Да напишем приказка!

Драконът и феята

Луната бавно показа жълтото си лице, иззад прокъсаната дреха на един заспиващ облак.
Вятърът разказваше шепнешком  приказка за лека нощ на смълчаните дървета, а кацналата в клоните на вековния дъб сова с учудени очи наблюдаваше феите, които се събираха на поляната за среднощния си танц.

Феите се носеха напред и назад, нагоре и надолу изпълвайки пространството с красота. Цветните им воали галеха нежно нощта, а луната им ръкополяскаше. Тишината бавно се превръщаше в мелодия, когато изведнъж се чу тропот. Феите спряха своя танц, дърветата настърхнаха, а совата шумно отлетя.

Тропотът постепенно се увеличаваше, и се превръщаше в тътен. Всички феи се разбягаха, освен една - най-малката и най-нежната - Маги.
Тя със страх извърна глава към увеличаващия се шум отвъд дърветата. И ужас - зад големия петвековен дъб се зададе Дракона Драго - страшилището на цялата гора. Драго пристъпваше бавно и сигурно, знаейки силата и влиянието си. Иззад облака луната изгря в пълната си красота - беше пълнолуние. Поляната се изпълни с онази вълшебна лунна светлина, листата заблестяха и затрептяха, тревичките и цветенцата вдигнаха главички, за да видят какво става. Маги също гледаше учудено с големите си теменуженосини очи.

Маги мигаше уплашено с големите си ресници, докато..., о чудо - лунната светлина изцяло обля Драго. Драконът постепенно започна да се смалява и изтънява, докато се превърна в красив млад рицар. Прекрасните му черни очи гледаха мило изплашената Маги.

Тъмни и черни очи, влажни, в които феята видя много мъка, но също решителност. Тя понечи да погали буйната коса на младежа, но той с ловко движение хвана ръката й, извика "Бягай!" и отблъсна Маги от себе си. В следващия миг, облак покри луната, а драконът си отиде събаряйки огромни дървета с мятащата се отзад опашка.

Маги просто спря, замръзна на място. Наблюдаваше принца с неудомение и мигаше с красивите си очички. Странно непознато чувство обзе тялото й и малкото й сърчице се изпълни с болка. Тя изпита огромна нужда да отиде до принца и да го прегърне, да се вгледа в огромните му черни очи и сякаш знаеше, нещо й подсказваше, че той ще прочете в погледа й онова, което може да му помогне.
Да, тя трябваше да отиде при него, въпреки че не биваше. Няма това право. Бавно едва отмествайки крака тя се запъти към него. А всичко около нея беше притихнало. Всичко бе замряло в очакване. Дори луната надничаше изпод клоните на дърветата от любопитство. Вятърът, който преди това си играеше с клоните и листенцата сега кротко беше приседнал на върха на една еличка и наблюдаваше ситуацията, като отвреме навреме казваше по едно: "шъъъъъъъъ..." Сърцето на Маги биеше неудържимо и ударите му се учестяваха с приближаването. И силна топлина изпълваше тялото й. Принцът продължаваше да плаче,тихичко. Не беше усетил нейното присъствие. Маги стигна до него, сърцето й щеше да изскочи. Постоя малко така като просто го наблюдаваше. Беше прекрасен с хубава коса. Без да разбере как ръчичката й вече галеше косата му, принца бавно вдигна главата си и я погледна. Такава болка имаше в погледа му.
Маги се изплаши. "Какво го е наранило толкова много?" - питаше се тя. Погали лицето му и изтри сълзите му. "Аз съм тук,миличък." - прошепна едва доловимо Маги и думите излезнаха направо от сърцето й. Тя понечи да дръпне ръката си, но принцът я задържа. Погали я нежно и после я целуна. "Светът е ужасен, мила моя. Толкова жесток и студен."...........

