Селянинът с вратовръзка или "Ела у градо чи те отворим на живот"

Селянинът с вратовръзка или "Ела у градо чи те отворим на живот"

 

 

”Уникално същество” – в смисъл не че е рядко срещано – напротив, може да го срещнете във всяка по-голяма фирма, а най добре вирее в гръцки такива. Види се че вятърът на промяната довя благодатни дни за така наречената „интелигентна селска младеж” докато на обикновената, нито селска нито чак толкова „интелигентна” освен неистово желание за емиграция нищо друго не донесе. Е да се върна на темата с малко предистория, началото се поставя от дивата социалистическа урбанизация в стил „Да строим завод край София”, когато плътни (по – точната дума е сплъстени) селски маси заляха големите градове на китната ни родина довличайки със себеси освен миризмата си така и нравите си, еснафщината, суеверието,паразитите си (на които те с умиление викат ”буби”) и най вече бруталната селска наглост гарнирана с тъпа, тъпа упоритост. Дядо ми и досега разказва, че в онези години на гроба на Алеко Константинов израснали черни рози...да-а-а такива работи са се случвали в онези злощастни времена...

В наши дни. Ситуацията се е променила един вид претърпяла е еволюция, както е еволюирал и обектът на настоящата статия. Огромната еволюционна крачка направена от селянина се изразява само в малка промяна на поведенческия модел – селянина сложи вратовръзка, седна на бюро във фирми и учреждения и ...стана страшно. Въпреки това развитие трябва да се отбележи че прогрес в сферите на социалните отношения, емоционалната интелигентност и разбирането на моралните норми не се наблюдава, дори се забелязва чуствителен регрес.

Звучи като оксиморон но селянинът с вратовръзка по произход е предимно от малкия град или като е израза „град от селски тип” за пример: Панагюрище, Троян, Ямбол, Перник, Първомай, Брезово, Раковски, Тетевен, Костенец, Антоново, Омуртаг.

Всичко започва с израза „ай-и-и-и на мама, итилигьнтното ми то!” казан за похвала на синчето или ДИВойчето, защото най накрая е успяло да прибере кокошките в курника. Eй там някъде между кочината на говедата и външната тоалетна гордата селянка решава – „нашто щий интилигинтно”. Така започва формирането на едно от най-бруталните разклонения на селската класа – набедения селски интелигент или известен още като „страшилището на обикновения човек”. Отрочето расте...записват го в месното школо...на първия си учебен ден вместо обичайния букет на учителката се подарява найлонова торба с надпис”Машинстрой” с 2,5 кг ланшна сланина и нещо което трябва да е кекс, но не е. В училище отрочето е посредствено, но понеже майка му е счетоводителка в месния винзавод малкото говедце е третирано като притежател на висш интелект. Общо взето до осми клас селкото чудо се научава да чете криво-ляво да смята криво-ляво, но запазва вродената си неприязън към четенето на книги. Не така бавно развитие се наблюдава обаче във възприемането на най-дразнещите черти на социалната среда в която расте бъдещия покорител на големия град. До тринадесет годишна възраст синчето е вече завършена гад – злобна, завистлива, сервилна и страхлива личност. На тази възраст особено роля за съзряването на младия пубер имат авторитетите, на първо място е това на бащата по правило обикновен полуалкохолизиран шлосер/строител ІІІ-ти разряд и на второ - касетофона HITACHI в комплект с касетките на Лепа и Миле Китич. Бащата – той е мъжкар, с всичките му мъжкарски атрибути: пакета Арда и миризмата сутрин на мастика! Пубера го обожава, баща му е човекът, който му открива и поднася истините за света с такава увереност, че у бъдещото наследство не остава и капчица съмнение в бащината правота. Когато старшият реши че трябва да придаде повече тежест на синтезираната селска мъдрост, която се лее от устата му включва шамари и ритници в обръщение, а не е изключение и колана, но това е за доброто на детето – „да стане човек”. Дори и след години, сложил вече вратовръзка , селянина с болка си спомня как навремето баща му му предаде урока за...”оньези пидираситье”. В малките часове на една петъчна вечер подрастващият пубер бива измъкнат от леглото, още сънен получава два силни шамара, баща му е пиян и крещи нещо неразбираемо. С шутове и крясъци ужасеният до смърт младеж е изтикан към старата плевня, където получава още една бърза серия шамари и ритници гарнирани с дъх на мастика. Паднало на пода пребитото се втренчва в задъхания си баща, които продължава да го рита и да сочи с пръст към тавана кряскайки:” Аку станиш пидирас ей на таз грида штъ убеся да знаш. Штъ убия мамка ти.” Малкият се научава пидирас = лошо и толкоз. Този педагогически похват на родителя, обаче, освен физически травми оставя и трайни психически увреждания у селянчето и със сигурност поставя началото на един латентен хомосексуализъм, като подсъзнателна реакция срещу бащината агресия. Появата на неясни и неосъзнати желания към своя пол, които влизат в противоречие с здравото високопланинско възпитание у вече възрастния индивид и невъзможността той да осъзнае какво му се случва са само още една от причините набедения селски интилигент да се формира, като една още по невротична и неуравновесена личност.

