Детска учителка съм. Животът ми премина между деца, учители, семинари, конференции, директори, преподаватели от няколко ВУЗ-а, тренинги, експерти, кръгли маси. Мисля за себе си като за успешен професионалист, познат не само в малкия кръг на детската градина, но и в гр. Плевен и страната. За това, последното, съдя и по коментарите тук, в сайта, и по отзивите от различните тренинги, работни срещи и дискусионни маси, които съм водила или участвала. Имам приятели-професионалисти от Ростов на Дон до Париж, от Петербург до Мюнхен, Хамбург, Гент и Антверпен. Носител съм на Държавното отличие „Неофит Рилски”. Успешна майка съм: докторатът на сина ми беше обявен за най-добрата студентска разработка на САЩ за 2007 г. и сега той работи в Колумбийския университет в Ню Йорк – един от най-престижните в Америка, а дъщеря ми завърши с пълно отличие университет в Денвър. И двамата сега водят успешен живот…там. (Пиша го това не за да се хваля, а за се аргументирам защо мисля за себе си като за успешен педагог: успехът на децата ми е част от моя професионален успех). И слава богу, че е там, за да не преживяват това, което преживявам аз тук.
А преживяването ми се нарича изолиране и неглижиране като „вредна” за „правилната” политика на една кръгла маса в Плевен.
В началото на професионалния си път, преди около тридесетина години, бях поканена от тогавашната инспекторка на Ловеч на тяхна конференция. Както си му беше редът, плевенската инспекторка ми се накара защо някой си ще ме кани през главата й мен персонално (коя съм аз, че да ме канят: „Какво тук значи някаква си личност”), след това бях привикана с писменото си изказване, за да бъде то „одобрено”. В тази консултация инспекторката се опита да ме накара да пиша нещо, което не бях направила. Аз казах „Аз мисля…” и не можах да довърша, защото тя избухна: „Ти все мислиш! Все мислиш! И си правиш каквото си искаш, там, в градината! Забранявам ти да мислиш!!!”.
Социалните промени възродиха надеждата ми, че дойде и нашия час и такива като мен, които мислят, ще започнат да срещат разбиране и ще имат шанс да кажат какво мислят на официални форуми и може би!, ще помогнат системата на предучилищното възпитание да се променя към добро. Аз не искам много: искам само да помогна да ги стигнем това европейците и американците….
Но какво се случва?
Тридесет години след онова „И ти забранявам да мислиш” в четвъртък бях на поредния форум: областната кръгла маса на тема „Какво „отключва” агресивното поведение при децата и как да се справяме с него”. И сега, четири дни след нея, все още се чувствам обидена, цензурирана, унизена, ядосана, разочарована. И в контекста на темата откровено споделям, че продължавам да изпитвам негативните чувства, но като възрастен човек умея да управлявам не емоциите си, които никой не може да управлява, а поведението си и вместо да ги подтискам и да се фрустрирам, избирам да пиша, за да се освободя от гнева и да помогна и на други колеги, поставени в подобна ситуация.
Е, сегашната експертка на Плевенска област не ми каза „И ти забранявам да мислиш”, но ми запуши устата като ме сложи последна в програмата за участие: когато след 6 часа слушане на хората вече нищо не им се слуша и им е все едно колко и дали е ценно това, което имам да кажа. Предполагам, че тайната й надежда е била представителката от министерството да си е отишла и да не чуе „бунтовните” ми идеи, нито пък дискусията, която те е възможно да предизвикат. Че това е била целта показва упоритото отстояване на последното ми място в изказващите се, въпреки усилията на директорката на нашата градина да „премести” моето изказване по-напред и факта, че всички участници от една градина се изказваха, показваха, четяха ан блок, в рамките на една сесия, само двата доклада от ОДЗ „Снежанка” (моята градина) бяха разделени : докладът на директорката, г-жа Гатева в една сесия, моят наааааааааай на края.
На практика се случи нещо още по-ужасно за мен: не стига че трябваше да говоря последна (не срещу това опонирам, защото все някой трябва да бъде последен, а срещу това последното място да ми е отредено тенденциозно), а едва започвайки, бях прекъсната, защото се оказа, че госпожата от министерството трябвало да се произнесе – трябвало да си тръгва. (Защо изобщо ми се даде думата – можеше тя да се изкаже и да си тръгне и аз след това да говоря?! Но това е въпрос на организационна, социална и лична култура, която гледа на мен като личност, достойна за уважение и не се пита „Какво тук значи някаква си личност?”) След това отново ми беше дадена думата: „Трифонова, имаш ли още нещо да кажеш?”, но водещата сесията – г-жа Лукова, директор на ЦДГ „Чучулига”, гр. Плевен, така размахваше ръце и така ми подвикваше от трибуната си, че времето ми е изтекло вече, че аз не можах нито да се съсредоточа, нито да кажа нещо съществено. Е, изпълнихте си поръчката, г-жо Лукова, не можах да кажа моите „бунтовни” мисли. Успях само да кажа размислите си по повод някои от докладите. За това реших, че ще кажа каквото имам да казвам тук. Слава богу тук няма кой да ме редактира и да ми размахва ръце. Времето и пространството са мои. И аз нося пълна отговорност за всяка казана от мен дума.
Макар да беше обявена за кръгла маса, по същество мероприятието си беше конференция: предварителна програма кой кога ще изчете, покаже или изговори предварително проверените доклади. (Апропо: не може човекът, натоварен да представи пленарен доклад, да започва с „ Когато ми се обадиха да участвам, си помислих че няма какво да кажа, но…..”). Истината е, че съвременното разбиране за агресията ни бе представено от г-н Грънчаров – СПССС „Малки стъпки” и г-н Кръстев – психолог от РЦПИОВДУСОП и г-жа Д. Пенчева - ресурсен учител. Съжалявах г-жа Рангелова – преподавател по психология, за безрезултатните й усилия да предизвика дискусия, но при тази организация, с тези доклади и с тези хора, които присъстваха нямаше как да се получи дискусията. Гледах скучаещите и празни погледи на хора, дошли да „отбият номер”, слушах колеги, които сами не си вярваха на това, което четат и за това го четат „под носа си” – бързо, тихо и неразбрано, чух в три доклада едни и същи изречения, явно свалени от Интернет и ми беше ясно, че целта на мероприятието (защото в никакъв случай не мога да го нарека „кръгла маса”) не е да се обсъди агресията в нейната дълбочина и многостранност като явление и най-важното в един модерен, съвременен, адекватен на днешния ден прочит, а да се покаже пред министерството масовост и верноподаническо единомислие: доклади на килограм и учителки като на митинг.
