Прериум

20 февруари 2010, 18:07 Публикувано в Поезия | 7 коментара , 559 прочита

Римите ме унасят.
Потъвам в ритъма им,
Вървя във бавната им стъпка,
като приятна песен
на непознат език.
Замъгляват сетивата ми
като зова на сирени
Забълбукват ме, с нежното
си ромолене.
Те са като тюлени завески-
през тях никога не виждам ясно.
Римите са като фамозна барокова рамка,
сякаш не най- важна е самата картина.

Затова не обичам римите-

защото думите са важни.

RSS за коментари Коментари

# | от pestizid на 20 февруари 2010, 20:23

Притулен шепот.
Оризова хартия.
Недостижимо.

П.П. Напоследък съм на вълна хайку, та това е от тюлените завески, :))

# | от Сечко на 22 февруари 2010, 22:29

За всеки плат си има подходящо предназначение, за повечето метафори също, да бъдем себе си пък да става квото ще.

# | от efina на 01 март 2010, 21:31

Аз съм за - "да бъдем себе си пък да става квото ще".

Римите не са задължителни.Всяка дума писана от сърце е поезия:)

# | от Сечко на 18 март 2010, 16:16

Мерси, Ефина :)

Права си разбира се

Да бъдем себе си е най- трудно май...

Но пък животът е едно огромно опитно поле :)

# | от Sluchaina на 21 март 2010, 19:26

И аз не ги обичам, но са много нахални. Важното е да са от сърце :)))

А самото стихче ми хареса - особено мелодията в него.

# | от efina на 22 март 2010, 20:19

Може да е трудно, но пък ти се справяш чудесно:)

# | от Сечко на 06 април 2010, 20:03

Още веднъж, благодаря :)

Нямате права да коментирате тази публикация.

За мен

Общности

Етикети

Моите RSS

Прериум

RSS за коментари Коментари

Приятели