Един миг (Процеп във времето и пространството)

Преди известно време, пътувайки във влака, си измислих една историйка - блог. Мина се, аз така и не я написах на компютър, ами си я разнасях напред-назад в една папка. И преди два дни излизам аз целеустремено за към университета, имах да подготвям един реферат. Качих си се на автобуса, стигнах си аз до стаята, отварям вратата и какво да видя - папката ми я няма в ръцете! (а аз с още 2 чанти). Така ме хвана яд!.... и си викам, сега за какво повече да се ядосвам? За блога или за статията, която бях прочела и си бях правила скъпоценни бележки, които после да ми послужат да си направя реферата?!?

 А той, рефератът, има някакъв дедлайн за предаване на първоначална версия, който беше вече отминал... И както бях стигнала до унито, целеустремено да си довърша реферата, така се обърнах, слязох по стълбите и се върнах с рейса до самата точка 1 на моето излизане: вкъщи. Оттам повторих всички действия от преди 2 часа. Минах през банята (спомних си, че и там четох тъпата статия в папката), всички стаи, после на спирката - огледах навсякъде, защото едно от най-възможните места за забравяне беше там... Качих се на рейса, разбира се не беше същия, но аз все пак погледнах.... Питах шофьора какво става със загубените вещи в автобуса. Той ми даде телефон. По-късно през деня се обадих на този телефон, но не бяха намерили черна папка. Минах през магазина, в който бях влизала да си купя нещо... питах продавачките .... викам си .... брех! Кой идиот ще ми открадне папката бе? Тя беше една най-обикновена некрасива черна папка...

 Но .... какво да се прави, намерих пак текста за реферата, снимах го и се залових с четенето... а за блога си казах, е, явно не му е било писано да излезе на бял свят. Вечерта се сетих. Викам си А! Абе сигур на спирката съм я оставила, някой идиот я е намерил и може да е изхвърлил листовете в кошчето за болклук. И затова отидох и разрових кошчето (кой ли е тука идиотът?) То беше чисто кошче все пак. А и нямаше особено много неща. Намерих там разни неща, които самата аз бях изхвърлила онази сутрин.... но от статията за реферата и блога нито следа! Абе ... викам си .... как може да зависиме от такива глупости??? И като че ли не знам, че завися .... защо забравих папката?!?

И вчера си викам - чакай пак да се обадя пък на загубените вещи. Имате ли черна папка с едни листове вътре - вика - да! Аааа! Ама да съм я описала какво има вътре..... аз ли няма да си опиша хубавата ми папка .... :)


И така, сега по тоя случай мисля все пак сега да натракам на клавиатурата въпросното писание. Пък и вече бая време мина, може да се публикува. Преди да го прочетете, обаче, едно уточнение. Виждам вече как някакви обвинителни коментари ме обвиняват в какво ли не. За тези, които не са разбрали - в редовете по-долу моралната част или иначе казано - въпросът за вината - е застъпен почти през цялото време и е основен елемент даже. Всъщност става дума за едно "лирическо аз", което се опитва да бъде щастливо в обстоятелствата - и вината е, между другото, едно от тези обстоятелства. Толкова по въпроса за вината и ракиите.

 

 



Един миг (Процеп във времето и пространството)


Двамата лежим и гледаме тавана. Решавам да не се правя на привързана и не те гушвам.
Мисля си... сеща ли се за нея? Аз се сещам... Ето, даже точно сега. Може би това е най-неподходящият момент да се сетя за нея! А може и да има по-неподходящи.

