Петя

Петя ме беше поканила на купон. Това, само по себе си беше странно, но аз с готовност приех. Стоях на празния площад и чаках.

От скука, а и както се прави обикновено на среща, постоянно се оглеждах, откъде ще дойде тя. Мразя да правя това – изнервя ме, но какво да се прави – бизнес!

Беше ми казала само къде и в колко часа да я чакам. Нищо повече. Не попитах за подробности, защото знаех, че няма да ми каже.

Петя бе най-странното същество, което познавах. Веднъж ме беше поканила да пием кафе и така между другото, докато си седяхме в кафенето на оживената улица, ми заби един шамар по небръснатата муцуна. Докато я гледах ошашавен, тя ми показа дланта си, в средата на която бе размазан един комар. Какво да я правя?

С нея си паснахме някак си изведнъж.

Първото ми впечатление за нея бе, че е крайно нахална и високомерна. Седеше като едно малко темерутче на чина, до своята приятелка и не се опитваше да контактува с никого. Голяма работа! Групата бе предимно от жени и аз имаше с какво да си запълвам вниманието. През междучасието обаче, докато се обърна, и видях топката си за тенис в ръцете й – топаше я съсредоточено по стената и не ми обръщаше внимание, сякаш вече ме бе питала, може ли да я вземе.

А при първия ни разговор, аз останах почти ням. Бях сформирал тогава един студентски клуб, наречен “Време”, в който се опитвахме да мъдреем и основният проблем беше, че всички бяха по-прости от мен и нямаше почва за дискусии. Та Петя на една от срещите на клуба, набързо обори блестящите ми теоретични постройки и ме заби в земята с доброто си познание на библейските текстове. Малко след това клубът се разтури. От този момент нататък, винаги премислях сериозно, каква мъдрост ще изръся пред нея. Тя имаше твърде нестандартен начин на мислене и това хем ме привличаше, хем ме респектираше.

Петя имаше много хубав задник. Като цяло обаче излъчването й беше някак детинско. На един купон дори бяхме изпаднали в интимност, но това повече не се повтори – някак си беше странно да имаме плътска връзка – влеченията ни един към друг бяха по-скоро интелектуални.

А колегите, с които флиртуваше тя, бяха не по-малко странни от самата нея – нямаше един нормален, да си кажем направо. Сякаш го правеше нарочно. Дебелият Коко - не съвсем прост, но и далеч от представата за сексапилен мъж например, се радваше дълго време на нейното внимание, за яд на всички други ухажори, с които бе обградена.

А аз през цялото време бях някъде встрани. Бързо си завоювах това място. С мен, тя някак си естествено си говореше съвсем откровено. Безропотно търпеше моите поучения върху безпътния начин на живот, който водеше. В отговор на нейната откровенност аз пък не й давах нищо. Прикрит по душа, аз никога не споделях с нея разни мои тайни и терзания. А такива си имах до насита. Предпочитах да си разголвам душата пред други, които в крайна сметка ми забиваха шута отзад и то доста болезнено. Раните си ближех сам. Е, ако тя все пак усетеше нещо, ме правеше на две стотинки от подигравки, но аз не й се сърдех. Не можех да й се сърдя.

Въобще, по време на следването, всеки от двама ни се занимаваше със собствените си глупости: любови, разочарования, терзания и прочие, и от време на време намирахме спокойствие в срещите ни, на някое запиване след лекции например – евтини водки в ресторант “Севастопол”, където отпускахме философските си способности до крайна степен.

А беше интересно, защото на тези запои идваше и сестра й – а те бяха три сестри, която бе не по-малък философ от Петя и имаше магнетично излъчване, главно благодарение на кукленската си красота и кукленския си начин на обличане. Явно анормалното им беше семейна черта.

Всъщност, освен в интелектуалното, така и не можахме да намерим друга допирна точка с Петя, докато бяхме студенти. Аз тогава се занимавах с тенис на корт и рисуване, а тя ходеше на студентски туризъм, или както го наричаха тогава “алкохолен туризъм” – понятие, което го описваше много точно, между другото, и там имаше възможност да се среща донасита с откачалки като нея.

Тя въобще мразеше физическите натоварвания и винаги имаше проблеми със заверката по физическо. Спомням си веднъж как се уплаших като я видях в една люта зима, увита с девет шала и шапки, та се виждаха само очите й, и се стреснах бая, като ме поздрави – отиваше да си вземе някой час по физическо, разбира се. Тази омраза към физическите упражнения, обаче не и попречи да скочи няколко пъти с парашут, ей така между другото....

Та, към момента бях малко занемарил отношенията си с Петя, защото се занимавах с лакътна любов, с една колежка, която ме бе погълнала изцяло. Лакътна – защото цялата ни любов се изразяваше в постоянния допир на лактите по време на лекция или упражнение – какво да се прави, свенлив си бях аз като студент, макар и далеч не девствен. Та затова много се изненадах, когато Петя ме покани на купон...

......

Един младеж с бяла разкопчана риза се бе насочил към мен. Изчаках го търпеливо.

- Вие сте Румен, нали?

Потвърдих.

Тръгнахме към един ресторант.

- Аз съм младоженеца. – представи ми се момчето

- Честито, - казах му аз, хем объркан, хем ядосан на Петя. Не беше ми казала, че ще ходим на сватба – типично в неин стил.

В ресторанта цареше следпразнично униние. Без да задавам въпроси, направо седнах до Петя и започнах да ровя в чинията, която ми предложиха. Нещо не бях особено гладен.

Всъщност сватбарите не бяха много. Никого не познавах. Все пак въздържах гнева си и се правех, че всичко си е наред. Булката и младоженеца не се виждаха никъде. Това, че не бях облечен подходящо не ме тревожеше особено, защото и Петя бе облечена в обичайната си униформа от розови джинси и зелено дънково яке. Лика-прилика сме си, успокоявах се аз и се чудех откъде да започна някакъв неангажиращ разговор, за да докарам нещата до същността на проблема – какво всъщност правя аз тук?

- Ееех, Руменчо, Руменчо, каква я свърших аз... – тъжно ми каза Петя.

Тогава всичко ми просветна.

Едва не получих удар.

Грабнах едно шише с бира...

.........

Така всъщност се омъжи за първи път жена ми.

Не, че след това спря да върши ненормални неща... цял куп ги има зад гърба си. И аз не че се оплаквам – то по-скоро изглежда се хваля, но силно се надявам, да не спре да ги върши и за в бъдеще.

Докато смъртта ни раздели.