Линията на огъня... или горещи събития в изпепеляваща жега

       Наслоена следобедна жега, лепкава влага и привидно спокойствие. Всичко си изглежда така, както е било във всички други обикновени дни в Исламабад.

     Хората щъкат лениво, замотани в метри чаршафи от глава до пети, предпазвайки се от силното слънце, прахоляка и изпепеляващата жега.

     Градът си е все така ужасно разкопан, защото едновременно се реконструират и разширяват почти всички възлови булеварди в града. Движението в ценралната част се вкарва под земята, подлези, надлези – изобщо се откриват и внедряват  много “нови “ форми на устройство на пътищата.
     Пазарите, представляващи почти 1/5 от цялата градска площ, са препълнени и бълбукащи от неспирни потоци от хора.

     Обикновени хора, съвсем обикновени, бедни или полубедни, богатите не ходят по тези пазарища, особено през следобедните часове на деня.

     Един от най-големите и известни пазари от този тип  е Абпара, голям, мръсен, вонящ по всяко време на годината, пъстър и екзотичен от всяка гледна точка.

    На Абпара може да се купи всичко, да си ушиеш евтино нови дрехи, да си поправиш старите или да ти ушият нови обувки и дори да си направиш регистрационен номер на колата по твой вкус. 
   Съставена е от безброй малки дюканчета, продаващи всевъзможни джаджи – нови, употребявани, ръждясали и какво ли още не.

    Търговията не спира  ежедневно от 9 сутринта до почти12 през нощта, с изключение на петък след обяд, Денят на голямата молитва за мюсюлманите.

    Неотдавна, в началото на този юли, за пръв път пазарa престана да живее своя  “вечен живот” и търговците дни наред вместо да броят пари, брояха трупове. 

   Злощастната “Червена джамия” се намираше в близост до Абпара.

   Вземането на заложници и затварянето им дни наред в сградата на джамията накараха града да живее повече от 10 дни в мъчително и кошмарно очакване и страх от неизвестната развръзка. 
    Целият район беше отцепен и изолиран, вечерен час и стрелба без предупреждение за нарушителите. На хората, живеещи в района, дни наред не се разрешаваше дори носа да си подадат навън от домовете.

   Денонощно се чуваха изстрели, взривове, свистене и облаци сивкав дим във въздуха.

   Никога няма да забравя нощта на първия голям щурм за превземане на джамията. Всичко чувахме кристално ясно, защото живеем само на 5-6 км от мястото на бойните действия.

   Първите два големи взрива, с които разрушиха една от външните стени на “Лал Масжит”, така силно се блъснаха във вратите и прозорците ни, сякаш някой искаше да ги разбие с един удар само. След това започна интензивна автоматична срелба, по-леки взривове, пак стрелба и така продължи до сутинта.

   ....Продължи дълго и онова свистене на въздуха, натрапчиво, остро и  донасящо на талази усещането за близка и отчаяна гибел.

     Мъчително и трудно беше превземане на джамията, с много жертви, но все пак си отдъхнахме, когато научихме за края на операцията.

    Само че краят се оказа едно злокобно начало и спокойствието на града бавно и полека започна да си отива.

   Разбирахме го по изникващите ден след ден на много места в града укрепления от чували с пясък, бетонни заграждения и засилена въоражена охрана из целия град.

   Само след броени дни, отново в петък и отново на същото място, пак имаше взрив и 15 загинали, повече от 70 ранени.

   Същата вечер получихме съобщение по телефона от наш познат, пакистанец, че се очакват бомбени атентати в много от местата в града и да избягваме излизането в града.

    Това, разбира се е невъзможно, защото естеството на работата ни не позволява да се скрием като мишки и да мислим само за сигурността и безопасността си.
    Живеем за днес, утре не знаем какво ще се случи...и някак си дори не мислим и не си задаваме въпроси.

    Не се страхувам....или поне не мисля за страха, само напоследък се улавям, че преди всяко качване в колата ни, оставена  на паркинга пред някой магазин или офис, след това скришом я оглеждам за нещо “лепнато” отдолу.

    Не се страхувам, само ми е мъчно за хората! 

    За обикновените, добрите хора, обречените на труден живот и на още по-трудна смърт. 
   За невинните деца, за невинните жертви, за огромната и непосилна мъка, която за много от тях е предопределена като “форма на живот”!

   Не си спомням,  кой точно беше казал, че в този свят само “глупакът може да бъде истински щастлив”, но се убеждавам все повече в правотата на мисълта му...