Спомени

Имало едно време учители и ученици. Това било през далечната Хиляда деветстотин седемдесет и някоя година на миналия век. Тогава това, което каже учителят е било закон. Дистанцията между учителя и ученика била мнооого голяма. Всеки ученик е бил длъжен да изпълнява това, което учителят му нареди. И аз бях там, и аз изпълнявах! Но преди една Нова година (тогава Коледа не се празнуваше) в един следобед (не през нощта) празнувахме по курсове Новата година.  На другия ден сме отново на училище. Нашият курс се оказа с привилегия - първия час имахме физкултура. Въпреки молбите на другите курсове, учителите са ги изпитвали. А какво може да знаеш след като си празнувал? И тогава в 10 минутното междучасие аз си затананиках в отчаяние една тогавашна песничка и... след пет минути се роди това:

Не е подготвен курса ни за днеска,
празник имахме със Дядо Мраз.
Може би ще ни обхване треска
изпитате ли някого от нас.

Припев: От все сърце Ви молим
                простете ни сега,
                че няма що да сторим
                налага се така!

                Молбата изпълнете,
                простете ни сега,
                че няма що да сторим
                налага се така.

Така вместо с "Курс стани! Курс мирно!" посрещахме всеки един учител с песничката и всеки се правеше, че не знае за нашия начин на извинение за да го види на живо. За онова време това си беше направо събитие, но за щастие с моя текст и великолепното изпълнение на 33 момичета и само 3 момчета в тогавашния Икономически техникум във Велико Търново, се разминахме с изпитването и последствията от него.
Така ли постъпвате и днес? (Предполагаем отговор - "Да, да, Данчо да постъпва така?")