Откровено и агресивно за една дискусионна кръгла маса за агресията

06 февруари 2011, 12:48 Публикувано в Предучилищна педагогика | 26 коментара , 2895 прочита
Категории: Възпитание и обучение в детската градина /3-7, Имам проблем, Педагогика на ранното детство /0-3 години/, Семейство
Ключови думи: агресия, предучилищна възраст, кръгла маса, стратегия и методика

Детска учителка съм. Животът ми премина между деца, учители, семинари, конференции, директори, преподаватели от няколко ВУЗ-а,  тренинги, експерти, кръгли маси. Мисля за себе си като за успешен професионалист, познат не само в малкия кръг на детската градина, но и в гр. Плевен и страната. За това, последното, съдя и по коментарите тук, в сайта, и по отзивите от различните тренинги, работни срещи и дискусионни маси, които съм водила или участвала. Имам приятели-професионалисти от Ростов на Дон до Париж, от Петербург до Мюнхен, Хамбург, Гент и Антверпен. Носител съм на Държавното отличие „Неофит Рилски”. Успешна майка съм: докторатът на сина ми беше обявен за най-добрата студентска разработка на САЩ за 2007 г. и сега той работи в Колумбийския университет в Ню Йорк – един от най-престижните в Америка, а дъщеря ми завърши с пълно отличие университет в Денвър. И двамата сега водят успешен живот…там. (Пиша го това не за да се хваля, а за се аргументирам защо мисля за себе си като за успешен педагог: успехът на децата ми е част от моя професионален успех).  И слава богу, че е там, за да не преживяват това, което преживявам аз тук.

А преживяването ми се нарича изолиране и неглижиране като „вредна” за „правилната” политика на една кръгла маса в Плевен.

В началото на професионалния си път, преди около тридесетина години, бях поканена от тогавашната инспекторка на Ловеч на тяхна конференция. Както си му беше редът, плевенската инспекторка ми се накара защо някой си ще ме кани през главата й мен персонално (коя съм аз, че да ме канят: „Какво тук значи някаква си личност”), след това бях привикана с писменото си изказване, за да бъде то „одобрено”. В тази консултация инспекторката се опита да ме накара да пиша нещо, което не бях направила. Аз казах „Аз мисля…” и не можах да довърша, защото тя избухна: „Ти все мислиш! Все мислиш! И си правиш каквото си искаш, там, в градината! Забранявам ти да мислиш!!!”.

Социалните промени възродиха надеждата ми, че дойде и нашия час и такива като мен, които мислят, ще започнат да срещат разбиране и ще имат шанс да кажат какво мислят на официални форуми и може би!, ще помогнат системата на предучилищното възпитание да се променя към добро. Аз не искам много: искам само да помогна да ги стигнем това европейците и американците….

Но какво се случва?

Тридесет години след онова „И ти забранявам да мислиш” в четвъртък бях на поредния форум: областната кръгла маса на тема „Какво „отключва” агресивното поведение при децата и как да се справяме с него”. И сега, четири дни след нея, все още се чувствам обидена, цензурирана, унизена, ядосана, разочарована. И в контекста на темата откровено споделям, че продължавам да изпитвам негативните чувства, но като възрастен човек умея да управлявам не емоциите си, които никой не може да управлява, а поведението си и вместо да ги подтискам и да се фрустрирам, избирам да пиша, за да се освободя от гнева и да помогна и на други колеги, поставени в подобна ситуация.

Е, сегашната експертка на Плевенска област не ми каза „И ти забранявам да мислиш”, но ми запуши устата като ме сложи последна в програмата за участие: когато след 6 часа слушане на хората вече нищо не им се слуша и им е все едно колко и дали е ценно това, което имам да кажа. Предполагам, че тайната й надежда е била  представителката от министерството да си е отишла и да не чуе „бунтовните” ми идеи, нито пък дискусията, която те е възможно да предизвикат. Че това е била целта показва упоритото отстояване на последното ми място в изказващите се, въпреки усилията на директорката на нашата градина да „премести” моето изказване по-напред  и факта, че всички участници от една градина се изказваха, показваха, четяха ан блок, в рамките на една сесия, само двата доклада от ОДЗ „Снежанка” (моята градина) бяха разделени : докладът на директорката, г-жа Гатева в една сесия, моят наааааааааай на края.

