Кети Деянова

    Връщах се от последния си изпит за тази година. Главата ми тежеше от наслоилата се в нея висша математика. Тялото ми се движеше от някаква безтегловност, появила се от това, че два дни преди изпита не бях сложил нищо в устата си  освен кафе и цигари.
    Невероятно блаженство се разля по мен, когато поставих първия залък в устата си. Гълтах настървено, бързо, сякаш някой ме дебнеше всеки момент да ми отнеме това удоволствие. Внезапно телефонът иззвъня.
    По мембраната затанцуваха синкопи на колоратурно сопрано. Интересуваше се за съществуването на моя съквартирант. Побързах да го успокоя, че той все още съществува. Сопраното се разля в нежни трели - настояваше за подробни и точни сведения... Къде е?
    - Предполагам, че сега атакува една трудно превзимаема крепост - химията. Ако я превземе, всичко ще бъде добре. Ако не - довиждане до есен.
    Трелите изчезнаха. Бил съм много забавен, но тя имала работа. Работа, работа... Като че ли ние не работим - работим, и изпити държим, и пак не се отказваме от подобни удовлоствия. Помолих я, ако има някой в стаята й, който освен работата обича и забавните телефонни разговори, да му предаде слушалката, защото страшно ми се иска да побъбря с някого. Малко след това в мембраната се разля топъл като пух, мек алт.
    - Казвам се Христо, нещо като граф Монте Кристо.
    - Силвия, нещо като Силвана Пампанини.
    - Пампанини, откъде се обаждате? От местоработата? А тя далече ли е? Кремиковци?! И кой вятър Ви отвя там?
    - Онзи вятър, който гони неподготвените кандидат-студенти, ако не искат са хванат плесен до следващата година. Задоволих ли любопитството Ви?
    Ще я смая, мисля си, с оригиналността си, но първият ми идиотски тон започна да се препъва пред неприсъщите за осемнадесетгодишните Пампанини въпроси и отговори. Ясно - имам си работа с някакво строго, студено същество с очила, обезателно с очила - такива преждевремнно омъдрели носят очила.
    Взаимно зафилософствахме върху проблемите на живота, постепенно навлязохме в областа на литературата, поезията. Любим автор - Селинджър, любим поет - Веселин Ханчев, музика - обожава Чайковски, естрадна - ако не дразни, винаги слуша с удоволствие. Обича ли да пее - много. Отношението й към годишните времена? Как можах да й задам такъв идиотски въпрос?! Обожава есента.
    - Есента?
    - Да, Графе! Тя идва. Усещате ли я? Бърза да лизне с огнения си език зеленото спокойствие, да изпълни всяка земна пора, всеки миг  с напиращата тръпка на бялата тъга...
    Никога не бях слушал такава поезия за есента и искрено съжалявах в този миг, че есента не е вечна.
    Това беше най-продължителният разговор по телефона, който съм водил през живота си. Благодарих за вниманието. Извиних се, ако с нещо съм бил досаден. Телефонът хлъцна и млъкна.
    Идиот, пълен идиот! А номерът на телефона й? Как можах по такъв глупав начин да загубя следите на тази умна и още невидяна Пампанини!
    Съквартирантът ме завари, бесен от глупостта ми, да кръстосвам стаята. По усмивката, която рядко се появяваше на скучната му физиономия, разбрах, че непревзимаемата крепост е превзета. Честитих му и побързах да му разкажа всичко. Спокойно, казва, моята Дулсинея ще ме потърси, хлътнала е. А ти, питам го. Не е скучно с нея е отговорът.
    Изминаха няколко дни, през които нито Дулсинеята, нито Пампанини се обадиха. Работата ме погълна, а след работа ме поглъщаха приятелите... Маргарита. Беше изчезнала за дълго. Въобразих си, че това е тя - единствената, неповторимата - и тогава, когато се чувствах някъде между земята и небето, тя изчезна. Сега отново се връщаше. Преследваше ме упорито вече цял месец, а този ден ме спипа вкъщи. Нямаше как - поканих я (винаги съм бил джентълмен). Всъщност, време беше да ликвидираме този карнавал.