Но кои са „бунтовните” ми идеи, които уплашиха експертката толкова много?
1. По отношение на кръглата маса: Темата е твърде дребна и не представя агресията обективно за висотата на областна кръгла маса. Защото аз питам: ако агресията не беше необходима за оцеляване на Хомо сапиенс, нямаше ли самата природа да я изключи от генетичната ни програма? Ако „превъзпитаме” всички „агресори” в детската градина с методите и техниките, които бяха изчетени, какво ще постигнем и как ще продължи живота на „ добрите” деца? Какъв е житейският път на „добрите и лошите”? И не е ли вече дошъл момента да не говорим за „добри” и „лоши” деца, а за успешни и неуспешни житейски стратегии, за успешни политики на отделни детски градини за управление на агресията (Д. Грънчаров)? И не е ли момента тук да обсъждаме как да трансформираме „лошото” в успешна стратегия? Да, вярно, че голямата част от „лошите” деца в България се превръщат в криминален контингент на възрастните, но също така е вярно, че агресивното поведение осигурява и успеха на водещи журналисти, спортисти и учени. Агресията към средата е в основата на адаптацията към нея и на човешкия проглес. Смачкани души, на които от рано е втълпявано колко са „лоши” нали не очаквате да водят бъдещето?
2. За защита на детската личност. Като оставим настрана факта, че „агресорите” в групите най-често, да не кажа единствено, са всъщност жертви: на средата, на биологични, медицински и медикаментозни проблеми и грешки, на семейството и детската градина, съвременния хуманизъм изисква при всички случаи да се държим с тях като с деца, а не като със закоравели престъпници. И всички методи, които планираме да приложим трябва на първо място да защитават честта и достойнството на детето, независимо дали е "агресор" или "жертва". На пръв поглед това е елементарно и всеки го знае, но на тази кръгла маса, въпреки цензурата получиха гласност методи и техники, от които ми настръхна косата и аз казах само за една от тях, че ако аз бях това дете, на което е приложена тази техника, на другия ден нямаше да искам да дойда на детска градина. Освен това твърдя с цялата тежест на десетилетията професионален опит, че част от „доказаните агресори” в групите са си наш продукт: в резултат от прилаганите методи на работа, те стават „обичайните заподозрени”, дори в случаите, в които не са „виновни”. Отношението на учителите става отношение и на децата. Това психолозите го наричат, мисля, „моделиращо поведение”. Защото детето разбира посланието „ Всички очакват аз да се държа така”. Освен това така тези деца си осигуряват популярност и внимание (детето не разбира цената, която плаща, преживява само резултата) (А. Рангелова). За тези деца остава бонуса в бъдеще да успяват, защото те знаят какво е неуспех и отхвърляне и знаят как да го преживяват. За това не се страхуват да предприемат необичайни и неочаквани действия. Но иди го кажи това на обградения като зверче „побойник” от групата на „добрите” деца, които безжалостно скандират срещу него или на унило седящия на „горещия стол” разрушител към който никой не се приближава за утеха. За това за твърдя, че управлението на една конфликна ситуация има няколко етапа: овладяването на самия конфликт, утеха на „жертвата" и утеха на „агресора”. И за да се разбере една конфликна ситуация не е необходимо да се води разследване кой какво е направил, ако учителя познава ОБЕКТИВНО, в детайли децата в групата.
3. Личният пример на учителя като основен метод за управление на агресията. Потънали в океан от модерни методи, загубени в какви ли не класификации, ние забравяме, че децата не познават тези класификации и за това не се възхищават от интерактивния метод, последен писък на педагогическата мода, който им предлагаме, а ни гледат с немигащи очи, нас, които стоим пред тях. Методът трае от 5 до 10 минути, а ние сме пред тях 6 часа. И те не копират метода, а копират нас, нашето отношение, поведение и култура. Ако ние игнорираме смешника, който се опитва да ни провали жизненоважната за тяхното бъдеще „ситуация” и вместо това им предлагаме увлекателна дейност или още по-смешна игра или забавление – те няма да му отдадат вниманието и да му подражават, към което той се стреми. На запад на провинилото се дете се прави забележка насаме, с най-тихия глас, така, че никой да не чуе, за защита на човешкото му достойнство, но и за да не се превърне то в герой на групата (А. Рангелова). Донякъде съзнавам защо е толкова „опасна” тезата ми за личния пример като основен, ако не единствен, метод за социално възпитание – няма го в учебниците по педагогика в този вид и е изключително натоварваща самата мисъл, че трябва да изоставим личното на прага на детската градина и всяка дума или жест 6 часа трябва да бъдат ориентирани единствено и само към това „копирания” запис от децата да бъде изцяло морален и възпитателен. Това противоречи на обичайната практика в нашата детската градина. Не искам да кажа, че се прави кой знае какво укорително, но подреждайки приоритетите според внушаваното от министерството, провеждайки с пълна концентрация на силите прословутите 2-3-5 ситуации, в останалото време учителите следват обичайното си житейско поведение, убедени, че вече са си свършили работата, която министерството очаква от тях и за която им плаща.
4. И така стигаме до следващата „бунтовна” теза: Във възрастта от 0 до 6 години възпитанието е по-важно от обучението. Т.е. децата трябва да се „обучават” най-вече на социално поведение с целия арсенал от средства, който познаваме. Аргументите ми за това са два. Първият ми го даде толкова често споменавания от мен г-н Грънчаров: в тази възраст се извършва базовия запис на концепцията за света като абсолют, който не подлежи на проверка. 2. Според теорията на проф. Гарднър и неговата теория за множеството от интелигентности, успехът в живота се осигурява най-вече от социалната интелигентност, която НЕ Е следствие от интелектуалната интелигентност (която се предполага, че се развива чрез когнитивното обучение). Човек може и да не достигне върховете на интелектуалния прогрес на своето време, но трябва да преживее успешно своя житейски път с убеждението, че е на своето място, че се харесва такъв, какъвто е и че е важна част от обществото. Умишлено не говоря дали обществото го харесва или не го харесва, защото по-важното за личността и успеха на обществото е да го приеме такъв, какъвто е. В контекста на написаното вписването на когото и да е в графата на „лошите” деца е удар срещу прогреса, защото никой детски учител не може като оракул да предскаже до какви върхове в бъдеще ще го изведат заклеймените „лоши” качества и „лошо” поведение. На „кръглата маса” успях да кажа само, че по-важно от безбройните ситуации е да осигурим да децата правото на свободен избор на дейности и свободата да упражняват предложените им речеви и поведенчески модели на решение на конфликти в собствено избрани дейности и игри, не в ситуации.
