Разказности

Звездният рокер

Неоплазменният йоннобарабонков двигател бумтеше под него, като добре натъпкана с дърва печка, тип „циганска мечта”. Седлото под кокалестите му задни части, беше всичко друго, но не и удобно. Беше направено от каучукообразна смес, която на младини, може би, дори е била мека. Въпросното седло срещаше значителен и достоен отпор, под формата на множество остри кокали. Спорно е, кой на кого убиваше повече. Два остри камъка зърно не мелят- те не се и опитваха.
       Освен грамадният двигател (които изглеждаше, като събрана на бързо и от де каквото има, къщурка на бездомник, с варел за основа) единствено една крива тръба намекваше, че въпросното нещо е донякъде управляемо. Общият вид на творението внушаваше, че трябва да бъде благословено от мноооого свят човек, за да полети.
       Завързан зад седлото се клатушкаше един малък походен мисловизоумножителоскопен въплътител, единственият начин и средство, с които звездният ездач си набавяше храна и вода. Работеше на честотата на мозъчните му вълни и поне на практика, трябваше да въплътява мислите му. След 10 432 –ят път, в който ездача си бе представил обилна, мазна вечеря и пенливо, младо вино и бе вадил от МВ поредният плосък сандвич, като направена в африканско предградие, имитация на чиис бургер, плюс бутилка, задължително пълна с минерали (дано да са минерали) вода, той се отказа от идеята за нормална вечеря. Всъщност пробва да си представи същият този сандвич и същата сборна формация химикали наричана за краткост- вода. Резултатът беше... една коркова тапа. Успокоен, че винаги може да бъде и по зле, той се опита да изпревари неправилно една комета, тя не му позволи, тъкмо завиваше.
       Всъщност той нямаше нужда от МВ за да оцелее. Зад ухото си имаше една малка сребриста пластина, с формата на дамски нокът, която събираше звездната енергия и задоволяваше напълно нуждите на организма му. Хранеше се, когато си внушеше че е гладен- навици от миналото. Нямаше нужда от въздух за дишане- той не дишаше. Беше абсолютно приспособен космически, индивид. Единствено една тънка неуловима за окото мембрана разделяше неговото време и аз, от необятния космос. Понякога, когато се сетеше за нещо, вдишваше глътка вакуум и носталгично въздъхваше.
      Далеч зад себе си, звездният рокер, беше оставил презадоволените човешки светове. Планети на които, свръх задоволените индивиди нямаше защо да стават от хранителноразтворните си легла за да получат каквото и да е. Светове в които мислите се изпълняваха мигновено. Тлъсти, наядени, презадоволени сексуално светове.
          Всичко това бе останало зад него, далече, като в друг живот. Беше скалъпил тази ракета- котел, защото искаше да открие по- добри светове. Светове в които не знаеш какво ще ти се случи утре. Светове в които се бориш за насъщния. Светове, цветни и живи. Светове в които можеш да бъдеш щастлив.... Далеч зад хоризонтите, познати на човечеството и „облагородени” планети се скиташе той.
         Кратките му спирки на планети с първична атмосфера и по хладни слънца, бяха единственото му разнообразие. Никъде не срещна живот. Тогава реши да го създаде! В началото хвърляше сандвича си някъде или пък изливаше водата, бактериите в тях това и чакаха... нов живот. После започна да го прави съвсем съзнателно. Тук- там, къде със силата на мисълта, къде просто с пръст, променяше някоя верига или атомна връзка, така че след милиарди години еволюция въпросното творение, да може примерно да... кихне. Нарочно хвърляше наядените сандвичи в първичните субстанции от минерали и каквото има (по познати ни като „тенджера- коктейл) или за краткост- морета, когато имаше такива.

Той беше.... Господ за тези светове- твореше живот.

Движейки се на ръба на времето, беше тръгнал към центъра на нищото.

Искаше да стигне до там, да изпуши една въображаема цигара и да тръгне обратно.

Да обиколи планетите, на които е бил, милиарди години след това.

Каква ли жътва го чакаше, колко ли пъти беше успял!