    Сви се върху кушетката с такава тъжна, ама убийствено тъжна физиономия, от която почнах да се обривам. Алергичен съм към всичко "убийствено". Господи, колко фарисейски тоалети имат жените и как често ги сменят! Заподсмърча ритмично срещу мен и удари на молба - да бъда снизходителен (като че ли само на това съм способен!).
    Късно е Марги. Разбирам те много добре. Двете годинки са те поочукали, но те направиха същото и с мен. Настояваше за някаква независимост, за която аз ти пречих - пречих ти с моята идиотска, всеотдайна обич. Исках всичко да ти дам, но започнах да получавам трохички. Ще нахраниш ли гладния с тях? Не ги пожелах и ти остана много доволна от този факт - беше напълно свободна. Трохички ли започна и ти да получаваш, че се връщаш при мен?
    Маргарита мълчеше. Продължаваше да стои в Богородичната си поза. Телефонът иззвъня и аз мислено му благодарих, когато се приближих до него.
    - Пампанини!
    - Привет, графе! Как сте?
    - Как да ви кажа? - поглеждам Маргарита - и весел, и тъжен.
    - Слушайте, Монте Кристо! Заповядвам на тъгата да напусне стаята Ви! Страхувам се, че тя ще се промъкне през телефона и ще дойде тук, а аз не искам да бъда тъжна.
    - Пампанини ще ме почака ли за минутка на телефона?
    - Защо?
    Поглеждам продължително към Маргарита
    - За да изпратя тъгата.
    Маргарита слизаше по стъпалата. Грабнах отново слушалката.
    - Графе, има ли слънце в стаята Ви? Не? Изпращам Ви моето слънце!
    - Чудесна сте, Пампанини!
    - Граф Монте Кристо, вярвате ли в безсмъртието?
    - Как да Ви кажа... Вярвам дотолкова, доколкото то обезсмъртява онова, което всеки човек оставя след себе си, но за безсмъртието...
    - А знаете ли, че аз съм безсмъртна, че никога няма да изчезна, че винаги съм била, била съм преди сто години, преди хиляди години. От всеки век съм взела по нещо, за да стана това, което съм днес. И ще бъда, докато съществува съществуването.
    - Съществуването ще съществува, но ние едва ли, Пампанини.
    - Тогава завиждайте, графе, защото аз ще остана завинаги. Ще минат години - сто, хиляда, ще изчезнат косите ми - тогава може би ще бъдат златисти, а може би сини - като небето.
    - Пампанини, на Вас човек наистина трябва да завижда, но все пак има смърт, нали?
    - Смърт? Страшна дума, графе! Да бъде заменена с друга! Може би с обновление. Да изчезнеш за миг, за да дойдеш на този свят друг и непрекъснато да се пречистваш с това обновление. Да се появяваш все нов, но по-добър, много по-добър. Да идваш на този свят заради живота и да си отиваш заради него - това е чудесно , нали, графе?
    Трябваше да я видя. Трябваше да видя тази осемнадесетгодишна Пампанини, която искаше да ми изпрати своето слънце, заповядавше да бъде заменена думата "смърт" с " обновление". Трябваше да я видя.
    По мъжки се разбрахме със съквартиранта да уреди с Дулсинеята си, но така, че Пампанини в никакъв случай да не разбере за моето присъствие.
    Малко преди осем на уречената среща почувствах как почвата под краката ми се изплъзва. Обзе ме безпокойство. Около нас се разливаше море от Дулсинеи и Пампанини - мъчех се да позная моята.
    - Пристигат - смушка ме съквартирантът. Към нас приближаваше странна двойка - тази с походката на лебед и дългата руса коса или дребничкото, слабичкото с късата поличка и коса по хлапашки подстригана?
    Поздравиха. В същия миг разбрах - с походката на лебед бе Дулсинеята, а слабичкото, дребничкото пристъпва от крак на крак и ни кръстосва със смутените си големи очи.
    Ето те, Пампанини! И то каква Пампанини! У теб всичко е така детско, така смешно детско! Възможно ли е такова дете да раздава своето слънце? А сега - дръж се, граф Монте Кристо - представяй се!
    - Казвам се Христо...
    - Нещо като граф монте Кристо - подаде ръката си. Почувствах как доверчиво я остави в моята дълго, дълго...