На практика се случи нещо още по-ужасно за мен: не стига че трябваше да говоря последна (не срещу това опонирам, защото все някой трябва да бъде последен, а срещу това последното място да ми е отредено тенденциозно), а едва започвайки, бях прекъсната, защото се оказа, че госпожата от министерството трябвало да се произнесе – трябвало да си тръгва. (Защо изобщо ми се даде думата – можеше тя да се изкаже и да си тръгне и аз след това да говоря?! Но това е въпрос на организационна, социална и лична култура, която гледа на мен като личност, достойна за уважение и не се пита „Какво тук значи някаква си личност?”) След това отново ми беше дадена думата: „Трифонова, имаш ли още нещо да кажеш?”, но водещата сесията – г-жа Лукова, директор на ЦДГ „Чучулига”, гр. Плевен,  така размахваше ръце и така ми подвикваше от трибуната си, че времето ми е изтекло вече, че аз не можах нито да се съсредоточа, нито да кажа нещо съществено. Е, изпълнихте си поръчката, г-жо Лукова, не можах да кажа моите „бунтовни” мисли. Успях само да кажа размислите си по повод някои от докладите. За това реших, че ще кажа каквото имам да казвам тук. Слава богу тук няма кой да ме редактира и да ми размахва ръце. Времето и пространството са мои. И аз нося пълна отговорност за всяка казана от мен дума.

Макар да беше обявена за кръгла маса, по същество мероприятието си беше конференция: предварителна програма кой кога ще изчете, покаже или изговори предварително проверените доклади. (Апропо: не може човекът, натоварен да представи пленарен доклад, да започва с „ Когато ми се обадиха да участвам, си помислих че няма какво да кажа, но…..”). Истината е, че съвременното разбиране за агресията ни бе представено от г-н Грънчаров – СПССС „Малки стъпки” и г-н Кръстев – психолог от РЦПИОВДУСОП и г-жа Д. Пенчева - ресурсен учител. Съжалявах г-жа Рангелова – преподавател по психология, за безрезултатните й усилия да предизвика дискусия, но при тази организация, с тези доклади и с тези хора, които присъстваха нямаше как да се получи дискусията. Гледах скучаещите и празни погледи на хора, дошли да „отбият номер”, слушах колеги, които сами не си вярваха на това, което четат и за това го четат „под носа си” – бързо, тихо и неразбрано, чух в три доклада едни и същи изречения, явно свалени от Интернет и ми беше ясно, че целта на мероприятието (защото в никакъв случай не мога да го нарека „кръгла маса”) не е да се обсъди агресията в нейната дълбочина и многостранност като явление и най-важното в един модерен, съвременен, адекватен  на днешния ден прочит, а да се покаже пред министерството масовост и верноподаническо единомислие: доклади на килограм и учителки като на митинг.

Но кои са „бунтовните” ми идеи, които уплашиха експертката толкова много?

1. По отношение на кръглата маса: Темата е твърде дребна и не представя агресията обективно за висотата на областна кръгла маса. Защото аз питам: ако агресията не беше необходима за оцеляване на Хомо сапиенс, нямаше ли самата природа да я изключи от генетичната ни програма? Ако „превъзпитаме” всички „агресори” в детската градина с методите и техниките, които бяха изчетени, какво ще постигнем и как ще продължи живота на „ добрите” деца? Какъв е житейският път на „добрите и лошите”? И не е ли вече дошъл момента да не говорим за „добри” и „лоши” деца, а за успешни и неуспешни житейски стратегии, за успешни политики на отделни детски градини за управление на агресията (Д. Грънчаров)? И не е ли момента тук да обсъждаме как да трансформираме „лошото” в успешна стратегия? Да, вярно, че голямата част от „лошите” деца в България се превръщат в криминален контингент на възрастните, но също така е вярно, че агресивното поведение осигурява и успеха на водещи журналисти, спортисти и учени. Агресията към средата е в основата на адаптацията към нея и на човешкия проглес. Смачкани души, на които от рано е втълпявано колко са „лоши” нали не очаквате  да водят бъдещето?

