На Белгия с възхищение и уважение

28 август 2010, 14:08 Публикувано в Предучилищна педагогика | 24 коментара , 2214 прочита
Категории: Да играем заедно, Н Невчесани мисли
Ключови думи: българи, изобразително изкуство, белгия, белгийци

Здравейте!

Прибрах се. Този път от Белгия. Казват, че колкото по-малко време прекарва един изкушен с писане човек в една страна, толкова по-дълго е нещото, което написва за нея. Три седмици, слава богу, са достатъчно дълъг период, за да се изкуша да напиша нещо...кратко за нея, но все пак не толкова кратко, че да не ви отегча.

Като всеки средностатистически българин аз мисля, че знам много за „важните” държави: САЩ, Русия, Германия, Англия, Франция, Италия, Япония, Турция, Гърция и още няколко, които по една или друга причина през годините са били във фокуса на вниманието. Но когато се качих в самолета за Брюксел, установих, че Белгия не е сред тези страни и освен Брюксел и това, че е градът-столица на Обединена Европа, почти в нищо друго не бях сигурна: Антверпен е важен град, но той белгийски ли е или холандски и в него ли се обработват диаманти или в Амстердам? Световноизвестните фламандски художници чие културно историческо наследство са? И изобщо има ли някаква борба за историческо наследство и между кои държави се води тя, имайки предвид културните проблеми между Гърция, Македония, България, Сърбия и други съседи? И „брюкселската дантела” само в Брюксел ли може да се купи? Ядат ли белгийците брюкселско зеле или названието е мит?  Във вихъра на подготовката за пътуването, която се изразяваше, като при всяка жена, преди всичко в решаване на дилеми от рода „Тази рокля да я взема ли или да взема нея и другата?” чух мимоходом за някакви крамоли между французи и фламандци, но тези крамоли в Белгия ли бяха или в някоя друга съседска държава? И в крайна сметка защо Брюксел стана столица на Европа, а не някой друг град, Париж, например?! Увлечена в дилемата с роклите изпратих един имейл в антропософската лечебно-терапевтична общност за хора с увреждания, където отивах на практика, в който между другото писах, че искаме (аз и още една колежка-българка) да видим Белгия – градове, хора, музеи, може и не в този порядък….

Явно хората бяха прочели внимателно имейла ми, защото още при пристигането ни уведомиха, че може още тази вечер, заедно с няколко от хората с увреждания, сред които трябваше да живеем следващите 3 седмици, да яхнем по един велосипед (или тандем, ако предпочитаме) и да ни заведат до най-близката гара. Така се запознах с едно от важните качества на белгийците: желанията, (заедно с възможностите и способностите на всеки отделен човек, независимо дали той е здрав или с увреждане), е закон и се прави всичко възможно, ама всичко възможно, те да бъдат задоволени, развити и да получат възможно най-добрата реализация. Запознах се и с още една особеност на белгийците – те се раждат с крака върху педалите на велосипед и може би за това държавата е направила всичко възможно тази популярност на колелото да се практикува безопасно: по всички пътища и улици – от междуселските до улиците на Брюксел има обозначени велосипедни алеи, някои от тях дори са направени от оцветени в червено павета, като жълтите софийски павета. Така, както София се гордее с тях, така Брюксел може да се гордее със своите червени павета, които (за разлика от софийските само с естетическа стойност), са изключително практични и полезни, неизтриваеми. Може би за това в София не се правят (то изобщо никакви не се правят!) велосипедни алеи с червени павета – на тях няма да могат да паркират автомобили (тези алеи се намират непосредствено до тротоарите) и тогава софийските общинари ще трябва да се справят с разярените собственици на автомобили и да се занимават със строителство на паркинги, а не с личните си облагодетелствания, както е практиката през последните години. В Белгия ята от отлично екипирани с каски и подходящи костюми (така и облечени в работни дрехи) хора с велосипеди непрекъснато летяха по алеите и пътищата за развлечение и по работа. Когато нямаха други занимания и хората с увреждания от общността „Христофорус” обличаха сигнални жилетки, слагаха каските, яхваха колелата за час-два в някое направление.

Но аз се отклоних. Беше ни неловко да хукнем още първия ден по пътищата на Белгия, но на другия ден вече склонихме на поредната покана и бяхме откарани на близката гара. Оттогава гарата стана доста често посещавано от нас място и бързо научихме механизма на закупуване на билети, прекачването от влак на влак и най-вече факта, че железопътния транспорт е чист, твърде популярен и отлично организиран начин на придвижване из страната. С площ около ¼ от територията на България, Белгия има изключително добре развит ж.п. транспорт и влаковете, поне в направленията Брюксел, Амстердам, Брюж и Гент, които посетихме, се движеха на час. А времетраенето на пътуването е кратко, сравнено с разстоянията в България.