5. Превенцията е по-важна от превъзпитанието. Практиката ми ме убеждава, че сега съществуващата едновъзрастова организация на групата е удобна за учене и доближава детската градина до училището, но тя не е удобна за социално възпитание на децата. Основните социални качества, които се развиват са главно състезателни: децата се състезават с всички средства, вкл. и доносничене и агресия, за вниманието на учителя, за първото място в познаването на буквите и какво ли не, но нямат възможност за преживяване на целия диапазон от социални роли със съпътстващите ги емоции, поведенчески модели и въздействия върху Аз-образа на детето. ( Не ви ли прави впечатление, че най-жестоките убийства между тийнейджъри, които потресоха нашето общество са породени от състезание: защо това момиче да е по-хубаво и по-харесвано от мен (нас) или защо това момче да е харесвано. И в този смисъл не мислите ли, че точно това състезателно надбягване от ранното детство, без грижа за изграждане на предпазни механизми и умения за трансформиране на агресията ни доведе то тук? Защото всички деца се раждат добри и доверчиви и ние толкова много ги учим, откъде тогава се взеха убийците-тийнейджъри?!) Диапазонът от социални роли може да се преживее единствено в смесената група, в която детето едновременно е голям за едни и малък за други, защитник и защитаван, нуждаещ се от подкрепа и подкрепящ други. Най-удовлетворяващото за мен е, че в смесената група естествено възниква обичта между децата като алтернатива на негативните емоции от социалното състезание между връстниците. Трогателно е да видиш как едва научили се самите те да се обличат, четиригодишните с грижа и доброта обличат по-малките, а те седят послушни, намерили своите приемни майки и бащи в лицето на по-големите си приятели. Педагогическо познание е, че човек - дете или възрастен, истински владее само това, което може да "преподаде" на другите". Тази група не се създава изведнъж от тригодишни деца, биещи се и хапещи се за една и съща играчка (поведение, обективно произтичащо от възрастта на децата) и не се разпада с излизането на шестгодишните деца от градината. Тя се превръща в социален организъм със свои дух и атмосфера, традиции и социални механизми, включително за овладяване на агресивно поведение, носители на които са не само учителите на групата, но и самите по-големи деца. Така учителите са облекчени в усилията си да изграждат успешно социално поведение, но и имат златната възможност да развиват у децата така липсващата на българското общество лична гражданска позиция. При това в нейният позитивен, доброжелателен план, характерен за развитите западни демокрации. Смесената група е най-близо до семейния модел, заложен от природата. Обичам да казвам, че ако едновъзрастовата група е подходящата среда за развитието на детето, природата щеше да заложи програма, чрез която да раждаме едновременно, като животните, всички деца, които е заложено да родим в женското си битие. Вместо това раждаме децата си едно по едно и близнаците и всички следващи числа едновременно родени деца са по-скоро изключение, потвърждаващо правилото. Защото на Природата са необходими хора-уникати, хора-единици в доброто и лошото, а не боричкащи се за цицката на майка си кутрета или хора, работещи по една и съща генетична програма. Но това е един също толкова болезнен проблем за индивидуалното възпитание и има ли то почва у нас, който не ми се започва. Впрочем, ако беше толкова добра училищната социална организация за тази възраст в сравнение със семейната, защо сега трябва да се дават милиони, за да се закрият социалните заведения за бебета и деца от предучилищна възраст, доказали антихуманното си въздействие върху тях и да се изведат те в семейната среда като единствено на тази възраст дете?!
Наскоро четох в една книга, че връзката между майката и детето е толкова силна, че духовните и душевните й проблеми се трансформират директно на физически план в детето. Така детето на майка, която се е вкопчила в нещо с всичките си душевни сили, развива….запек. Мисля си, и не само аз, че цялата уродливост на днешното ни общество се трансформира в тийнейджърите-убийци.Те са жертвата, симптома на болното ни общество и е изключително лицемерно да наказваме тях, за нашите грешки.
Но областната дискусионна кръгла маса в Плевен пропусна възможността да ни даде нов поглед и нов инстументариум за създаване на адекватна политика за управление на агресията в предучилищна възраст.
Благодаря ви за подкрепата, Шели и Ралица.
А дали тази тема да бъде обект на обсъждане на наша национална работна среща зависи само и единствено от волята и интереса на аудиторията ни.
Съжалявам, че е трябвало да минеш през това! Понякога си мисля, че 22 години след прехода нещата не са се променили особено у нас. Тогава ми става мъчно - за всички българи, които не осъзнават, че има по-лесен начин да си изживееш живота. По-лесен, по-човешки... "Във възрастта от 0 до 6 години възпитанието е по-важно от обучението." винаги е било и мое вярване :). Ние сме преди всичко социални животни - ако не знаем как да се впишем в колектив, да общуваме и да бъдем приети - каква полза, че можем да пишем правилно и да сме блестящи математици.
Поздрави за успехите на децата ти - тук ако получиш признание, значи наистина си го заслужил на 100%!
Знаех си, че тук ще намеря подкрепа и разбиране. Благодаря ви, колеги и приятели!
Лилия, най-смешното е, че не само ти не си знаела за какво да пишеш, но, както казах, дори човека с водещия доклад! И това доказва тезата ми: или е трябвало темата да бъде формулирана по друг начин, или да бъде избрана адекватна на проблематиката на деня тема, която засяга сърцата и умовете на всички ни. По която всички ние има какво да кажем. Тогава нито ти, нито други щяхме да се чудим какво да кажем по темата. Правилно отбелязва Маги: "в обсъждането на дадени проблеми се водим от "модата" в момента, а не това което наистина интересува детските учители.Темата за агресията стана особено актуална след редица случаи в училище, и хайде и ние да се включим". Така е най-често: нещо се случва в училище и ние се включваме без мисъл за различността и спецификата на образователната степен, наречена "детска градина". По повод на агресията: по-добре че тази тема не е актуалната за деня, по-добре че не се сблъскваме с това, с което се сблъскват учителите в другите степени. От друга страна, ако ние престанем да учим децата как да контролират емоциите си (както бе споделено в някои от докладите и което показва теоретично незнание на простия факт, че сложното био-физиологико-психо образование, наречено "емоции" не подлежи на контрол ), да ги делим на позитивни и негативни, а ги определим просто като човешки; ако започнем да подкрепяме децата в техните изживявания и им помагаме да избират подходящо поведение и да насочват емоционалната енергия в позитивна за личността посока; ако престанем да се държим като морален бог и започнем да учим децата как сами да се подкрепят и коригират, може би ще поставим началото на едно следващо поколение, чиито членове няма да преживяват по такъв драматичен начин своите пубертетски години. Защото, дори и да няма при нас агресия в нейния оголен и свиреп вид, ние сме Началото. Ако ние си свършим възпитателната работа, ако съхраним и развием силните социални инстинкти, заложени в генетичната ни програма от стотиците поколения преди нас, колегите от следващите образователни степени ще могат да възпитат едно по-здраво и читаво следващо поколение, различно от поколението на прехода.