2. За защита на детската личност. Като оставим настрана факта, че „агресорите” в групите най-често, да не кажа единствено, са всъщност жертви: на средата, на биологични, медицински и медикаментозни проблеми и грешки, на семейството и детската градина, съвременния хуманизъм изисква при всички случаи да се държим с тях като с деца, а не като със закоравели престъпници. И всички методи, които планираме да приложим трябва на първо място да защитават честта и достойнството на детето, независимо дали е "агресор" или "жертва". На пръв поглед това е елементарно и всеки го знае, но на тази кръгла маса, въпреки цензурата получиха гласност методи и техники, от които ми настръхна косата и аз казах само за една от тях, че ако аз бях това дете, на което е приложена тази техника, на другия ден нямаше да искам да дойда на детска градина. Освен това твърдя с цялата тежест на десетилетията професионален опит, че част от „доказаните агресори” в групите са си наш продукт: в резултат от прилаганите методи на работа, те стават „обичайните заподозрени”, дори в случаите, в които не са „виновни”. Отношението на учителите става отношение и на децата. Това психолозите го наричат, мисля, „моделиращо поведение”. Защото детето разбира посланието „ Всички очакват аз да се държа така”. Освен това така тези деца си осигуряват популярност и внимание (детето не разбира цената, която плаща, преживява само резултата) (А. Рангелова). За тези деца остава бонуса в бъдеще да успяват, защото те знаят какво е неуспех и отхвърляне и знаят как да го преживяват. За това не се страхуват да предприемат необичайни и неочаквани действия. Но иди го кажи това на обградения като зверче „побойник” от групата на „добрите” деца, които безжалостно скандират срещу него или на унило седящия на „горещия стол” разрушител към който никой не се приближава за утеха. За това за твърдя, че управлението на една конфликна ситуация има няколко етапа: овладяването на самия конфликт, утеха на „жертвата" и утеха на „агресора”. И за да се разбере една конфликна ситуация не е необходимо да се води разследване кой какво е направил, ако учителя познава ОБЕКТИВНО, в детайли децата в групата.

3. Личният пример на учителя като основен метод за управление на агресията. Потънали в океан от модерни методи, загубени в какви ли не класификации, ние забравяме, че децата не познават тези класификации и за това не се възхищават от интерактивния метод, последен писък на педагогическата мода, който им предлагаме, а ни гледат с немигащи очи, нас, които стоим пред тях. Методът трае от 5 до 10 минути, а ние сме пред тях 6 часа. И те не копират метода, а копират нас, нашето отношение, поведение и култура. Ако ние игнорираме смешника, който се опитва да ни провали жизненоважната за тяхното бъдеще „ситуация” и вместо това им предлагаме увлекателна дейност или още по-смешна игра или забавление – те няма да му отдадат вниманието и да му подражават, към което той се стреми. На запад на провинилото се дете се прави забележка насаме, с най-тихия глас, така, че никой да не чуе, за защита на човешкото му достойнство, но и за да не се превърне то в герой на групата (А. Рангелова). Донякъде съзнавам защо е толкова „опасна” тезата ми за личния пример като основен, ако не единствен, метод за социално възпитание – няма го в учебниците по педагогика в този вид и е изключително натоварваща самата мисъл, че трябва да изоставим личното на прага на детската градина и всяка дума или жест 6 часа трябва да бъдат ориентирани единствено и само към това „копирания” запис от децата да бъде изцяло морален и възпитателен. Това противоречи на обичайната практика в нашата детската градина. Не искам да кажа, че се прави кой знае какво укорително, но подреждайки приоритетите според внушаваното от министерството, провеждайки с пълна концентрация на силите прословутите 2-3-5 ситуации, в останалото време учителите следват обичайното си житейско поведение, убедени, че вече са си свършили работата, която министерството очаква от тях и за която им плаща.

4. И така стигаме до следващата „бунтовна” теза: Във възрастта от 0 до 6 години възпитанието е по-важно от обучението. Т.е. децата трябва да се „обучават” най-вече на социално поведение с целия арсенал от средства, който познаваме. Аргументите ми за това са два. Първият ми го даде толкова често споменавания от мен г-н Грънчаров: в тази възраст се извършва базовия запис на концепцията за света като абсолют, който  не подлежи на проверка. 2. Според теорията на проф. Гарднър и неговата теория за множеството от интелигентности, успехът в живота се осигурява най-вече от социалната интелигентност, която НЕ Е следствие от интелектуалната интелигентност (която се предполага, че се развива чрез когнитивното обучение). Човек може и да не достигне върховете на интелектуалния прогрес на своето време, но трябва да преживее успешно своя житейски път с убеждението, че е на своето място, че се харесва такъв, какъвто е и че е важна част от обществото. Умишлено не говоря дали обществото го харесва или не го харесва, защото по-важното за личността и успеха на обществото е да го приеме такъв, какъвто е. В контекста на написаното вписването на когото и да е в графата на „лошите” деца е удар срещу прогреса, защото никой детски учител не може като оракул да предскаже до какви върхове в бъдеще ще го изведат заклеймените „лоши” качества и „лошо” поведение. На „кръглата маса” успях да кажа само, че по-важно от безбройните ситуации е да осигурим да децата правото на свободен избор на дейности и свободата да упражняват предложените им речеви и поведенчески модели на решение на конфликти в собствено избрани дейности и игри, не в ситуации.

