Много е готино, че се намери някой, който да ни каже чий е стиха, или по-точно откъса, който ти беше видяла на корицата на някаква книга в библиотеката :)

А и стиха си е хубав!
Може да добавим в тази тема още стихове на Веселин Ханчев, ако си харесаме.. :)

Не бях и предполагала, че някой го търси този стих, до момента, в който не беше
открит, иначе бих била полезна по - рано.Реванширам се с друго мое любимо негово стихотворение...

Пръстен

Веселин Ханчев


За твойто тихо идване, което
все още в мен отеква като гръм,
за даденото и назад невзето,
за прошката, че с теб съм и не съм,
за думите, понякога спестени,
за ласките, които не спести,
за силата, която вля у мене,
когато беше най-безсилна ти,
за туй, че бе на мое име кръстен
и твоя лош, и твоя хубав час,
на твоя малък пръст наместо пръстен
горещите си устни слагам аз.


И друго, което е поздрав към виновницата за тази публикация...

Приказка

Веселин Ханчев


Под дъжда, който чука невидим в листата,
двама крачим без път и сами.
Няма вик на дървар, ни пътека позната,
Само тъмния вятър шуми.
Вземам тихо ръката ти, хладна и бяла
като гълъб, спасен от дъжда.
Отстрани на косата ти свети изгряла
една малка дъждовна звезда.

Стой така, стой така. Нека тя да ни свети.
Нека тя да ни води в леса.
Може би ще намерим вълшебното цвете,
дето прави добри чудеса.

Ще му кажем тогава: "Недей ни разделя.
Равнодушни недей ни прави.
Ако искаш вземи ни и хляб, и постеля,
топлинка само в нас остави!"...

Но в косата ти вече звездата не свети.
Мълчаливи вървим из леса.

Ах, къде да намерим вълшебното цвете,
дето прави добри чудеса?

И аз не предполагах, че го търся! =) Превари ме, тъкми мислех да пусна нещичко. Но ако намеря други ще ги пусна.

Не е честно до преди малко писах писах много други стихове на Ханчев.и кгато ги съхраних нещо стана и ми изчезнаха.Сегам съм обидена и ядосана на системата
А като съм ядосана се скривам.За съжаление друг път ще пиша.

Обожавам Веселин Ханчев! Благодаря ви!!!

Така или иначе никой не се включи с повече стихове, а Марк ме подсети...


КРАСОТА

Толкова те дирих,

че земята

заприлича цялата

на теб.

 

Толкова те исках,

че нарекох

с името ти

всяка моя вещ.

 

Има ли те?

Или те измислих?

 

Може би е по-добре така.

Може би,

измислена от мене,

най за дълго с мене ще си ти,

най-последна

тебе ще намразя,

най-жестоко

ще ме заболи,

ако с друга някоя

случайно

само за минута

те сменя.

Веселин Ханчев

ПОСВЕЩЕНИЕ

Веселин Ханчев

За да останеш, за да си потребен,
за да те има и след теб дори,
ти всяка вещ и образ покрай тебе
открий отново и пресътвори.
Пресътвори ги ти като лозата,
затворила пространствата в зърна,
като дървото в плод, като пчелата,
създала мед от пръст и светлина;
като жената стенеща, в която
по-траен образ дири любовта,
като земята връщаща богато
и облаци, и птици, и листа.
О, трябва всяка вещ да се изстрада,
повторно всяка вещ да се роди
и всеки образ, който в теб попада,
да свети с блясък непознат преди,
и мислите да правят в тебе рани,
мъчително и дълго да тежат
и всяка мисъл в тебе да остане
като зарастнал белег в твойта плът.
Как иначе това, което вземаш,
стократно оплодено ще дадеш
в горещи багри, в щик или поема,
в космичен полет и в чугунна пещ?
Как то ще стане дирене сурово
и кратък залез, и другарска реч,
и падане, и ставане отново,
и тръгване отново надалеч,
и ласка по косата и засада,
и хоризонти с мамещи звезди?
О, трябва този свят да се изстрада,
повторно трябва в теб да се роди
и всяка вещ и образ покрай тебе
сърцето твое да пресътвори,
за да останеш, за да си потребен,
за да те има и след теб дори.

* * *

Русокоса моя, чипоноса,
синеока моя дъщеря,
спиш си ти.Не знаеш ти какво са
залповете, грозното "ура".

Спи, далечна, ненагледна моя!
Спи си в тишината.Нани - на!
Аз вървя сред грохота на боя,
за да пазя твойта тишина.

Веселин Ханчев


НЕ, НЕ ТРЯБВА

Не, не трябва да свършват без време
неживелите още неща.
Трябва мислите друг да поеме
и брезата да пусне листа,
трябва кораба, влязъл в морето,
да достигне крайбрежни води,
да не спира в окопа шосето,
нероденото да се роди.

Не, не трябва напразно да стенат
непокритата къща сама,
хляба, който едва е наченат,
недошлите в ръцете писма.

Трябва залеза сам да се спусне,
трябва грозда да бъде прибран,
недокосната още от устни
да не бъде девичата длан,
да не зеят огнищата неми
и поемите с празни листа.

О, не трябва да свършват без време
неживелите още неща.