Искаше да намери нов свят, където да остане
                                                                  за винаги. 



Свят в който да живееш,

                                        да обичаш

                                                          и да умреш.

Новите приключения на Крали Марко

От рано беше тръгнал Марко кралеви и на далече отиваше. И за обратен път не мислеше. Навъртените му годинки, като суджуци на пръчки, в полувлажното мазе на мозъкат му, се нижеха зад него. Стар беше вече Марко. Поотвикнал беше с това „крали”, пред името си. По беше свикнал, дядо, да го наричат. Кокалите пукаха, кръстат болеше преди всеки дъжд.Сарите бойни рани му разправяха своите истории (като албум-семейни фотографии). Беше тръгнал, за да умре. Усещаше, че сетният му час наближава. Искаше да умре на полето на славата, с меч в ръка, както беше живял, а не в леглото, пред уж тъжните погледи на своята рода, която на ум разпарчетосва и разделя покъщнината му. Яхна той дръгливата, проскубана кранта – гордият някога Шарколия и пое към последната битка, в търсене на изедници.

Отдавна не бе излизал сред хората, скрит в своите кули. По едно време нещо закри слънцето „ламя” помисли си Марко. Погледна на горе и „Бе туй пак онзи мискинин, Дарк Вейдър, със своята църна звезда се шматка на нейде. Брей, неверникът му, ламя стоглава, па некое село че разтури”. И макар да знаеше че Вейдър няма как да го чуе се провикна –Слееееез, Слееез от мерцедеса туз, да чуеш Коньовица блус – отговор обаче не последвал. Продължи на татък. По едно време гледа ламя десетглава, бумти, пуши и с нокти земята дере, а земята пищи и прах дига. Сръгал коня, вехтият ветеран, извадил сабята- дамаскиня и с грозен вик поел напред. Когато наближил ламята, изскочило от вътре едно потно голобрадо момче и му вика:

–Дядка, чакай бе! Кво саа тука, да не снимат филм некъде? Ти да не си от некое реалити шоу, или са те пуснали вчера от лудницата?

Стъписаният ездач дръпнал рязко поводите и го гледал с изцъклени очи. Рекъл му:

-Море чедо ти що щеш на ламята в търбухина, да те е не повърнала ли що ли?

-Ква ламя бе детка, тва е трактор-ора. Ако търсиш ламя, ееей нататък в големия град , в данъчното е ламята- казал запотеният орач.

-Сполай ти за насоката момко- казал ездачът и свърнал коня, още шашардисан от случката. Яздил, яздил а на среща му едно такова дъъъълго и сиво нещо, а по него едни ми ти бабалюги, фър натам - фър на сам! „Туй ще да е друм някъв- рекъл си Марко- ма тези ми ти бабалюги що ли пу него чинят”- и замислен подкарал коня си по него.

По едно време нещо свисти, вие, стене. Обръща се той и що да види, една от бабалюгите, току до краката на коня спряла. Завърнал той коня. А от бабалюгата изскочил някакъв странен човек с лъскави дрехи и вериги по врата и започнал да му крещи:

-Абе, дъртофелник смотън, че ти ибием зъркелите, наеш! Кво правиш на пътя с тая миризлива кранта! Нема ли лудници за вас, кашонери нещастни!

Не бил виждал градски гъзари, бай Марко, та бая се зачудил на говора му. Бавно работел вече старият му мозък но все пак съобразил нещо, обърнал се към огромната, лъскава буболечка и ревнал:

-Е сега те разбрах гад мръсна. Значи ора ядеш и им акъля измиваш, та кат арапи да гуворат! Моооор!- с тези думи Крали Марко извади сабята и заудря бясно по предницата на звяра. Гъзарят пощуря:

-Детка, чей бе, кво прайш! Че ми поломиш колата! Лууууд, лууууд, ей хора помагайте, тоя отвързания ще ме претрепе! Добре бе дятка, аре и КАТ нееа да викаме, кво искаш, кажи, та да ме оставиш жив! Да ти кихнем зелено а!- Издебвайки един от промеждутъците от бесни удари върху возилото си, дупето се метнало на колата и потеглило с бясна скорост, оставяйки вбесеният ездач да галопира размахвайки меч и да се опитва да спре някой от другите зверове.

