.:изтрит:.

абе що всички толкова се палите по това злато?? Това е най-проклетия метал, който човечеството е открило - вярно адски е полезен и за това е ценен, но хващам бас че над 99,9% от хората, които го ценят, в интерес на истината си нямат и на идея защо е толкова ценно!

Нима хората трябва да са съвършенни? Ако всички са съвършенни то светът би бил сив. Нима само страданията те карат да ставаш по-добър? Това би означавало, че щастието те прави лош, което само по себе си е глупост. Стремежът към осъвършенстване е заложен във всеки човек и се подхранва от най- различни неща - любопитство, завист, любов, дори от омраза. Лично аз не бих правила нищо с кюлчето злато скрито във сейфа, защото то е ценно с това, че е спомен за човек, за когото аз в някакъв момент съм означавала нещо, а пръстен мога да си купя винаги.

Лошо няма в това,  Lord deSword!
Стига да имаме правилно изградени приоритети и златото да не заема първото място в класацията...
Акцентът обаче на мойте разсъждения, не е поставен върху ценността на златото, а върху извайването на нашия характер. Примерът със златното кюлче използвах, именно, за да подчертая този акцент.
Но, истината е, че всеки прави собствен прочит върху даден текст и аз благодаря за твоя прочит!
И за споделеното мнение!
Спокоен ден! :)

Ех, знаеш ли, Lyudmila Petkova!
Би било чудесно, ако хората можехме да бъдем, ако не съвършенни, то поне малко по-добри, тогава не само, че света нямаше да е сив, но щеше да е много по-добро и прекрасно място за живеене...и със сигурност щяхме да сме много по-спокойни и за децата си, и за себе си...
А, щастието...Какво всъщност е щастието?...
Темата е дискусионна...За всеки човек, то придобива различни параметри...
Според мен, например, щастлив е този човек, който притежава благодарно, свободно от завист и омраза, пълно с божествена Любов, сърце. Такъв човек , притежател на такова сърце, не е лош, защото е лишен от егоизъм...а именно егоизмът е този, който ни прави лоши, а не щастието...
И за страданията...За огромно съжаление, именно страданията, изпитанията извайват характерът ни най-добре. Защото неоспорима истина е, че сме изпълнени с много " примеси " - омраза, неразбиране, злоба, негодувание, клюкарстване, безразличие към страданието на другите около нас...
Всички тези примеси ни пречат да състрадаваме, да помагаме, да даряваме радост и обич...Но когато преминем през страданието...тогава нещата се променят...Започваме да си задаваме въпроси...замисляме се...
През борби и бури, и периоди на страдания, човек израства и си учи уроците.
За нас това е огънят - страданието...
Благодаря ти, че прояви търпение, за да прочетеш коментарът ми!
Радостен и щастлив да е денят ти!:)

Аз провеждах много дълго проучване докато ми дойде на акъла защо златото е било обожествявано толкова време. Защото е най-близкото подобие на слънчевата светлина. Или защото извънземните преди хилядолетия са открили ценните му качества и са го внушили на дебилните си отрочета, но това е апокрифната версия.
За мен дали ще е кюлче или огърлица е все едно, и двете не мога да ги ползвам, а само да ги зяпам, така че все едно.

На мен много ми хареса написаното! Мисля си, че страданията и трудностите, през които преминаваме, действително, ни правят по-мъдри и по-добри! Възможно и да разсъждавам така, защото имам нужда да вярвам в някаква висша промисъл, в това, че болката е извор на поука, а не безцелна жестокост. Тя е урок, който (ако разбереш и запомниш) следва да ти даде сили за бъдещите изпитания.

Благодаря ти за търпението Slavei и за добрите пожелания. Предавам се. Вярно е, че страданието спомага за формиране на характер. Въпреки това не искам да се примиря с този факт, не ми се иска хората да страдат за да станат по- добри, мечтая щастието да извисява душата. Мното утопично, нали?

Ми някои хора твърдят, че страданието е илюзия. Или че страданието се поражда от незнанието. И с двете съм съгласна. Пострадала съм умерено досега и моето виждане е, че всяко страдание те мъчи докато не го разбереш. След това придобива друго значение.
А ако така или иначе знаеш, че страданието ти е само преход към знанието, поне няма толкова да го драматизираш. Или ако го драматизираш, ще знаеш защо го правиш.

И може би хората се нуждаят да страдат, за да учат, защото това е единственият начин да ги накараш да слушат. Ако започнем да слушаме активно може пък да не ни се налага да страдаме толкова.

denijane
Разбирам те!
Това, което казвам с този текст обаче е, че както огънят пречиства златото от примесите и едва тогава става възможно оформянето на красив предмет, който с радост използваме, така и изпитанията, трудностите отстраняват излишното, ненужното и извайват нашия характер!
Благодаря, че прочете и коментира!:)

Радвам се, че улови посланието в текста, Zlatina Petkova!:)
Наистина, Пътят на страданието води към мъдростта, а това е от изключително важно значение за нас, защото: " Мъдрият човек е силен! "
А, от вяра всеки се нуждае. Вярата укрепва Духа ни и става възможно по-лесно да се борим и да преодоляваме проблемите, които като огромни планини се изправят на пътя ни.
Приятно ми е, че си тук, Златина!:)

Наистина е доста идеалистично, Людмила!
Може би...някога...кой знае и това ще се случи...
И щастието ще бъде перманентното състояние на Духа ни...
Ех, размечтах се...толкова е красиво..:)
Вълшебни преживявания в страната на Морфей ти желая! :).

Повярвай ми, от denijane, ще ми се и то много, страданието да е илюзорно.
За съжаление, обаче, болката от страданието, което срещам и виждам около себе си всеки ден е толкова реална и осезаема, че разпръсква и най-малката надежда да е илюзия.
А, защо страдаме?
Много обширна и трудна тема...
Лека и спокойна да е нощта ти!:)

Ми не знам за това около мен, знам само за това, което се е случило с мен. Не казвам, че не е било реално или болезнено, а само, че в един момент, когато най-накрая осъзнаеш какво ти се е случило, виждаш ,че или не е имало нужда да страдаш или че си имал нужда да страдаш. 

Когато сърцето плаче, че е загубило нещо, духът се смее, че го е намерил.

И лека нощ :)

Никога не съм била почитател на златото, но имам 1 златно бижу - кръстче- подарък от мама и го нося всеки ден. Но имам и един спомен - бях в НИМ и гледах древното тракийско злато - когато излязох от залата, а аз излязох доста бързо, ми беше лошо, направо ми се гадеше.
А иначе всеки за себе си си е на-ценен. Друг е въпроса дали си оценяваме правилно.