пак за личната разправа

Никоя, а вие като колеги, като екип, какво направихте заедно за колежката? Събрахте ли се да отидете при директорката и да й кажете (всички заедно), че това, което прави е незаконно и неморално според вас? Изобщо това ли е мнението на всички ви, или всеки си има различно мнение и не е склонен да изрази общо такова с останалите си колеги? Причините нямат значение. Когато се случи несправедливост с някого са възможни две неща:
1. Човекът да си потърси индивидуалните права. Когато е в нормална държава те би трябвало за са му законово гарантирани и съдебна инстанция да прецени по независим начин дали правата са нарушени и как да бъде компенсирано нарушението.
2. Общността му - семейна, професионална, по интереси, от фенове и пр. да окаже натиск за промяна на несправедливото решение, като изрази публично несъгласие с него. За това няма регламентирана процедура. Използват се обикновените процедури за подаване на сигнали и комуникационни канали - за привличане на симпатизанти на каузата. И колкото по-малка е общността и/или колкото по-незначителни са й аргументите, толкова по-малко сгрешилата инстанция се вижда принудена да предприема някакви действия, преди съдът да отсъди дали е била права или не.

Та, въпросът е не дали ви е страхливо съсловието, което брои  в средата на 2008 г. 93 300 души и не е честно да се заключава наедро за качествата и недостатъците му. Въпросът е защо точно тези  20-30-50 души, които би трябвало да представлявате  един педагогически екип  в едно българско училище, не може да  имате  по един конкретен въпрос едно мнение, което да отстоявате пред директорката? Няма причина от РИО без подадена още жалба от колежката, да тръгнат да проверяват  директорката. Друга картинка щеше да бъде тяхната реакция, ако им бяхте изпратили обикновен писмен сигнал, подписан от всички ви.

Ако напишеш на един лист причините поради, които не можете да направите такъв сигнал и ги номерираш, ще осъзнаеш по-лесно точно колко приоритета имате преди този да противодействате на несправедливостта на директорката. Мога да се обзаложа, че има поне 3:
1. Колегите са в отпуска.
2. Колегите се стрхуват да възразят на директорката, за да не си загубят работата
3. Част от колегите не се разбират с уволнената колежка и въсщност се радват, че повече няма да работят с нея.

Докато 1 и 2 са преодолими за 10 дни с работа на по-активните от вас, активно използване на телефон и мейл и убеждаване на съмняващите се, че когато сте всички заедно директорката не може да ви уволни едновременно,
3. за съжаление е непреодолимо препятствие. Промяната му отнема годините, които са нужни за изграждане на педогогически екип, независимо от липсата на естествен лидер, какъвто би бил директорът при нормални обстоятелства.

Та не е страх. Дефицит е. Няма общност. Не сте екип. Ако хората с които пряко работи не са склонни да я подкрепят, пренебрежимо малка е вероятността, хората които не я познават нито като човек, нито като професионалист да го направят. На практика колежката разполага само с възможността да си потърси индивидуалните права по съдебен ред.

Горното мнение няма за цел да засегне или нарани нито един учител. В много други професионални съсловия съществува абсолютно идентичен проблем. Приемете го като призив да се откажем от бурната и неефективна сантименталност и да си дадем сметка какво имаме да преодоляваме, за да си решим проблемите. Ако не се придвижм от мъртвата точка "Докога ще търпим?", в посоката "Какво правя аз, какво правим заедно с колегите, какво ни се получава, какво не и защо не", догодина по същото време в този блогърски форум ще има абсолютно същите теми и същите мнения + убийственото безнадеждно  усещане за дежа вю.

уважаема Мария,повярвайте това не са само емоционални изблици от моя страна.Жалби и обръщения за помощ изпратихме ивръчихме лично на всички инстанции.До момента беше избършена само една фиктивна анкета от РиО-Добрич и то за 10 минути,без участието на целия колектив.Жалба до РИО беше връчена и лично от уволнената колежка в наше присъствие. Получихме вдигане на рамене с досада и някакъв уклончив отговор за проведен разговор с директорката.Освен това заповедта за уволнение беше връчена,когато всички вече бяхме в отпуска.Сценарият за саморазправа ,както с тази колежка така и с такива като мен е обмислян коварно и без страх от нищо ,ясно е ,че директорката ни е закриляна или всички се страхуват от евентуалните разкрития

А директорката - скри ли се от вас? С нея изобщо успяхте ли да проведете разговор? Иначе сте направили нужното. Сега си текат сроковете, в които РИО-то е дължно да предприеме проверка и да уведоми за резутатите, хората които сте подали сигнала. За другите институции (не  знам кои са) също трябва да има задължение и за отговор  срок, щом като имат процедура да приемат  сигнали Ако не ви отговори след 40 дни РИО - жалба в МОН - Дирекция Исперкторат с копие до Дирекция Координация и контрол. Прилагате си първоначалния сигнал и добавяте още един - за низпълнение задължения на РИО. Може паралелно - колежката да си започне и администативното производство, щом е преценила ,че не може да има доверие на институциите в системата да коригират грешното решение на директорката. Така ще спести малко време. Във всичките такива ситуации - най-тежката част са сроковете. На пострадалия човек винаги ме су виждат прекалено дълги. На администрацията - прекалено кратки, за да си извърши проверките и да направи заключение.