Уморен, обезверен, объркан, неразбиращ продължил Марко своето пътуване по прашният път. А на среща му, не щеш ли- моми. Стройни, красиви, пъстри, с едни ми ти такиви дрешки гиздави- ама оскъдни- сиреч почти без дрешки. „Самодивско хоро” рекъл си той. Когато ги понаближил, една от самодивите му рекла:

-Деде искаш ли една свирка да ти направя евтино ще ти взема,само пет кинта.

-Не щъ свирка чедо, аз да не съм овчарин- рекъл той

-Деде пари имаш ли- подсмихнала се тя.

-Па чедо, е само тука малко дукати- отвърнал той като извадил една златна монета, колкото копче на палто. Очите на въпросната „самодива” щели да изскочат. Грабнала монетата от ръката му. Със мълниеносна бързина го завлякла в най близките храсти от където скоро запонали да се чуват сподавените викове на стъписаният Марко „не потурите „ „не пояса” и неразбираеми словосъчетания....

По пътя към големият град, съвсем без дукати останал Марко. Не щеш ли по едно време видял едно момче младо, със странна дарба. Коси разроши и сняг завали, на меки, леки парцали. Рекъл си „тоз юначина ще да ми е от полза, като наснежи и ламята ще се хързулка та по лесно ще я претрепя”. Рекъл на момъка:

- Бе момко, щеш ли в моята дружина да дойдеш? Тръгнал съм стоглавата данъчна ламя да тепам.- А младежът му отговорил:

- Не мога дядо, че съм тръгнал към аптеката „Хептен Чорбас” да си купувам, че тоя пърхот ще ме съсипе.

Продължил Марко по пътя си. Влезнал в големият град (за патилата му там, ще ви разкажа в друга приказка). С питане и до Цариград се стигало та намерил той „Голямата данъчна ламя”, за която му бил казал тракториста. Гледа- то на ламя не мяза, кутия някаква възголяма. Попитал една стара майчица, че да не сгреши пак нещо, а тя му рекла:

-Ламя е то, ламя стоглава, само главите и през едни отвори се виждат, а шиите скрити, ама пак яде хора!- Успокоен, че е на верен път, пришпорил Марко коня, извадил сабята и с най – мъжественият от виковете си се втурнал напред, по стълби и коридори, покрай смаяните погледи на многолюдната тълпа. Забелязал една от главите, зад упоменатата от бабата дупка и тръгнал право към нея. А главата като го видяла му проговорила с остър, уморен глас:

-Какво обичате господине! Освен това тук животни не се допускат. Как минахте покрай охраната с този сатър!?

-Главите ти искам да сека, ламьо данъшка! Излез да се бием като юнак с ламя!

-Виждате ли тези хора- казала главата, като кимнала към наредените, покрай стените люде- те всички имат подобни желания! Моля, наредете се на опашката, долу на първия етаж! Следващия!

Що да прави Марко, свърнал коня и направил каквото му казала ламята. И днес можете да го видите там. Подпрял се на изтънелият си от точене меч, като на бастун, седи и чака смъртният бой с ламята....................



Ако можех да перифразирам Вазов, бих въздъхнал само „Ех, бедни Марко, защо не умря на полето на славата”.

Бродещият с колове

Брей това заглавие направо задължава. Какво ли бих могъл да напиша под него. Ами защо не помислих преди да го напиша и от една незадължителна ситуация се озовах в задължителна. Сега като се замисля, можех да напиша примерно „Пеперудени криле” – толкова е общо, че направо ти развързва ръцете, така че да не можеш да си ги събереш... или пък „Корабът тръгва” „Сърце в кутийка” „Брошка на гърдите ти” „Под сянката на Ясена” – все прекрасни заглавия които ми дават огромна свобода, като руската армия (егати сравнението).