Подът в новата ми общежитийна стая е гротескно червен, а мебелите са мише-сиви. Така и не можах да свикна с това. Според мен тази цветова комбинация се дължи на факта, че някой скучаещ общежитиен архитект е решил да вложи въображение на погрешното място. Рекъл си е: "Ах, какъв хубав слънчев ден е днеска! Сиво и кърваво червено е много хубава комбинация! Дай да решим именно в нея стаите на динамичните млади студенти!". "Чудесна идея!" - е казал колегата му, друг скучаещ общежитиен архитект, който вече два часа седи на слънце - и двамата са се чукнали за "Наздраве" с поредната си топла обедна бира. Това е най-вероятно историята на пода, инак скромен и непретенциозен обект, който тук се е пръкнал червен като зрял старозагорски домат.

Но този път абсурдното цветово решение не само, че не ме изнервя, но по някакъв парадоксален начин хармонира с цялата ситуация. До мен е легнало едно чудо-мъж, който е толкова екзотичен (според мен), че чак нереален. По осанка и маниери досущ като герой от Гладиатор или "Sin City". Просто този няма как да го объркаш с когото и да било другиго...

И докато още се чудя как така сборът от един абсурден под плюс един нереалистичен мъж прави нещо адски пасващо и точно такова, каквото трябва да бъде за мен сега, го питам:

-- Кофти ли ти е за нея?

Всъщност знам, че му е кофти. Усетих го още тогава, когато ми каза за нея. Прави му чест (поне!) - ако не го гризеше поне малко съвестта, щеше да е ебаси идиота.

Но не, аз всъщност не го попитах "Кофти ли ти е за нея?", а просто дали му е кофти, дали му е гузно. Понеже не исках да намесвам и нея в разговора. Тя е табу, тя няма място точно тук. Аз никога няма да я спомена.

Той ме поглежда и изстрелва, без да се замисли особено: "Ами да." Съвсем простичко и честно. От твоята уста звучи толкова естествено, сякаш не говорим за такива creepy неща като "съвест", "изневяра" и "връзка", ами за това как да се стигне оттук до центъра. Забравих да спомена, че тази екзотична горила до мен на всичкото отгоре е студент по социология и в момента пише докторска работа. Сече му пипката като бръснач, като бръснач му сече.... И една от дарбите му е да ми ги казва нещата по най-простия и недвусмислен начин - без упреци, без текст между редовете - така, както едно простичко "Ами да" е способно да спре всякакви мои следващи въпроси.

Старая се да не сбърчвам твърде очевидно нос. Не, проблемът не е точно, че ревнувам, ами че той го каза така като нещо подразбиращо се от самосебе си. Сякаш каза "Ами да, разбира се, че да! Въпросът ти е просто излишен, много ясно, че ми е кофти." Мда.... и все пак, явно ревнувам малко. Просто ми е трудно да я впиша в картинката... Нарочно се сещам за нея - често - и си казвам "Помни, помни, че има приятелка!" Иде ми да го напиша с флумастер по стените поне по сто пъти, за да не го забравя. Да помня, защото това е за мое добро. Трябва да знам къде съм. Защото затичам ли се в гората, ще се изгубя.... "Помни нея .... помни нея.... "

Тази тактика действа при мен сравнително добре. В смисъл, има силно дистанциращ и отрезвителен ефект! Така и трябва да е. И често даже действа толкова добре, че изцяло загубвам всякакво желание да го виждам и да се занимавам с него. Друг път закукуригват други петли и аз се сещам за него пак... сещам се, но в най-честия случай все пак не му се обаждам, няма смисъл. Ако зависеше изцяло от моята самоинициатива, досега отдавна да се е разсъхнала работата... Мда, тактиката за дистанциране действа всъщност поразително добре!

Окопитвам се. Мислено разтърсвам глава, за да разпръсна тези мисли. Те се пръсват като винени мушици. Не че ми пречат. Напротив! Те просто отново свършиха своята добра работа и сега отново мога да се конценетрирам върху него. Онзи нереален обект върху чаршафите ми, който убедително дава вид, че всичко, ама абсолютно всичко в в реда на нещата.

-- А може би не би трябвало. - отговарям му.