- Ето - говореше принцът и сочеше луната - аз съм такъв, какъвто ме виждаш, само докато тя е там горе. Скрие ли се зад облак кожата ми загрубява, покрива се с люспи, а устата ми започва да бълва огън, който поглъща хора, животни, дървета. Обречен съм да скитам сам и зъл в тъмнината, мразен от всичко живо.
Той разтвори шепата си и Маги видя в нея пръстена си.
- Вземи това, за което се върна и бягай, хубавице! Бягай преди звярът Драго да те подгони!

...Но..-успя само да пророни малкта фея.
Луната се скри сякаш за миг,първите слънчеви лъчи,меки и нежни погалиха кристално чистото и лице.
Маги погледна своя красив принц и видя в очите му сълзи,кристално чисти,омайващо прозрачни като капчици утринна роса. През една от тях,като през лупа тя видя душата му, тръпнеща,търсеща обич и нежност. Магия, истинска магия, която малката фея искаше да продължи вечно.
А слънцето бързаше, ровеше из снежно пухкавите облаци, проправяше си път бързо и настойчиво, сякаш изгряваше за първи и последен път. Като малко дете нетърпеливо да докосне дълго мечтаната играчка, слънцето сякаш губеше търпение да достигне с изпепеляващите си лъчи изпълненото с трепети сърце на принца. Дори вековните дървета, за които слънцето беше като майка отпивайки от сълзите на принца, вниквайки в неговата малка и пълна с тъга душа опитаха да продължат магията. Обгръщайки се като влюбени готови да застинат в статуя на вечноста, те пазеха
принца от настоятелните слънчеви лъчи. Вятърът задуха силно и прикани всички облаци на помощ.
Но слънцето безотказно продължи да провира лъчи, копнеещи да докоснат приказният принц.
...И се случи...светлина огря лицето му. Магията се изпаряваше..дълги нокти пробиха нежните принцови ръце, люспи покриха бялото му като сняг лице, риданията му се превърнаха в животински рев... вятърът издуха малката фея на далаче, за да я предпази от жестокия звяр.
Маги погледа през сълзи чудовището, в което се превърна нейният принц, разпери крилца и отлетя, знаейки че трябва да намери начин да развали злата прокоба тегнеща върху добрата иначе душа на принца...

Минаваше покрай трънливи поляни и гъсти гори, тъмни блата и песъчливи райони и никъде не спря. Най-после, когато започна да се свечерява, тя се спусна към повърхността на едно езеро, решила да преспи в листата на красива водна лилия. От толкова време не бе виждала цвете и сега така се зарадва. Изненадата й бе голяма, когато щом наближи езерото установи, че лилията е кристална, а водата чист лед. Тя заплака и там, където падаха сълзите й от земята подаваше листенца мъничка теменужка, въпреки всичките бурени и тръни, които нараниха краката на феята.

Преди Маги да успее да отговори момичето от езерото я хвана за ръката и придърпа към себе си. Феята усети как ледена вода обгръща тялото й. Кожата й настръхна от студ и страх. Русалката я водеше все по-надолу и по-надолу, а дъното на езерото сякаш не съществуваше.

- Къде отиваме? - осмели се да попита Маги.
- При татко. Той ме прати да те посрещна преди Подлост да те открие. Бързо, защото тя е готова да прелее езерото в друго корито и пак да го върне, само за да те намери!
- Защо съм й?
- Нима не знаеш?! - очите на русалката се разшираха и впериха в лицето на феята. Недоумението, което прочете в изражението на Маги, я притесни. Тя заплува по-бързо. Спътницата й вече едва успяваше да я следва.

Близо до езерото драконът Драго опустошаваше малкото останали храсти, но едно трънче заседна между пръстите му. Той се спря, за да го извади. Погледна ръката си и какво да види - парченче от панделката на Маги се беше закачило за нокътя на кутрето му.
Издърпа трънчето, след което са загледа в парченцето панделка. Приближи го по-близо до очите си. Зачуди се от къде се е появило. И колкото повече го гледаше, толкова повече неща смътно се нареждаха в спомените му. Спомни си луната, гората, пръстена и чудната, смела малка фея...
Това миниатюрно парченце плат беше вълшебно. То си беше част от Маги.
Драго не искаше да загуби хубавото чувство, което се породи от спомените за феята. То беше нещо ново за него, непознато до сега. Искаше да я види пак. Беше забравил името й.