Аз обаче не, нали съм малко така, ама на опаки- „Бродещият с колове”- та дааа! Я да видя първо какъв му е случаят на тоя индивид. Първо- защо броди, дом няма ли си, по семейни причини ли (лоша жена или друго лошо домочадие)! Да не би пък да страда от хемороиди или безсъние и да не може да седне или заспи! Кои бродят – духовете, битниците, призракът на комунизма, бродягите и всички останали които са си свършили парите на морето. Значи броденето не изначално лошо и паранормално деяние... но тука идва второто. Защо с колове!? Какво е неговото занимание!? Може би е непременно свързано със непрогледен мрак, защото ако денем го видят непременно ще го приберат. А може би пък човекът просто отива да си завърже доматите на колците, а го прави нощем защото денем не е имал време а и жена му му е извадила душата,че доматите са се разпълзели като тикви навсякъде. Да ама тогава няма стори а ежедневие.

Може би е ловец на вампири, ама те са вече защитен вид и следователно въпросният тип е бракониер. Може и да му е писнало да го ограбват, и да е решил да вземе крути мерки срещу престъпността, изравяйки преграден ров с наострени колове в него.

На мен по ми се чини обаче че не му е читава работата. Но да видим...



В една безлунна нощ излязла като от дъното на чаша с кафе на препил с пелин богослов, само по- сгъстената тъмнина на върха на билото ни показваше че там може би има някой или нещо. Ако това че в такава нощ някой или нещо е на върха на онова било (за което се говорят странни приказки) не ни спре нека разгледаме по подробно въпросният връх.

Само две очи светят в мрака, може би е някакъв хищник, който дебне среднощната си закуска, но тогава той се изправя и силуетът му се откроява ... държи в ръцете си ........ майчице... това е Бродещият С Коловееее..................................................

Стриптийз (+18 )

Да разголиш душата си, колко поетично! Заставам в центъра на празната стая. Оставям музиката да ме завладее, да влее ритъма си в мен и започвам…. Отхапвам парче кожа от вътрешната страна на сгъвката на лакътя си, изплювам го и започвам да надувам кожата си от там, като на гергьовденско агне. Когато цялата кожа се е отлепила, дръпвам рязко и с леко и елегантно движение, тя се свлича в краката ми, като черна вечерна рокля. Прекрачвам я. Започвам бавно да навивам на кълбо кръвоносните си съдове. Ще ги дам на някой пътешественик, за да провери наистина ли могат да обиколят земята по екватора. Те се отскубват бавно и с неприятно шльоп, като кабел от кабел държачи. Изтърколвам кълбото вени към една от стените. Започвам бавно и един по един да свалям мусколите си, те се откачат трудно, като риби от куки. Бая съм ги понатрупал от тежката си работа. Падат един по един около мен с мокър шльопващ звук. Навивам на кълбо червата си (наистина са около пет метра (права беше учителката ми по биология). От тях биха станали доста тетива за лък, жалко, че живеем в огнестрелкови времена. Загвърлям ги. Иваждам бавно бъбреците си и ги захвърлям далееече - далече, към „света Ана”, за да може някой щастливо да уринира с тях. Пускам черният си дроб на земята той издрънчава като парче камък от него вече нищо не става, може би само експонат от скална експозиция. Изваждам белите си дробове, те се отделят трудно като октопод, забил вендузите си в мен Изтисквам ги в една чаша, тя се пълни до половината с катран, мнооого пушех, знаех си. Захвърлям ги, те се свличат като риза на облегалката на един стол. Изваждам стомаха си и го хвърлям през прозореца, за уличните кучета, че се намръзнаха клетите. Хващам кожата на лицето си и бавно и мъчително я свалям, заедно със скалпа, като чорап, тя се обръща наопаки. Захвърлям я към стената, тя се залепя за нея и бавно започва да се свлича надолу. С рязко движение отварям гръдният си кош, като кутия за инструменти и го намирам там, виновникът за моето безсъние, за моите тегоби и съмнения, сърцето. Цели нощи не можех да спя от неговото непрестанно думкане. Лош съсед е сърцето, че и лош съветник. Вече няма да страдам, няма да обичам, няма да дишам. А то, оплетено като муха в паяжина стои и думка оглушително, без изолацията на телесата звукът направо ме побърква. Започвам с мъчително ровичкане, да отскубвам едно по едно окончанията му, а то се съпротивлява и се мята в ръцете ми, като жива риба. Най-после успявам да го отскубна от себе си. Държа го пред очите си и гледам как бавно умира, как затихва ритъма му, как изпомва последните пръски никому не нужна кръв. Най после спира. Оставям го да падне от ръката ми. Изваждам очите си и ги изхвърлям през прозореца, за някоя щастлива гарга. Заставам сам абсолютно гол в центъра на стаята и се ослушвам. Звукът не е спрял, това омразно думкане продължава, въпреки че сърцето ми лежи мъртво в краката ми. Най после се досещам за причинителя на всички вреди и нещастия… с леко почукване отварям черепа си и изваждам от там мозъка си, като зелка от бидон. Държа го с костеливите си пръсти, ето го тумора, най-после го напипах. Бавно стискам пръстите си и той като картофено пюре се стича между тях………………………………………………………………………………………………………………………………………