Госпожо Иванова, все още помня конференцията преди две години в Ловеч! Прекрасно време беше! Добре подискутирахме в нашата секция!:-) Децата от Ловеч.....от Троян....Троянския манастир.....Прекрасно беше!
Да, знам за конференцията в Ст. Загора и имам много и добри приятели там както в университета, така и в колегията, но датите съвпадат с друг мой ангажимент. Не страдам от липса на аудитория, защото имам вас тук, в този сайт и всички мълчаливи читатели, които виждам само в брояча. Техния брой ме удовлетворява. :-)
Шели, мила, помня едно изречение от "Война и мир", за простата бялата рокля на Ана Каренина, но "Кити знаеше, че тази простота струва много пари". Нали това е драмата на българската педагогика: тя влезе във спиралата на все по-голямото усложняване. Сега да се докаже някой, че е умник, трябва да използва все по-сложна теминология за назоваване на простите неща от живота. И така стигнахме до "онази" програма, за която трябваше да си купим речник на чуждите думи, за да я разчетем. Не че ставаше дума за нечувани и невиждани неща. Ставаше дума за най-скъпото и най-просто нещо на свете: детето. Но ако не беше написана неразбираемо, нямаше как да изплува от блатото на еднаквостта.Искам да се върнем към корените, истината, простотата и детето. А играта, която предлагаш е мнооооооооооого провокативна. :-) Напомня ми за един анализ на криеницата, който ме впечатли преди много години и заради който изгорях на плажа едно лято - така се бях зачела....:-) Тогава за пръв път истински се замислих колко много се различават 3 годишните от 5 годишните, например.....
Ела, мила, ако знаеш колко си права! Последните 4 години така се случваше, че всяка година преживявах по една едномесечна практика някъде в Европа. Обикновено се чувствах така, като че ли съм на балнеолечение, не сред колеги, деца, или хора с увреждания. При връщането ми в България за две седмици изчезваше прекрасното ми чувство, педагогическия оптимизъм и почти преставах да се обичам и да си вярвам. Не, не на работното ми място. Там, сред децата, колежката и родителите се чувствам добре и на мястото си. Но извън този тесен кръг......Нищо не се е променило през тези двадесет години. Напротив, струва ми се, че чак сега стигаме дъното. Моралното дъно. И за мен най-страшното е, че когато разказвам за простичките и лесни, житейски верни идеи, за които ме вдъхновява чужбина, най-често ми се казва:" Тук това не може да се случи." Защо? Не са ли и те хора като нас? Защо там да работи, а тук -не? Защо трябва да откриваме топлата вода?......Обратно на общоприетото аз вярвам, че времето се е променило, а не децата и техните родители. И новото време изисква да им помогнем да бъдат успешни. А, както се вижда, ние не знаем как. Нямаме сетива и инстинкти за това ново време. Но пък не приемаме чуждия опит. И правим това, което си знаем. Както казва Ралица пудрим си повехналата кожа и се залъгваме, че това е същата някогашна красавица.:-)
Доста са успешните хора като твоя мъж. Наистина вярвам, че най-сигурния път към успеха е в борба със средата, в преодоляване на житейските препятствия. Мисля си, че ако Бог е вложил потенциал и важно послание към обществото, все идва един момент или един човек, който прекъсва веригата на нещастните обстоятелства и "обръща палачинката". И изведнъж енергията, която си влагал до този момент да се бориш с разни недомисляци, потича в руслото на успеха. И ти правиш това, за което си дошъл на този свят. Но трябва да си изчиракуваш своето време сред шамарите.....
Е, при мен нещата станаха по-различно: аз чиракувам между шамарите, децата ми живеят така, както бих искала да живея аз. Но аз съм щастлива от това разпределение. Впрочем, когато синът ми се чудеше да замине или да не замине за САЩ, около мен пак се завъртя нещо подобно като тази кръгла маса. Тогава аз му казах: "Заминавай, ако не искаш да преживяваш това, което прежиявам аз.", както го написах и в началото на поста вчера. Така, че негативния опит винаги може да послужи за позитивни цели. :-)))
Но наистина пожелавам от сърце на теб и всички четящи да преживеете такива мигове на майчина гордост, каквито съм преживяла аз. В тях наистина разбираш, че си УСПЯЛА. Защото както и да си се реализирала, идва момент, в който разбираш, че истинската проверка за себереализацията отива отвъд теб, в бъдещето на децата ти. И ти си отговорен не толкова с това, което правиш, но най-вече с това, което правят децата ти.
Благодаря ви, приятелки. Вие вдигнахте падналата. :-)
The way you see people Is how you treat people. How you treat people Is what they become. (Goethe)
в контекста на тази мисъл на Гьоте - проблемът е в началото - как сме научени да виждаме хората и себе си... ако виждаме чернилка, злъч ще възпитаме...
вчера се смях на това... дано разсмея и вас. само смехът е истинското лекарство срещу непоносимата лекота на битието :)))...
http://www.youtube.com/watch?v=Sz2dYdvwlXE&feature=player_embedded
http://www.youtube.com/watch?v=Xjv082CPz9g&feature=player_embedded
:-)))))))))))
Хубаво е, когато човек се разделя с миналото си със смях. Ако се е разделил с него. Сега тук, в България доста се дискутира хубаво ли беше или лошо при бай Тошо. Няма да включвам и тази дискусия в поста, но може би има защо да се води......
А в контекста на мисълта на Гьоте, обичам една причта:
Един странник е стигнал пред стените на един град. Пред вратите му седял старец.
- Какви са хората в този град? - попитал странникът.
- А какви бяха хората в града, от който идваш? - попитал в отговор старецът.
- О, те бяха ужасни: крадци, побойници, богохулци.....
- Е, и хората в този град са такива.
След време минал друг странник. Той също попитал какви са хората в града. Но на въпроса на стареца отговорил, че те са добри, работливи, великодушни.
- И хората в този град са такива, - неизменно отговорил стареца.