-- Не би трябавало? - той ме поглежда закачливо. Повтаря ми последните думи под формата на въпрос, което е хитър начин да ми върне топката. Странно, аз винаги се усещам и въпреки това винаги се хващам. Просто защото малко преди да се усетя да му отговоря на въпроса с въпрос, вече съм започнала да се обяснявам. Гррр! Тези номера просто само при него някак "действат", той някак успява да ми напипа пулса и бас държа, че го прави напълно инстинктивно и най-вече несъзнателно. Просто в някакво много затънтено космическо измерение този човек ме познава невероятно добре.

Като казах "не би трябвало", аз нямах предвид да го окуражавам да прати съвестта си на кино, ами да погледне нещата така, както ги виждам аз:

-- Ами .... - опитвам се да му обясня, но се оплитам - ... няма смисъл! - усмихвам му се. Това е чисто практическата страна на въпроса, но не това е което искам да кажа... Опитвам се да си кажа "теорията", но нещо се затруднявам.

А теориите, дами и господа, са нещо като курви. Викаш ги когато ти потрябват и ги отпращаш когато преставаш да имаш нужда от тях. Теориите никога не са факти - но са толкова реални, че създават факти. Теориите правят живота ни такъв, какъвто е - или различен - просто защото те определят начина, по който изживяваме нещата.

Човек ако седне, може да се сети за доста различни теорийки защо Х изневерява на Y.
Защото връзката му не го удовлетворява абсолютно?
Защото е непоправимо авантюристичен тип?
Защото е кофти копеле без ценности?
Защото е бедна заблудена душа?
Защото е "още неулегнал" или "незрял"
Защото той е от онези хора, които са просто "неверни"?
Защото всички мъже са неверни?

Всички тези обясненийца са малко грешни и малко верни, но носят различни последствия - така е с обясненията! Някои звучат обвинително, самообвинително, съжалително, съзидателно, обобщително, поучително, подтискащо, окуражително..... избери си обяснение!....

Аз избирам най-простичкото засега. Много често простичките неща са най-близки до нас и някак най-истински.

-- Ти просто си някакъв такъв ... - старая се да подбера най-точната дума, та да не звучи иронично, защото го имам предвид най-искрено и... макар и сто на сто да звучи тъпо, какво да направя, точно така го чувствам - ти просто имаш бая мъжкарство в излишък!

Е, той явно не го разбира иронично, защото се изхилва изненадано и леко самодоволно. Разбира се! За момент ми се струва, че той е просто най-голямото дете на света. Поглеждам го пак... и най-големият мъж... чудя се как е възможно тези две противоречиви понятия да си пасват толкова хармонично при един и същи човек?
-- И аз - добавям, протягайки се - съм един доволен реципиент на това твое мъжкарство в излишък.

*  *  *

Чудя се... дали и кога чудният на вид герой от Sin City в моята спалня ще се превърне в още по-добрата си версия - един средностатистически, съвсем нормален "идиот", по който аз просто ужасно много си падам, именно защото е по малко от всичко?.... кога и дали?... И дали в момента, в който реша, че този екзотичен пратеник все пак се вписва в спалнята ми.... в живота ми....  дали тогава няма просто да го загубя?...

...като "загубя" е твърде силно казано за нещо, което никога не си имал.

И... след като така и така го нямаш.... тогава.... дали да не седна просто - така, както правех досега - във въображаемото житейско кафене (метафората е заета от Чаша кафе на Тони Димитрова, звучи старовремско ама ме кефи някси песента) сама на масата с хубава книжка и, разбира се, чаша капучино?

... или просто да му се зарадвам както се радваш на безплатната мостра - промоция с рекламна цел на нещо, което така и така няма да купиш?

*  *  *

Реално цялото това дълго писание можеше да се опише пълноценно и с няколкото разменени реплики. И всъщност можеше и да не се описва изобщо. Защото аз никога не му зададох този въпрос - дали и защо му е кофти - а просто станах да си налея чаша вода.