Кръчмата на героите... от вицовете

Описанието на кръчмата е потресаващо.... Най добре ,би подхождало, да бъде разказано от напушен албанец, с колкото там английски думички знае (започвайки с мръсните...). Покъртителна гледка, нещо средно между западнал каубойски бар, френски бардак и българска партизанска землянка.... И в този лепкав полумрак, в тази вонлива мъглица, като от препечени души с чесън... пият хора... или поне останки от хора... Отречените, осмените, героите на хилядите истории с които обикновените хора (на които, нищо необикновено не се случва) се забавляват ,сплитайки ги във весели историйки...

Та седят в миризливата мъглица, нашите „герои”.... Видът на повечето е като сдъвкан и изплют, и то от усти с поне четири- пет гнойни зъба... Онова малоумно човече с мръсните женски гащи на главата е... малкият Иванчо – ето какво е направила спряганата му от малолетен, сексуалност... Ето го и бай Ганьо, който доброволно се е кастрирал... щото му писнало да го взимат за мъж... Тази стара проститутка с дупки от игли по краката, май че е Червената Шапчица, горката, кофти е да те ядът, е.... и тн. По стотина пъти на ден... Навъсеният сервитьор влачи крака и разнася космати кюфтета и обяснява на всеки попитал го, колко добре е че не си е поръчал ... пълнени чушки... чат пат претичва едно откачено зайче с мляко около устата докато крещи на нисък мутиращ фалцет – пидирааааааси.... ни е мляко....там в ъгъла тихо е приседнала и английската кралица , сбръчкано като на много стара банкнота... На онази небърсана отдавна маса в ляво са седнали трите мръсни курви, които не спират да се замерят с гащите си, както и техните добри познати – двете мутреси, също така богатата и бедната проститутка, както и един мъж, които за всеобща радост на дамската компания, си смила гениталиите с... две павета... На съседната маса попритеснен възрастен мъж с очила и бомбе обяснява на слона който не разбира вицове –...и тя представете си уважаеми ми казва, тате цяла нощ сънувах банани!!!... Малко по на там виждаме две мутри които предпазлива опитват нещо кафяво от една чиния, докато водят вечният си спор: не е говно- говно е... Тук е и клубът на хванатите любовници, които седят кой както е хванат... много от тях са духове, сиреч, поддържа се една духовно извисена атмосфера... Ето ги и хората които никои не разбира и те самите не се разбират, поръчките им се носят по подразбиране – полицаите....ето го и заека който е обещал на децата- Сталин, го държи за краката, докато обяснява на готвача, с къде... лимона иска да му го поднесе,.... Чапай и Петка пак правят нещо на горката Катя в ъгъла... а видях – кълчат и ръката....а, ето го и студентът със супата, които никога не се е ресал и който повръща всеки път когато келнерът мине със порция супа покрай него....

Господи, колко голяма е тази зала... виждам смътни силуети наведени над масите си ... на ръба на хоризонта.... Никъде не виждам стени

А какво, по дяволите правя аз тук, нима и аз съм герой на разказана вече смешна- не смешна история....