На тринадесет набедения селски итилигент вече си е повярвал, че е нещо повече от останалите представители на своята класа и изпитва нескрито презрение към другите, както той вече ги нарича „прости селяни”. Придобил е вече всички криворазбрани добродетели на социалната прослойка от която произхожда: той е стистнат скъперник, но се афишира пред всички като пестелив, той двуличен - но пред теб се заявява като „точен”, сервилен е пред по–силните от него и жесток към по-слабите, безумно удоволствие му достявя хорското нещастие, способен е да го колекционира и умира от кеф, когато има възможност да го сподели с някой.

Идва време отрочето да учи за „средно”. Естествено, завършило с отличен успех селското училище с изключение на писаната от учителката по литература петица – постъпка, която майката на набеденото интелигентче не можа да прости и пусна грозен слух за изневери на учителката с параджията от ромски произход Бай Асен. Също така някой в продължение на месеци размазваше по прозорците и вратите на учителската къща човешки екстременти. Вече мустакатото ителигентче е изпратено от гордото семейство в съседния по-голям град да се учи на занаят. Родителското тяло, което е ярък представител на селско-работническата класа и поради тази причина невижда по дълече от носа си записва нещастния пубер в електротехникум, а ако не му достигне успех в местното училище по автотранспорт в краен случай в пловдивското строително училище „Пеньо Пенев”. Наесен малкото говедце заминава за съседния град, сърцето е свито от притеснение и очакване, но най-вече от страх единствената му утеха е че там ще има по-слаби от него върху които ще може да издевателства на воля. Разбира се от шубе страхливото набедено интилигентче не постъпва в общежитие, а си намира квартира с бабичка (по-късно ще отбележим, че афинитета му към квартири с бабичка се затвърждава за цял живот). Трудно свиква с вътрешната тоалетна и по стар навик често препикава двора или междустълбищното пространство. За четири години нищо интересно не му се случва с изключение на периодичните побои и преджобване, въпреки че много иска така и не успява да спи с момиче за сметка на това маструбира до безсъзнание. На седемнадесет все още се страхува, че от масрубацията ще му поникнат косми между пръстите. Здраво забитите в главата му селски табута и суеверия му пречат да изживее нормалните случки за възрастта си и от този момент нататък в него се заражда кървава злоба към хората които успяват в живота или просто им се случват нормалните естествени неща, защото на него не му се случват. Желязното правило правило, което баща му сякаш с джобно ножче е изчагъркал в мозъка му – „Пази се да не те преебът, бъди тарикат” го кара да изпитва неистов страх от всичко ново и поради тази причина не пробва нищо ново. Въпреки че майка му казва че интилигентен, той неможе да си обясни нито един от страховете си единственото което може да направи е да трансформира незадоволените си потребности и въжделения в сприхавост и злоба и да залее с тях околните. Погрешно ще е да не споменем, че въпреки всичко набеденият селски интелигент намира все пак хора с които да се събира и общува – себеподобни! Дори в широкия смисъл на думата приятелство, юношата-селянин не е спасобен да създаде такова, обаче, подържа широк кръг от познати-себеподобни с които се вижда от време на време единствено движен от надеждата да му споделят някаква дълбока лична драма, която той да може да сподели с други себеподобни. Шантава работа, а и повече характерна за противоположния пол.

