ДРУГИЯТ МОЙ ВЪЗМОЖЕН ЖИВОТ - ПЪТУВАНЕ КЪМ НЕИЗВЕСТНОСТТА

Сякаш беше вчера.
Не е за вярване, че измина повече от година от началото на онзи 24 януари, в който се качих на самолета и сложих началото на един съвсем нов и различен   за мен живот. 
Сякаш беше вчера денят, в който се сбогувах с любимите си хора на аерогара София и полетях за Пакистан със следобедния полет на “ British Airways” през Лондон, в компанията на жената на бъдещия ми шеф. 
В Лондон трябваше да вземем директен полет за Исламабад и някъде към 2 през ноща да сме пристигнали до крайната  дестинация. Всичко се обърка, когато стана ясно, че самолетът няма да излети навреме, а с почти 2 часа закъснение. Изпуснахме директната връзка и трябваше да преспим в един от хотелите на летище Хитроу. Хотелът си го биваше. Предлагаше много лукс и удобство и беше от веригата «Мариот». Имаше просторно и елегантно фоайе с всевъзможни удобства за пътуващите. 
Починахме си много добре. 
Прекарахме чудесна вечер в ресторанта на хотела. Госпожата се оказа забележително приятен събеседник. Като прибавим и вкусните и разнообразни блюда и хубавото вино, вече не се ядосвахме толкова на изпуснатия полет. 
На другата сутрин, по нейно настояване се изнесохме много рано към аерогарата. Не зная защо се беше събудила толкова припряна и не пожела дори кафе да пием преди тръгване.Трябваше да летим до Дубай с “ Emirates”и оттам след «100 часа» престой, да продължим за Исламабад.  Полетът ни беше чак в 9, а ние се озовахме на аерогарата още в 6 сутринта. С ужас установих, че вътре в транзитната зона няма автомати за смяна на пари.
 Бях похарчила и последната си лира на телефонните автомати предната вечер и преживях едни от най-дългите си три часа в живота, в очакване на първото кафе в самолета. Рядко пия кафе сутрин преди 8 и почти никога не закусвам, но тази сутрин изпитах такъв невероятен и остър глад, че с отвращение си спомних за непрекъснатото доброволно гладуване, на което се подлагах, ядейки по една салата на един и дори само на сок от моркови, понякога.
Ето ти сега глупачке, глад.....само, че между това, сама да си налагаш глад и да ти го налагат обстоятелствата, има огромна разлика. 
Обещавах си многократно, подстрекавана от разгневения ми стомах, никога вече да не гладувам или поне докато това не ми е наложено принудително. Но, времето минава, всичко се забравя и си тръгва по старому.

