Разходка

- Виж, каква хубава къща!

- Мда, хубава е..

- Я чакай да я огледам...

Какво има да я гледаш, скъпа? Аз не мога да я понасям...

Шест години... Пътека направих до втория й етаж. Тук живее Н. Сигурно още ме ревнуваш от нея. А за какво ли? Нали изхвърлих пръстена с буквата й в контейнера?

Ти, впрочем, не знаеш това. Пръстенът вече го няма на пръста ми и това ти стига.

Не съм го скътал някъде, макар да беше от масивно сребро. По тази линия съм чист към тебе. Никога няма и да ти кажа, какво направих с пръстена.

Дали някой го е намерил?

По-добре не... Този пръстен носи само нещастие.

Е, вече не го чувствам на пръста си. Мина година от тогава.

- Хайде да вървим, скъпа...

- Чакай да огледам още малко!

Някой може се покаже от балкона и ме поздрави. Няма да го понеса.

Защо ли? Всичко се нареди идеално. Ние с тебе се оженихме, Наталия се омъжи, родила е... вероятно. Какво има да делим?

Знам, ти не понасяш бившите ми любовници. Тази тема е табу. Какви любовници, Боже! Не знаеш от кого да ревнуваш! И по-добре...

Нито с Н., нито с Г. някога съм спал. Не съм се целувал даже... Е, може би веднъж... Може би и съм спал...

На сън.

На сън още ти изневерявам, скъпа. Какво да правя? То не зависи от мене... Сигурно много мъже го правят... Природно явление.

Шест години любов на сън.

Природно явление ли? Неее, това не беше природно явление. Нееее! Това си беше нещо ненормално, откачено! Какво ли се чудя, че се е случило на мене? На мен все такива ми се случват...

Шест години аз сънувах!

Живях с Наталия на сън! Правих любов с нея на сън!

Това стана постепенно, разбира се, но беше хубаво. Броях всеки път, когато сме го правили. Всеки път аз знаех, че сънувам, но истински вярвах, че вече сме го правили наяве. Вече бяхме правили любов и то не един път... Беше толкова истинско!

И имах чувството, че тя го знае, знае го, но си мълчи! Наша обща несподелена тайна... Беше приела този начин да се любим насън.

Естествено, никога не говорехме за това.

Шест години!

Ходим на кино, говорим за общи неща, правя и интересни, подаръци, редовно, всеки ден, накрая става досадно, но тя е възпитана - никога не ми каза че съм идиот...

Никога, нищо не ми каза. Освен...

“Ти си ми като брат. Не мога да се омъжа за тебе.”

Това го чувах всеки път, когато и предлагах... Колко ли пъти бяха? Кой знае. Пет или шест. Или седем.

На равни интервали.

Господи!

Защо се събуждах от всеки сън? Защо не си останех завинаги в него? Защо след всеки сън у мен оставаше убеждението, че с Наталия водим пълноценен живот на двама влюбени? На двама годеници, на гаджета?

А реалността?

Тя ставаше все по-противна. Думите се губеха все повече и повече. Напрежението нарастваше с всяка изминала среща... Все повече хора разбираха, че това е глупаво...

Но аз продължавах.

По инерция ли? Боже, не беше по инерция! На мен ми беше жал за нея. Не бях ли видял вече целулита, който е тръгнал по краката й? Не виждах ли бръчките около очите й. Не търпях ли истериите й...

Не бях ли си пожелавал вече хиляди пъти да си намери мъж и да ме освободи от задължението да играя неин годеник?

Господи!

А какво правеше ти по това време? Защо се занимаваше с тази безперспективна връзка? По-интересна ли се чувстваше с гадже по-младо от теб? Защо не се бореше например за мене?

Нали аз ти бях най-добрият приятел? Дружката, с която споделяше всичко. С която така естествено се смееше и така хубаво се оглупявахме, в редките си срещи. Аз ти бях изповедника, аз ти давах мъдри съвети, пък ти ме подиграваше за Н!

Да, така я наричаше ти – Н. Глупавият пръстен! Ти никога не падна достатъчно ниско за да изречеш името й.

А... когато разбрах, че тя се е омъжила, все пак ме заболя.

Страшно ме заболя!

Тогава ти се обадих. Помниш ли? Взех бутилката с шампанско и отидох на гости на младоженците. А тя беше ми казала “...ако искаш вземи някого със себе си...” Боже, каква наглост!

Ето тогава сънят нахлу в реалния живот.

Отидох до втория етаж на тази къща като насън. Като насън приказвах смешки и изричах пожелания, като насън гледах тъпите сватбени снимки – каква бутафория – булката бременна в четвъртия месец и трябва да се бърза! Господи! ... Гледах всички в очите с чиста съвест и като насън си тръгнах след като бях стоял разумно дълго...

Дали бях пиян?

О, бях пил доста..., но бях трезвен като морков! Цяла бъчва нямаше да стигне за да ме събори! Алкохолът не влияе на труповете. Вече бях свободен. Веднъж убит, никой друг не можеше да ме убие...

А после...

После ти знаеш – бил съм дърво, бил съм безчувствен. Какви чувства бе брате!..

- Хайде да вървим.

- Хайде...

…всичките изгоряха в пожара.

- Каза ли нещо?