5. Превенцията е по-важна от превъзпитанието. Практиката ми ме убеждава, че сега съществуващата едновъзрастова организация на групата е удобна за учене и доближава детската градина до училището, но тя не е удобна за социално възпитание на децата. Основните социални качества, които се развиват са главно състезателни: децата се състезават с всички средства, вкл. и доносничене и агресия, за вниманието на учителя, за първото място в познаването на буквите и какво ли не, но нямат възможност за преживяване на целия диапазон от социални роли със съпътстващите ги емоции, поведенчески модели и въздействия върху Аз-образа на детето. ( Не ви ли прави впечатление, че най-жестоките убийства между тийнейджъри, които потресоха нашето общество са породени от състезание: защо това момиче да е по-хубаво и по-харесвано от мен (нас) или защо това момче да е харесвано. И в този смисъл не мислите ли, че точно това състезателно надбягване от ранното детство, без грижа за изграждане на предпазни механизми и умения за трансформиране на агресията ни доведе то тук? Защото всички деца се раждат добри и доверчиви и ние толкова много ги учим, откъде тогава се взеха убийците-тийнейджъри?!) Диапазонът от социални роли може да се преживее единствено в смесената група, в която детето едновременно е голям за едни и малък за други, защитник и защитаван, нуждаещ се от подкрепа и подкрепящ други. Най-удовлетворяващото за мен е, че в смесената група естествено възниква обичта между децата като алтернатива на негативните емоции от социалното състезание между връстниците. Трогателно е да видиш как едва научили се самите те да се обличат, четиригодишните с грижа и доброта обличат по-малките, а те седят послушни, намерили своите приемни майки и бащи в лицето на по-големите си приятели. Педагогическо познание е, че човек - дете или възрастен, истински владее само това, което може да "преподаде" на другите". Тази група не се създава изведнъж от тригодишни деца, биещи се и хапещи се за една и съща играчка (поведение, обективно произтичащо от възрастта на децата) и не се разпада с излизането на шестгодишните деца от градината. Тя се превръща в социален организъм със свои дух и атмосфера, традиции и социални механизми, включително за овладяване на агресивно поведение, носители на които са не само учителите на групата, но и самите по-големи деца. Така учителите са облекчени в усилията си да изграждат успешно социално поведение, но и имат златната възможност да развиват у децата така липсващата на българското общество лична гражданска позиция. При това в нейният позитивен, доброжелателен план, характерен за развитите западни демокрации. Смесената група е най-близо до семейния модел, заложен от природата. Обичам да казвам, че ако едновъзрастовата група е подходящата среда за развитието на детето, природата щеше да заложи програма, чрез която да раждаме едновременно, като животните, всички деца, които е заложено да родим в женското си битие. Вместо това раждаме децата си едно по едно и близнаците и всички следващи числа едновременно родени деца са по-скоро изключение, потвърждаващо правилото. Защото на Природата са необходими хора-уникати, хора-единици в доброто и лошото, а не боричкащи се за цицката на майка си кутрета или хора, работещи по една и съща генетична програма. Но това е един също толкова болезнен проблем за индивидуалното възпитание и има ли то почва у нас, който не ми се започва. Впрочем, ако беше толкова добра училищната социална организация за тази възраст в сравнение със семейната, защо сега трябва да се дават милиони, за да се закрият социалните заведения за бебета и деца от предучилищна възраст, доказали антихуманното си въздействие върху тях и да се изведат те в семейната среда като единствено на тази възраст дете?!

Наскоро четох в една книга, че връзката между майката и детето е толкова силна, че духовните и душевните й проблеми се трансформират директно на физически план в детето. Така детето на майка, която се е вкопчила в нещо с всичките си душевни сили, развива….запек. Мисля си, и не само аз, че цялата уродливост на днешното ни общество се трансформира в тийнейджърите-убийци.Те са жертвата, симптома на болното ни общество и е изключително лицемерно да наказваме тях, за нашите грешки.

Но областната дискусионна кръгла маса в Плевен пропусна възможността да ни даде нов поглед и нов инстументариум за създаване на адекватна политика за управление на агресията в предучилищна възраст.