъра, който ми оплита косата - виждам само как тъжно се навеждат разни коренчета под мен и как игриви струйки кръв се стичат по дланите ми.

      Една капка се отделя от другите и капва оловно бавно. В момента, в който докосва земята, светът сякаш полудява. Купища прашинки се надигат неспокойно и се завъртат в спирали нагоре към… някаква по-голяма, всеобща спирала. Не ми харесва да я гледам. Няма да я гледам! Отказвам да я гледам! Светът  се смълчава - той вече е само една красива дива гора. Затварям очи и бягам.

      Около мен всичко се върти  в шметен танц. Клони раздират очите ми. Падам. Ставам. И какво да видя? Шишарка! Разперена шишарка на земята. Наоколо й всичко лети, а тя стои и не мърда. Вихреният танц я заобикаля, сякаш е невидима като мене. Не може да се обърне и чака светът сам да мине покрай нея и да й покаже цветовете си. Затова пък той днес наистина държи да мине оттам. Постепенно вихърът се засилва и аз виждам, че в него са се включили камъни, червени листа, почивали цяла зима, кой знае откъде довяни пера и даже една заблудена светулка. Миг невнимание и загубих шишарката от поглед. А отвътре знаех, че тя ме чака. Иска да я докосна, да й се усмихна, да й разкажа за синьото на небето, да я завия с листа и двете заедно да заспим…

      Момент! Да – виждам я! Още е тук. Стои си и не мърда. Струва ми се, че се е завъртяла, но толкова леко, че не съм сигурна. Шишарка-герой! Полудявам ли или ми се усмихва? Минутка. Втора. Още. Говорим си. Тази вечер няма тайни за нас – звездите са близо, самодивите не пеят. Интересно ми е, но ми е все по-трудно да чувам новата си приятелка. Млечнобяла мъгла ме прегръща, а планините се приближават към мен –мрачни и мълчаливи…

      Студено. Искам да погледна около себе си, но не мога. Най-накрая отварям очите си и съм заслепена от белота. Нищо. Светът е изчезнал и пред мен има само белота. Страшна и изпепеляваща. Затварям очи. Ето - нещо се чува! Някъде тече река. По-скоро мъничко поточе - далече, много далече. Жадна съм и отварям очи. Обръщам глава - все наляво - непозната стая, а от някаква много бяла ръка излизат куп тръбички. Къде съм? Вглеждам се по-съсредоточено. Изненадана съм да открия, че пръстите се свиват по моя команда. В болница съм! Изведете ме оттук! Искам си при шишарката!

      Мрак. Някакви гласове се опитват да ми обяснят, че трябва да остана. Били ме намерили на самия ръб на някаква пропаст… Пропаст ли?! Че в природата няма пропасти - тя е съвършена!

      Студено ми е! И шумно…