Веднага щом пристигнаха в дома на Лилийната русалка, на Маги бе предоставена уютна стая със завеси от водорасли в най-различни цветове и едно сладко коралово легло с форма на раковина. Тя се загледа в мозайката от морски кончета под краката й. Не знаеше на чий творец е дело подът, но хилядите мънички миди по него образуваха невероятна картина.
Феята се отпусна на леглото и едва сега почувства умора. Не усещаше краката си, а тялото й жадуваше за сън. Тя притвори леко очи без да спира да гледа водните кончета, които сега бяха вече в сънищата й.

Изведнъж усети нещо. Някой нежно я разтърсваше за рамото. Oтвори ясните си очи и видя русалката да я гледа с нежност, но и с тревога.
- Маги, ела с мен. Ще те заведа при татко. Той иска да говори с теб.
- Сега ли?
- Да...
Хванала русалката за ръка, Маги пое пътя под кристалните сводове на дома, където я бяха приютили. Това беше цял дворец, с цвета на пясъчен замък, украсен с безброй лилии. Така стигнаха до една огромна зала, където на огромен, царствен трон седеше речният крал, бащата на всички лилийни русалки. Той повдигна белокосата си глава и Маги видя благите му воднисто сини очи. Двете се приближиха към него и малката фея коленичи в нозете му.
- Значи най-после дойде -- тихо продума той и нежно погали косата й..

- Не вярвах, че някога ще те видя пак, прелестно създание... - Тежка сълза се търкулна по лицето на краля.
Той се опита да прикрие този изблик на нежност като стана и закрачи из стаята.
- Един път вече феите те взеха от мен и направиха своя сестра. Ала сега, когато си тук отново, няма да позволя на никого да ни раздели...
Маги истински се разчувства от думите на Речния крал. Тя прегръщаше ту него, ту Лилийната русалка и не спираше да плаче. Беше объркана. Радостна. Тъжна.
По-късно вечерта в двореца имаше приказен бал. Водните обитатели празнуваха завръщането на любимата дъщеря на краля. Тя бе взета от феите още щом се роди и скрита при тях, колкото се може по-далеч от владенията на злата Подлост. Вещицата безброй пъти се опитва да открие детето и да го унищожи и когато всичките й търсения отставаха напразни, тя най-после се отказа и притаи в мрачния си замък. Надяваше се, че Маги, където и да е тя, никога няма да се върне, за да застраши властта й. Само едно нещо на света беше по-силно от нейната злоба, само едно... И това бе усмивката на малката фея. Една усмивка, отправена към нея и Подлост щеше да се пръсне на хиляди парченца звезден прах. Добре, че никой, освен нея, не знаеше това.

- Принце! - извика тя, подавайки се вече над водата, а в отговор чу само тъжното скимтене на драгона, от чиято уста наместо думи, излизаше единствено огън...
Феята, макар и със страх, продължи нагоре към него. Спря се точно пред лицето му, махайки с крилца във въздуха, готова всеки миг да отлети. Съзнаваше, че само една принцова въздишка е достатъчна да я превърне във въглен, но нещо неудържимо я привличаше у Драго. Това беше присъщото й желание да помага на изпадналите в беда, но преди всичко в чудовището тя виждаше красивия млад принц, чиито нежни ръце и силни рамене, разтуптяваха сърцето й.
Драгонът й показа парчето панделка, понеже не можеше да говори... Той толкова много харесваше тази малка фея. Усещаше, че нежното създание го разбира и без думи... затова никак не се учуди, когато Маги се метна на гърба му и посочи с пръст високата планина, където, според Лилийната русалка живееше мъдрият и добър Елф, приятел на всички цветя и феи.