Вече на осемнадесет години набеденият селски интилигент е прекарал четири години в по-голям град сблъсквайки се с култура, нрави и порядки съвсем различни от тези в неговото село-град, четири години дисонанс между представа за живота и реалност. Това разминаване така разцентрова психиката му, че към края на четирите години селската гад е завършен психопат. Вече е силно агресивен, научил се да натраппва присъствието си на нормалните хора, които ако имат възможност го избягват. Овладял е похвати как да прикрива вродената си простащина със самоирония – което е свообразен връх в социалното му развитие. Все още е девствен и все още маструбира до пълно изтощение.

Неумолимо настъпва най-интересния период от развитието на набедения селски интилигент, в който той като гнусна какавида ще се излюпи за да се превърне в това което наричаме социално зло. Само една стъпка дели това психологическо недомислие да разцъфне в целия си блясък – набедения селски интилигент влиза в българската казарма. Точния човек на точното място - без да подозира нашия герой попада в най-подходящата за него социална организация. Не случайно една значителна част от легионите на набедените селски интилигенти се влива в структурите армия, полиция, а най-най-интелигентните намират своето поприще в охранителна дейност тип „СОТ”. Настоящата статия се отнася най-вече за тези които по някаква сбъркана причина са решили да не постъпват в гореспоменатите структури, а като прогресираща гангрена да се впият в цивилното обществото. Нашия социално-опасен елемент обожава строго йерархични структури от вертикален тип, веднъж попаднал в тях той започва стръмното изкачване нагоре, като напредва предимно с гъза си. Способен е да извърши всякакви низости и да направи всякакви компромиси със себе си само за да се предвижи напред в йерархията. Предимно напредва с лакти и брутално смазване на всички които стоят под него и около него, разбира се ако са по-слаби, изкусен е в подмазването, работолепието, подкупите и интригите. Пълзи в прахта пред по-силните от него, но е неспособен да изпита срам от това. Гордее се до пръсване с ефрейторските нашивки, ако получи такива баща му коли коча на площада и гощава „гражданите”, а след три мастики, гордия родител с охота разкава казармени спомени от 68-а - как са изнасилвали в артелното едно студентче-новобранче от София всяка вечер. Една година служба е достатъчна за да затвърди най-мерзките качества в селската гад. Уволнява се почти със съжаление и с леко раздразнение от себе си, защото не може да си обясни страното привличане, което изпитва към мъже с изпъкнали боксерки. През тази най-смислена година от живота му той успява някак си да си създаде първия и единствен принцип в живота, който е: „Аз шй му ибъ майката на тоз”. Това кредо е спазвано без особени трудности до края на жалкото му съществуване.

Селското чудо, като хиляди други представители на своята класа постъпва във ВУЗ, което като имаме предвид пропускливостта на българските вузове това не е никакво интелектуално постижение. По правило тази социална прослойка се насочва към икономически науки водени от някакъв инстикт, а може би от вродената си неприязън към хуманитартите науки. Наистина е изключителна рядкост представители на набедените селски интелигенти да се занимават с хуманитаристика. Записва набързо задочно по собствено желание, защото селската мизерия вече го ръфа за петите ...И тук е проблема вместо да се влее в редиците на работническата класа за която е бил подготвян цял живот подгонен от глада и нечовешката простотия таз зараза се отправя към големия град София, Пловдив, Бургас, Варна.

„Ела у градо чи те отворим на живот” – с този призив старшите „граждани” приканват младшите такива към удоволствията на големия град.

Следва продължение...