Та, децата са такива, каквито искаме да ги видим. За това най-често нямам проблем с деца и родители в групите, в които работя. Трогателно е особено отношението на родителите. За мен те са едни пораснали деца (защото са на възрастта на децата ми, които, както знаете, винаги ще си останат деца за мен:-))) Съзнавам, че те следват обичайното поведение и им е трудно да разберат защо трябва да го променят, в името на бъдещето на децата си, но срещам съмишленици сред тях и в името на тези съмишленици продължавам да "проповядвам" моите по-високи истини за здравословен начин на децата; да гледат на ДГ като на ЗАЩИТЕНА ТЕРИТОРИЯ (най-любимата ми идея), в която защитаваме децата от вредните въздействия на цивилизацията (телевизия, компютри, нездравословни храни, режим, ритъм на живот и.....хора:-))), докато пораснат те и достигнат зрелостта да могат да ги понесат, без разболяване. (Знаете ли как ни ръкопляскаха, като им казахме, че в групата не искаме за има телевизор и компютър?!) Не зная дали ще ви прозвучи смешно, но групата се превърна в място, в което след 16 часа обичат да присядат на разговор и наблюдение на децата си и майки, и бащи. Тези хора се отнасят с доверие към мен и колежката и честно споделят колко им е трудно да устояват на натиските на отрочето си и да отстояват определена линия на поведение. Не зная дали сме успели да променим поведението на поне едно семейство, но поне сме ги накарали да се замислят и най-важното: изградихме отношения на прозрачност, доверие и уважение. Докато не се положат усилия за изграждане на човешки отношения, няма как да се постигне диалог. И трябва да престанем да се противопоставяме: учителите от едната страна, родителите - от другата. Нас ни обединява общата ни цел - успеха на конкретното дете, Маги.Твърдо вярвам, на базата на опита, че колкото и да са загрижени за насъщния, ВСЕКИ РОДИТЕЛ Е ЗАГРИЖЕН ЗА УСПЕХА НА ДЕТЕТО СИ. Но някои могат, а други не могат да изкажат тревогите и загрижеността си. Мен специално особено много ме трогват усилията точно на тези родители да намерят думи и да изкажат притесненията и тревогите си.В групата имам и ромчета, и деца със СОП, и деца на богати родители и наистина ме радва атмосферата на обща загриженост към децата, независимо от статуса им.
Защо не са дошли родители на срещата с професора? И в нашата градина имаше такъв проблем. Може би защото не познават човека и няма как да му се доверят. Моят опит с университетските преподаватели е много комплициран. Той включва както преподаватели като дълбокоуважаваните от тази общност проф. д-р И. Димитров и доц. д-р Д. Димитров, така и други, които просто ме плашат със своята откъснатост от живота и практиката.
В западните цивилизации, нека Ела да каже, превенцията и профилактиката са поставени преди превъзпитанието Шели. Защото практичните западняци са преценили, че е по-евтино и е по-сигурен резултата, ако се положат усилия ДА НЕ СЕ СТИГА до превъзпитанието.Тук нито ние, нито държавата е стигнала до тази идея.Т.Е. има някакви разпоредби, но превенцията и профилактиката не са се превърнали във водеща политика. Така, доколкото знам, в САЩ политиката на застрахователните компании е насочена към профилактиката: бонусите, поощрителните кампании карат застрахованите да следят своето здраве ПРЕДИ да се разболеят, а не да наливат пари за болни. Не е ли страшно, че в момента България е на водещо място в Европа по отношение на болните от рак и хипертония?! И как мислите, има ли отношение към този факт живота, който водим и политиката на СЛЕД фактум, която е повсеместна, включително в образованието?! Ето, и кръглата маса обмисляше техники как да реагира на вече проявяващо се агресивно поведение и не поиска да чуе идеи за превенция?!
Нашият психически статус е такъв, какъвто изберем да бъде, Маги. След като написах този материал, след като получих вашата подкрепа, че мисля и действам правилно, аз се чувствам щастлива, свободна и себеуважението ми се възстанови. Свободата не се дава, тя се взема. И човек е толкова манипулиран, колкото позволява да бъде. Имаше една книга "Манипулирай, но правилно". Може би трябва да я прочетем..... Ако човек е уверен в своята професионалност, ако уважава себе си и другите, винаги може да избере действие и път, който го кара да се чувства свободен и независим.
На времето едно дете ми каза :"Мен нито добрите думи ме правят добър, нито лошите - лош. Аз съм си аз." И това е истинското човешко отношение към всякакви опити за манипулация. Но това го може истински свободния и независим човек, не робът, пък бил той и роб само на "доброто" общество.
Но кой ли пък е стигнал до там, че да изгражда в българска детска градина политика на възпитание на Свободния човек?!
Колеги,
благодаря ви за дискусията. Поздрави на Галя да каже, това което повечето блогери споделят. Вярно е, че има страх сред учителите и не само детските.Работя в колектив от 12 старши учители- най- младата съм - на 44г.,и от години се опитват да ме унижават- не само заради стремежа ми да се квалифицирам и специализирам. Имам си различно веждане за планираните и непланирани ситуации и все повтарям, че преди да обучаваш, трябва за възпитаваш. Да го покажеш на детето и го включиш в него.Директорката не само съботираше моите анкети, но убеждаваше колегите да не ги попълват. Писах няколко курсови проекта и защитих 2 дипломни работи, но само една колежка пожела да и дам копие. Вече 8 години съм в този колектив, с колежки от 26 до 36 години стаж.Никоя няма квалификация, да не говорим да се стреми макар и малко да покаже заинтерисованост. Преписват сценарии от "Дом, дете, детска градина" и урааааааааааааа.
А колко прекрасно бе ежедневието ми в предишната ми детска градина. и там бях най-младата - 22г., колежки ми бяха моите детски учителки.
Затова все си повтарям, че моите усилия не са напразни.
Вярвам, че това ще се промени. Скоро.
Е, попаднала си на място, в което ще намериш разбиране и подкрепа, pen_ss.
Мога само да си представям, колко ужасно е, да се чувстваш така на работното си място. Но поне си имала опита от предишната ти градина. Значи има към какво да се стремиш и върху какво да работиш.
Да, посредствеността и рутината са повсеместни. Защото твърде много хора са се "наместили" между нас и децата: директори, експерти, министерство, преподаватели, съставители на програми. Всеки от тях претендира, че той е важният, който определя политиката на отглеждане и възпитание на детето, а ти си само оръдие, чрез което действа. С годините човек се изморява, вдига ръце, дистанциира се от собствената си професия и започва да работи толкова, че да си заслужи ходенето до банкомата. И много малко може да направиш ти в тази посока.
Но не бива да изоставаш себе си. В името на собственото си себеуважение и в името на децата. В "Пилешка супа за човешката душа", мисля, че имаше един разказ в който идеята беше, че човек не бива да се сили да променя света. Достатъчно е да полага усилия да променя себе си. В резултат ще се променят неговите близки, после обкръжението и, кой знае, накрая може да се промени и света! И онази прекрасна дзен идея за пеперудата, която с трептенето на крилата си предизвиква избухване на свръхнова звезда!!!!!!