Самолетът се оказа огромен. Местата ни бяха в най-широката му част. Имаше три седящи редици – в средата с по 4 седалки, а до прозорците – с по 2. Настанихме се в двуредовата редица, като аз си избрах мястото до прозореца. Полетът траеше около 6 дълги часа, но в никакъв случай не беше тягостен и неприятен. Стюардесите, повечето от тях с азиатски черти, се грижеха усърдно и търпеливо за удобството и конфорта на всички пътници. Бяха облечени с красиви костюми в бяло и червено, с малки кокетни шапчици, придържащи бял плисиран воал, падащ от едната страна край лицето. 
Когато наближихме Дубай, вече беше почти тъмно. Успях да го разгледам от небето, горящ от ярки и искрящи  светлини.
Приличаше на детска рисунка, така бяха подредени къщите, улиците и очертаващите ги светлини, сякаш са преливащи се етюди на детски илюстрации. 
Транзитната зона беше доста голяма, наподобяваше на градска градина, с високи палми чак до тавана. Имаше доста магазинчета за сувенири, алкохоли и всякакви неща. Накупих си разни дреболии, за да ми върнат монети за телефон. Въоражена с цял джоб парички и надежда, се лепнах за първия свободен автомат, който ми попадна в обсега. Останах много изненадана, когато не намерих свободно място, в което да си пусна паричка. Цялото ми старание и комбинативност да се сдобия с монетите, отиде по дяволите. Дубайските телефони не се продаваха толкова евтино. Трябваше да си закупя някаква карта, за която наличният ми капитал се оказа крайно недостатъчен. Хайде пак на чейнча, в това време свършили картите в магазинчето, в което ги намерих след голямо издирване. С радост накрая, след като старателно прерових още 3 пъти транзитната зона на аерогарата, открих пощенски офис на последния етаж. Имаше карти всякакви. Най-после, можех да се обадя и да чуя любимия глас, да съобщя, че вече съм в Дубай – в случай, че някой се инересуваше.....
И толкова, цялата двучасова борба за намиране на начин за обаждане, бе само за 10 минути говорене.   Картата изтече, отново останах сама, безнадеждно. Рекох си, че не е време да се смарангясвам и се заоглеждах наоколо. Госпожата дремеше на една пейка. Горката, вече много се умори. Време беше да разбера къде съм и защо !!! Дали защото тръгнах толкова внезапно, дали защото изобщо не осъзнавах, че не отивам “там” за седмица – две и после ще се върна пак. Пътувах, като насън, някак си откъсната от действителността и не вярвах къде точно отивам. Не подозирах какво ще стане с мен, изобщо сякаш бях се изпарила.
 Арабите прелитаха наоколо със снежнобелите си одежди, брилянтно контрастиращи с гарваново черните им коси и бради. Жените им, същински нинджи, отгоре до долу в черно и запердени чак до очите. Мъжете стояха като лебеди до тях, кристално бели, строги и сериозни. Злато по тях, колкото ти душа иска и сърце може да носи. Бяха ми доста интересни и откарах почти 2 часа, разглеждайки ги в захлас. 

Така неусетно дойде и времето, когато чухме повикване на пътниците за Исламабад. Остана ни последната отсечка и щяхме да стъпим на азиатска земя. При нощните полети не се страхувам много. Интересно ми е да разглеждам земните сенки, отразени на лунна светлина. Мъждукащите големи и малки светлини, очертаващи села и градчета дълбоко в тъмнината. Самолетът беше почти пълен с индийци и пакистанци, белееха се и малко европейци. “Белезнивите” бяхме наредени по един на редиците до прозореца, као на оставащите 2 свободни седалки до нас не настаниха  никой от местните. Те бяха наредени нагъсто в средната редица на огромното туловище на самолета. Хапнах малко пиле с ориз и се помъчих да дремна. Не ми се отдава да заспя, само стоя със затворени очи и се усещам като в някаква летаргия. 
След около 2 часа  и половина летене капитанa съобщи, че наближаваме летище Исламабад и се приготвяме за кацане. Беше два след полунощ. Успешен полет, меко кацане и ни отвеждат с авобуси до самата аерогара.
 Аерогарата е едноетажна постройка, разположена на не много голяма площ. На гишетата за паспортна проверка се изсипва маса народ - семейства с много деца, куцукащи бабки и къносани чичковци, шарен свят. 
Няма да забравя, как моментално ме блъсна в носа една специфична миризма на кисело, къна, подправки и още нещо, което и до ден днешен не мога да подуша адекватно. Миризма, с която е пропит този свят и смесена с жега и влага, директно те убива като индивид. Наоколо се търкаляха оромни денкове с багажи и хора, легнали направо върху мраморния под.
Шефът ни посрещна  след паспортната проверка. Започна голямото чакане на багажа и след 3 часа въртене и подскачане около лентата, багажното затвори и ние останахме с пръст в устата. 
Нямаше го, беше останал в Лондон. Щеше да пристигне след три дни със следващия директен полет на Бритиш. Чудесно начало – без гащи и без четка за зъби на майната си, на другия край на света. На всичко отгоре и с ботушки и палтенце, при 25 градуса през деня.

Така започна моят друг живот. Тогава не предполагах, че това са само малка част от неволите, който тепърва щях да изживея. 

Но нека да останат тема за следващия постинг.....