Веселин Ханчев

А сеща ли се някой за"Парижкият дъжд, възпят от една шарманка" ?
Спомням си началото:
  Това е история стара,стара.
  Стара като Париж е тя-
  един художник по тротоара
  рисуваше момиче с цветя.......

Сега нямам време, но утре ще ти го пусна:)

Благодаря предварително!

Парижкият дъжд,
възпят от една шарманка

Това е история стара, стара,
стара като Париж и тя:
един художник по тротоара
рисуваше момиче с цветя.

- Сбогом - бе казало то на прощаване. -
Аз си отивам.
Няма веч обич, хляб и платна.
От боите остана ни
само черна боя.
От Париж - само улици, водещи в Сена.
- Остани - бе отвърнал художника. -
От боите имам трите бои на лицето ти.
Златна, синя, червена.
От Париж - цяло небе светлина
и един тротоар,
дето падат едри монети,
щедри монети.

Това е история стара, стара,
стара като Париж и тя:
един художник по тротоара
рисуваше момиче с цветя.
- Господин Тротоар - тихо каза художника
и коленичи. -
Позволи да рисувам върху твойто голямо платно
едно малко момиче.
Ще го рисувам в синьо, в златно, в червено.
С моите три тебешира.
И за да не му е студено,
когато на теб се намира,
доведи ми парижкото слънце да свети
през целия ден,
доведи покрай мен
стъпки, очи и ръце,
хвърлящи едри монети,
щедри монети.

Това е история стара, стара,
стара като Париж и тя:
един художник по тротоара
рисуваше момиче с цветя.

Той постави своята шапка встрани
и й каза:
"Проси!"
После много внимателно,
сложи на плочите златни коси,
тежки и гъсти,
после - сини очи,
после - казващи сбогом уста
и ръка, стиснала в своите пръсти
цветя
с аромат на асфалт.
- Остани - каза той и погали едва
своето русо момиче. -
Ще ти купя легло, по-добро от това,
и цветя, по-красиви от тези.
И когато довечера
заедно с черните шлепове
слънцето слезе
надолу по Сена,
ние ще бъдем богати.
Ние ще имаме много монети,
едри монети,
щедри монети.

Това е история стара, стара,
стара като Париж и тя:
един художник по тротоара
рисуваше момиче с цветя.

Падаха сенки на птици, на облаци.
Падаха сенки на хора,
зачеркващи бързо рисунката.
Падаха мъртви листа и кори от банани.

После падна дъждът изведнъж.
Ах, парижкия дъжд!
Шегобиеца дъжд, който весело чука и свети,
черен и лъскав!

Той единствен се спря и започна да пръска
своите едри монети,
своите сребърни щедри монети.
- Спри - тихо каза художникът. - Тя ще замине.
"Тя ще замине" - сърцето му страшно простена.
А момичето тъжно заплака
със сълзи златни, червени и сини
и тръгна към Сена.

Това е история стара, стара,
стара като Париж и тя:
един художник по тротоара
рисуваше момиче с цветя.

Благодаря, страхотно е!Върнахте ме почти 35 години назад!

Ханчев беше велик!!!

Спомен

Аз помня онзи град опустошен
и онзи парк разровен от снаряди.
Край черна яма, върху бор свален
прегърнати седяха двама млади.

Той гледаше я. Гледаше го тя.
Щастливо се усмихваше. Без думи.
И нямаше наоколо цветя,
и вместо птици пееха куршуми.

И вместо птици тътнеха ята,
пръстта димеше покрай тях зловеща,
но те стояха, чужди на смъртта,
щастливи, че отново са насреща.

За вярност ли говоря,спомням тях
и мисля си за двама ни, любима.
Дали онази вярност, що видях,
в минути трудни и у нас ще има?

Дали и ние ще седим така,
срещу смъртта, в дима, в пръстта гореща,
с усмихнати очи, ръка в ръка,
като в часа на първата ни среща? 

Веселин Ханчев

Много се радвам,че открих толкова почитатели на поезията и на Веселин Ханчев! Надявам се, че ще можете да ми помогнете. От няколко дни в главата ми се въртят откъси от стихотворението на Ханчев "Жив съм", а не мога да го сглобя. Моля, помогнете ми!

ЖИВ СЪМ

Жив съм.

Нажежено е до бяло
всичко в мен.
Жив съм.
Падам и крещя от болка.
Жив съм.
Не от болестта боли.
Боли ме, че съм повален.

Жив съм.

Като тетива треперя цял.
Жив съм.
Цял горя и в треска викам.
Жив съм.
Не от треската треперя,
а от гняв,
че съм се спрял.

Жив съм.

Хора, спрелите минути ме болят.
Жив съм.
По загубените пътища крещя.
Жив съм.
Хора,
искам рождества,
не искам смърт.

Жив съм.
В мен крещи недороден света.
Жив съм.
Мъртъв ще съм,
ако не крещя от болка.
Жив съм.
Хора,
чуйте диагнозата на болестта:

жив съм.


Веселин Ханчев


Библиотека за ученика, 1979 г.

Благодаря Ви!Най-сърдечно Ви благодаря!Наистина  ме зарадвахте!