Това в европейските директиви се нарича "Учене през целия живот". :-)))) Някои директори и експерти много обичат да говорят за него, но колко от тях създават условия за онези учители, които наистина се учат през целия живот?! Как ги стимулират, как изразяват подкрепата и уважението си към тях?!
Не преставай да учиш и да се бориш! Ние ще те подкрепяме!
Линк към изказването Ви беше поставен в един форум и ме впечатли неговата откровеност и истинност. Не съм педагог, но темата ме интересува, защото аз работя точно с такива деца, за които говорите. И да, т.нар. конференции са често отбиване на номер, както и Националният ден за борба с агресията и повечето програми, които са много далеч от реалните проблеми на децата, семействата и преподавателите.
Мисля си, че ако има повече хора, готови не да четат сухи доклади, а да говорят за реални ситуации, да търсят работещи варианти и имащи увереността да говорят за това, нещата един ден ще придобият друг образ.
В моята работа аз явно имам късмет, защото получавам доверието да работя по начинът, който смятам за най-удачен за децата и да казвам това, което наистина мисля. Оценявам го и пожелавам на всички да могат да говорят за своите идеи и да работят с тях за бъдещето на всички деца.
Скъпа Галя, програми по нашите ширини най-често се правят за усвояване на пари. Но често и сред тези хора се срещат истински загрижени и ангажирани с каузата хора. И се надявам те да стават все повече, а да намалява броя на лъжливите програми.
И аз пиша моите материали тук с надеждата, че всички ние, които искаме да се случи промяната ставаме все повече и повече. И в този растеж всъщност е промяната.
И тук е мястото, където си говорят хора за реални ситуации и работещи варианти. :-)
Радвам се, че точно моят пост Ви е довел в нашата общност.
Добре дошла, Galia Krasteva! :-)
Поучително. Красиво. Честно. Благодаря!
ПП. "кръглите маси за агресията" са мода. Според мен те имат 2 двигателя:
а) мания на психолозите да влязат/присъстват в училище/ДГ правейки индивидуални терапии и
б) търсене на причини за провал на обучителния процес извън учителския професионализъм от учители (май броят им расте) на големите и рядко на по-малките деца.
И двете са части от едно по-общо заразило много хора в родното ни общество погрешно убеждение, че не се справяме добре (във всякакви смисли), защото .... сме лоши по природа. Т.е. "обречени сме".
Непоносимо ми е. Искам да знам какво мога да помогна, за да може мисли и опит като вашия да стигнат до повече хора като вас. Най-първо до хората работещи с деца, разбира се.
Хрумват ми само дреболии, напр. да снимам Галя, Шели и всички други на срещата ви, как обяснявате тези неща и да го сложим онлайн филмчето; да направим нещо като "въпроси и отговори на практиците с опит" за детскта агресия някъде в нета, в средата на годината ще имам да печатам други неща и може да договоря покрай по-голямата поръчка и на хартия да извадим поне по 1 копие за градинка да има от вашите разработки. Не е много и не знам колко ще е ефикасно. Толкова е обикновено, че все си мисля, че щом не е станало досега сигурно не е ефикасно. Ако ви хрумва друго, кажете.
Мъдро. Професионално. Приятелско. Благодаря, Мария.
Не бях се замисляла защо толкова много се говори напоследък за агресията (говори, не действа!). Кой е основният мотив. Намирам това, което си написала за логично. Първата причина не ме притеснява много. Може би е дошъл момента, в който някой ще се грижи професионално за душите на децата в училищата. (Макар, че в някои училища опитът на педагогическите съветници е плачевен: ползват ги за какво ли не, но не и за дейности, разписани в длъжностната им характеристика). Чак за индивидуални психотерапии.... Мисля, че по-скоро за някои учители трябва да се назначат психотерапевти.....
Вторият мотив е много по-болезнен за мен. Имам малък опит в горен курс (доста отдавна), но и той е поучителен. Една година преподавах педагогика като СИП в една гимназия, 2 часа седмично, един след друг. Тези часове бяха предизвикателство, удоволствие и онова различно нещо в моето професионално ежедневие, което придаваше пъстрота на моя ден. Скоро след началото в малката групичка ученици, (които бяха попаднали тук, защото явно не са могли да направят по-добър избор), започнаха винаги да се появяват и техни приятели. И от часовете ми не само, че не отсъстваше никой, но и обикновено броят на учениците беше по-голям. Защото аз се забавлявах да изпробвам различни методи, нетипични за училището, които сега се вписват повече в тимбийлдинга. И не знаех какво да кажа, когато учениците ме питаха "Другите учители знаят ли всичко това?". Опитах се да им обясня, че другите учители имат много часове, за разлика от мен, и с времето човек се изморява да бъде различен всеки час, има и търде много различни неща около всеки час и така лека полека рутината "превзема" часовете. Не знам дали оправдах учителите или не, но си спомням онези деца, които нямаха нищо против дори да влязат в един час повече, ако той е интересен и добре построен. В който има по-малко сложни термини и повече живот и обснява обективно и без оценки и осъждане живота на тийнейджърите.
Мен също ме натъжава негативизма и обречеността, които са повсеместни в нашата образователна система. И която има за цел буквално да смачка децата и да ги направи послушни роботи, безсловестни роби на държавата. На многострадалната кръгла маса ми се щеше да кажа, че трябва да променим посоката и да скъсаме вече с народната педагогика, която бие децата, преди да са счупили гърнето, защото след това вече било безполезно. На запад, поне там където съм била, основната емоция, качество, които определят поведението на колегите е педагогическият оптимизъм. Там хиперактивният, който тук ни изкарва от кожата със своите непослушания, се определя като момче с неизчерпаема енергия, на когото трябва да се възлагат повече задачи и....да му бъде осигурено повече време за почивка и сън....
Мария, "дреболията" която предлагаш е прекрасна. Не, не тази със снимките, макар че последния път, в който се вдъхнових беше точно от един клип, качен тук от Павел за самоорганизиращите се групи. По-скоро идеята да напечатаме някои неща. Може би трябва да се видим и да го обсъдим.....
Благодаря ти, че активно търсиш как да ни помогнеш.....
Сетих се за една много важна разлика между училището и останалата ни действителност, която напоследък ми се струва, че сме загубили в България: на училището не му е работа "да се грижи за душите на децата". Неговата основна задача е да бъде защитена среда за детски труд с радост (изграждане и развитие на компетентности = знание+умение+отношение), в която да е гарантирано, че няма при изпълнението на мисията на училището да се нараняват детски души нито детски тела. За тази работа се готвят специалните професионалисти - учители. Нещо напоследък имам чувството, че на училището/ДГ непрестанно им се вменяват нови задачи, различни от основната им мисия.
Аз си имам свое обяснение за това: обр. е последната "задължителна" за всички ни система. И сред паноптикума от лични и колективни "провали", от които много хора и групи хора искат да се отърват лесно, само с едно изокване "ама какаво прави държавата по въпроса, къде гледа държавата", много се оказват подхвърлени на училището, защото просто е единствената всеобща публична система.
По същата причини дивно многообразие от професионалисти неподготвени изобщо да работят за образователна среда напират да "влязат в училище" и да имат запазени да тях часове/територии с децата, защото имат "нещо полезно" или "нещо важно" да предложат на децата. Никой от тях не съм го чувала да е наясно с основната работа на основните професионалисти в училище/ДГ, нито с обемите от време и натоварване, които вече съществуват в училище, нито с инвестиционните импликации на "влизането в училище".
ПП. На инидвидуалните корекционни терапии на деца (и родители, прави ли ви впечатление, че нещо все се изпуска при общите приказки, че този вид интервенции без родителите са недопустими по закон), мястото им не е в училище/ДГ. Виж за достъп до психологическа помощ на учителите е крайно време вече поне от 10 години. Но защо така, всички много активни психологически групи, нищичко още не са предложили по въпроса? Миналото лято започнахме с една миниатюрна групичка учители и училищни психолози, за си мечтаем за красиво място, до парк, където в разните дни в седмицата учители, родители и деца да могат да търсят информация и/или психологическа подкрепа и да предлагат разни занимания за личностно развитие (на доброволен принцип, по интереси, могат да се правят малки програми за концентрация, за релаксиране и евакуация на стрес, за балансиране на лява и дясна половина на мозъка при възрастни и деца и други работи дето психолозите им разбират много повече от мен). Знаете ли, че като правихме списък на потенциалните бъдещи професионалисти, които ги могат тези работи за точно тези групи - учители, родители и деца в три различни възрастови състояние - се оказа..... че не познаваме достатъчно хора, на които може да се разчита (в огромен град), за да сглобим разумно седмична програма на това полезно и радостно място. Ние ще продължим да си мечтаем. Казали сме си, че няма да се отказваме, но сигурно ще ни отнеме поне още 2-3 години да го създадем.
Да, Мария. Последното убийство от 16 годишни убедително подкрепи тезата ти, че не само детската градина, но и училището се нуждае от обявяването му за защитена територия. Защото в момента то е като държавата ни: разграден двор, в който влиза всеки и всичко. Децата ни от учене, но не и възпитание, не могат да разграничават добро от зло, позволено от непозволено и забранено, истина от виртуална реалност. И в училището, като в държавата ни, съществува тотално противопоставяне на учители на деца и родители и дори назначените педагогически съветници (там, където ги има) не могат да решат проблема. Защото училището, образователната система е много консервативна и трудно променя градени с години взаимоотношения, позиции и политики, наречени традиции. За съжаление образователната ни система в момента НЕ Е крачка пред обществото, както е призвана да бъде и утешението, че в цял свят образованието е в криза не е никакво утешение, когато децата ни се превръщат в убийци на 16 години. И никаква кръгла маса, проведена по тертипа на плевенската не може да промени статуквото, защото тя беше организирана тъкмо за да го утвърди и продължи във времето.
За сега официалната система стига до там да провъзгласи ДГ/ Училището за подкрепяща среда. "Подкрепяща" какво?! Тази дума е взета буквално от концепцията за работа с деца със СОП, където тя си е съвсем на място и няма нужда от уточнения и обяснения. Но отнесена към ДГ и Училището тя поставя редица въпроси и май точно описва състоянието на разграден двор. Подкрепяме всичко и всички, които нахълтват на територията. И прословутата кръгла маса точно това направи: подкрепи безкритично както безспорно позитивни техники и похвати на работа, така и такива, които безспорно унижават достойнството на детето и по-скоро акумулират подтисната енергия, която е просто въпрос на време кога ще избухне в поредния училищен конфликт или убийство.
Променената социална среда в глобален и национален мащаб все още не е достигнала до ръководството на нашата образователна система. За сега ние сме в позициите на аборигените, на които колонизаторите са дали поредните дрънкулки, но ние не знаем нито какво представляват, нито как да ги използваме. За това в детските градини телевизорите и компютрите се използват за гледане безкритично на филмчета и предавания, подходящи за възрастни (персонала) или с насилие (дори и в детските филмчета), а за това какво става в училище мога да съдя по репортажите от новините.
За мен училището трябва да бъде като мембрана, която да пропуска само възпитаващото децата знание. Науката в момента е толкова мнообразна и невъзможна за овладяване, че е крайно време да се изостави идеята овладяването й от децата като енциклопедична система и да се акцентира върху възпитателната й страна: децата да се обучават как да изграждат и попълват собствените си научни системи и колко важно е да бъдат морални. Впрочем, съвременният етап, на който се намира науката и за важността на моралната страна беше прекрасно обяснено в лекцията на проф. Гарднър .
Прекрасна е идеята ви да направите едно мечтано от вас кътче в България, което да реализира вашата идея за Новото училище. Мисля си, че колкото повече и по-често се появяват такива места в България, толкова повече ще се приближим към мечтаната промяна. Защото ясно е, че промяната може да дойде само отдолу, трудно е да се очаква тя да се случи отгоре. От далечното време на моето студенстване съм запомнила от лекциите по история на педагогиката, че новаторските педагогически системи са дело на конкретни учители-новатори, като се започне още от времето на Сократ. Мисля си, че това е пътят: хора като нас да положат свърхусилия да се случва моралното и качествено образование в отделни защитени територии, в които професионалисти ЗНАЯТ КАКВО ПРАВЯТ, да се стимулира това случване все повече и повече, докато системата бъде принудена да се промени.....
Г-жо Трифонова,
Аз съм начална учителка приблизително с вашия трудов стаж, но но от време на време "поглеждам" какво става и при вас, колегите от предучилищно възпитание. Стана модно да се говори за агресията и много често тя се разглежда като проблем на училището, но по-рядко на обществото и семейството. Говорите за успеха на вашите деца и ви поздравявам! Но:
Ако сте им ходили на гости и имате наблюдения на колко места работят американските и европейските майки и по колко време на ден отделят на децата си да общуват в тях? Какъв е стандартът на живот в тези страни и в колко от тях майките работят на две , че и на повече места. (Да не кажем, че около 30% от децата в нашия район живеят в заместваща среда и се отглеждат от баби, дядовци, чичовци и лели, докато родителите им са на гурбет в чужбина. Техните родители от години не са прегръщали децата си и това не може да не повлияе върху формирането на личността им.) Как работят социалните служби в тези дължави и какви са техните правомощия в случай на тормоз на детето в семейството? Какви са санкциите за родителите на деца, упражнили агресия?
Мога да поставя още много въпроси, но накрая ще стигна до заключението, че агресията е проблем на обществото, държавата и семейството , и по- малко на училището и детската градина. Защото учителите сме поставени в последното звено на веригата и се сблъскваме директно с проблема. Кой в тази държава (ако я има все още ),е загрижен за бъдещето на поколението и това какво ще се случва след 20 години примерно.
Докато в американското училище има социален работник, който е помощник на учителите и работи с проблемните деца по правителствени програми, ние не си познаваме социалния работник на района или квартала. Да не ви се случва пък да го поканите на педагогически съвет, където се разглежда поведението на учениците. Досега в нашата практика в училище сме имали случай да каним такива осем пъти при по-тежки случаи, но само в един такъв служител се яви социален работник, защото присъства и местната кабелна телевизия и проблемът бе широко дискутиран в града ни. Може социалните работници наистина да си имат много работа, но държавата е тази, която е отговорна при създаването на законите, организацията по прилагането и репресивните мерки при неспазването им. И докато държавата не си стъпи на мястото и си свърши работата, ни учителите ще се квалифицираме как да бъдем медиатори при решаване на конфликтни ситуации, инспекторите ще "правят кръгли" маси по проблемите без съществено практическо значение и приложение, децата ни ще стават вси по- агресивни и ще гледат в късните часове порно с баба си или КЕЧ с чичо си ,за да има какво да споделят на другия ден със съучениците си, а ние ще заспиваме с молитва :" Боже, пази децата ни!"
А на другия ден отново ще бъдем по работните си места, изправени пред проблемите.
Да, ходила съм в САЩ и най-вече имам опита от общуването със зет ми-американец и неговото семейство от средната класа. Освен това имам няколко месечна професионална практика в Германия и Белгия. И на трите места най-впечатлявщото за мен беше, че не ми се показваше някаква "напудрена" картина с презумпцията "Да не се изложим пред чужденката", а просто ме поставяха в ситуацията да бъда част от тях от първият момент на пребиваването си: работех с децата им, хранех се с тях, веселях се с тях. Освен това от около 15 години работя в единствената призната от правителството програма за предучилищно възпитание на университета Джорджтаун - Вашингтон "Стъпка по стъпка", а от 6 години изучавам и Валдорфската програма за предучилищно възпитание - международна европейска програма. Това ми дава правото да бъда убедителна, когато твърдя:
Да, тези държави са богати и това им личи от всякъде и винаги. Да, те имат закони и служби, които стриктно следят за тяхното спазване. Семейните практики са различни - от майки, които изцяло се грижат за децата си, през градини от широк ценови диапазон, до детегледачки на деца, чиито родители са по-често по света, отколкто в къщи, както може да се убедим и от филмите, които гледаме. Но за мен впечатляващото не е това, а простия факт на убедеността на хората там, че ТЕ СА обществото, ТЕ СА държавата и ако нещо не работи както трябва, тяхна е отговорността и тяхна е инициативата да го променят. Аз се възхищавам на техния професионализъм от първият момент на влизането им на работното място до момента на напускането му. Аз се възхищавам да отдадеността им на професията и на социалните каузи, които най-често съпътстват живота им. Те не са заети да изследват кой е повече или по-малко отговорен за неуспешния живот на едно дете, а просто създават кръгове на подкрепа . Детската градина и училището като защитена територия и кръгове за подкрепа на всяко дете, нуждаещо се от това: това е моята най-обща представа за днешните образователни институции.
Да, зная колко трудно се работи в България. Но проблемът най-често не е в държавата, в смисъла на законовата уредба (която е достатъчно добра, ако се спазва), а по-скоро в хората. Твърдя, че ние, българите не умеем да работим в екип и все още в детската градина и в училището децата не се обучават в това изключително важно социално умение. Така всеки учител гледа на проблемното дете като на лична професионална тегоба, а не като професионално предизвикателство, което му дава правото да организира подкрепяща среда за това дете с целия социален ресурс на обществото. Да,трудно е, защото в необходимите служби работят също такива българи, които не умеят да създават временен екип по случая. И във всеки конкретен случай може да се намери поне един служител, който да го приеме формално и непрофесионално. Но, аз продължавам да твърдя, че от нас зависи дали това ще ни обезкуражи и ще бъде мотива да си измием ръцете и да кажем :"Никой не ми помага, аз съм до тук." и да оставем детето на собствената му съдба, или ще стиснем зъби и ще продължим да се борим за него. И ние сме имали обезкуражаващи контакти, по-често с лични лекари, които издават документи с невярно съдържание, най-общо казано, или с родители, но въпреки това сме продължавали да се борим за детето. Със социалните служби и МВР контактите ни са били много професионалнии успешни. Децата ни са загубени, докато ние, възрастните, сме заети да си делим отговорностите. Децата ни са ничии, докато ние самите се чувстваме отделени от държавата си. Децата ни стават убийци, защото ние не уважаваме тях като индивидуалност и личност. Защото няма как да ги научим на уважение и на това колко ценен е всеки човек, ако те не усетят, че ги ценим тях самите, независимо дали са "добри" или "лоши". Ако престанем само да преподаваме, а започнем и да възпитаваме. Да възпитаваме с уважение, с поведение и с гражданска позиция. Няма как да ги научим да уважават и обичат страната си, ако усещат непрекъснато, че самите ние я обичаме само на 3 март, 24 май и 22 септември.
Всеки ден отивам с удоволствие на работа и с радостта да срещна отново децата си и техните родители. Те винаги до сега са ми давали подкрепа и винаги заедно сме се борили за конкретни деца. Не винаги успешна е била борбата ни, но тя ни е сплотявала и правила по-добри. Мисля си, че всеки път за тях това е бил поредния урок по активно родителство и гражданство, по-важен от всяка среща от училищено ни за родители. Всеки такъв случай Е БИЛ училище за родители.
Чакам с нетърпение срещата ни и твоето изложение!
:-))))
Благодаря ти, миличка за оценката и подкрепата. Е, сега вече Е-тата съвсем ще ме разлюбят.....:-)
Радвай се, че не си имала контакт с тази тема. И дано даде Бог никога да не се срещнеш "искрено и лично" с нея.
Нямате права да коментирате тази публикация.
всички ключови думи