И така първото ни пътуване беше до Гент. Двадесетминутното пътуване ни даде възможност да се уверим, че Белгия е богата държава с добре обработена земя и добре поддържани градове и селища. Казвам „селища” защото по българските категории Мерелбеке - мястото в което се намираше нашата общност - е конгломерат от 7 населени места в диаметър 20 км, някои от които приличаха на квартал, други – на село, а една част от тази общност започва от определена къща на една улица в Гент: на къщата е поставена табелата за началото на селището! Пътуването ме убеди и в лингвистичните възможности на белгийците: официалните езици в страна са 3 – фламандски, френски и немски. Но дори всички! кондуктори във влака и всички хора по улиците, които молихме за помощ знаеха английски! Нямам спомен някой, освен хората с увреждания, да не знаеше английски, а дори и сред тях двамата, завършили средно училище говореха един добър език. Когато се наложи някой да звъни на официална институция, обикновено първо се уточнява „работния” език на комуникацията. Свидетел съм как белгийците буквално по средата на изречението минават, най-често несъзнателно, от един език на друг. Това го пиша заради мързеливото оправдание на някои българи, че нямат способности за учене на език; констатацията на мои приятели-чужденци, че България претендира да е туристическа страна, но дори рецепционистите в хотелите с няколко звезди във вътрешността на страната не знаят нито един език; потресаващия репортаж на бТВ как една чужденка си изпусна влака и трябваше да замине за малък подбалкански град със софийско такси, защото никой на централна софийска гара не знае никакъв международно използван език, поне най-популярния – английския!; и най-тъжния за мен репортаж за онзи ученик-отличник, който за 4 години учене на английски си призна, че може да напише 4 думи, но дори и едната, която написа беше с правописни грешки! Ние много говорим за промени в образованието и като проява на добра образованост разбираме най-често владеенето на компютъра, но за Европа образоваността и възпитаността се проявяват първо с езиковата компетентност, умението да общуваш по подходящ начин и да се държиш възпитано на масата, например. Как да разберат белгийците, например, колко велики учители, инженери или доктори сме, като не можем да им го покажем достойно на един международно признат език! И тук не става дума за словесен националистичен спор, а за признаване на съвременните реалности. Ако децата ни не овладеят в достатъчно висока степен говорими международно признати езици, ще си останем изолирани с достойнството ни и нашата две хиляди годишна азбука. Казвам го с горчивина и гордост, защото с очите си видях, че на сградата на Европейския парламент на първо място с кирилица пише „Европейски парламент”. Впрочем едно малко недоразумение в предварителната уговорка доведе до там, че при пристигането си на Брюкселската гара чухме имената си – „мадам Галина и мадам Ади” на трите официални езика по високоговорителите на гарата. Нашата посрещачка г-жа Адриен Тиер ни чакаше на друг перон и ни издирваше чрез гаровата информационна система. :-)       

Още първия белгийски град ни поднесе невероятна изненада: в неговата катедрала се съхраняват две безценни творби от средновековието - една картина на П.П. Рубенс и една на братята Ван Дайк. Бяхме въодушевени: художници, които бяха за нас само имена от учебниците по история и по изкуство изведнъж придобиха материя и то каква материя! При следващите си пътувания до Антверпен можахме да се насладим на невероятната изложба на картини от школата на Рубенс и от самия него в катедралата”Света Богородица” (Onze-Lieve-Vrouw), както и да се докоснем до света на майстора в неговата къща. Огромните платна ни омагьосваха с техническо майсторство и гениално излъчване. Не трябваше да бъдем изкуствоведи, за да откриваме безпогрешно картините на Майстора сред другите негови ученици и предпочитани художници от онова време по някакво тайнствено излъчване и приказната светлина, която струеше от тях. Така по категоричен начин вписахме в собствената си географска карта на изкуствата Рубенс, Ван Дайк, а по-късно и Йорданс като културно наследство на Белгия. А невероятната статуя на Богородица с младенеца от Микеланжело в катедралата в Брюж, както и прекрасните средновековни сгради около градските площади на всички градове ни върна в размислите и разговорите ни към нашето минало: изведнъж със сърцата си почувствахме какъв удар, какво прекъсване на културното и икономическото развитие е било за нас турското робство. Сравнявайки видимо богатите белгийски градове и с традиции, водещи началото си от средновековието ни стана мъчно за самите нас, за пропуснатото и трудностите, които имаме и днес в желанието си да ги настигнем европейците. Като педагог знам, че пропуски в развитието могат да се компенсират в известна степен, но не могат да бъдат запълнени. И ако мога да допълня отговора на известния въпрос на Т. Колев: „Не само американците, и белгийците трудно ще ги стигнем.”.

Започнах да пише с намерението да ви направя съпричастни към моето приключение наречено „Белгия” а до сега още не съм ви писала за добросърдечието на белгийците и за тяхната романтичност. Написах „романтика” и си спомних за една вечер на Гранд Плас (Grand-Place) в Брюксел.

Беше една от малкото топли и без дъжд вечери през този август в Белгия. Ние седяхме с Аделина и нашата прекрасна и гостоприемна брюкселска домакиня Адриен в единственото кафене на площада. Столовете на кафенето бяха поставени много нагъсто и Адриен любезно ни остави да седнем с лице към площада.Тиха човешка глъчка изпълваше огромния, но някак внушаващ усещане за уют площад и придаваше топлина на бляскавия средновековен декор. Голямата част от хората стояха, други се разхождаха, а някои, дори цели семейства си бяха направили пикник направо върху паветата. С френска непосредственост и добри маниери хората около нас заговаряха съседите си от съседните маси. Нашият тих разговор за менюто привлече вниманието на съседа ни и той ни се притече на помощ в избора на бира. Така от дума на дума потече лек и приятен разговор за операта в София и операта в Хърватска и какво не им достига, за да бъдат на нивото на италианската опера; за достойнствата и недостатъците на различните банки и корпорации и за икономическата политика на Европейския съюз. Оказа се, че нашият нов познайник е финансов съветник в Европейския парламент, с маниакална привързаност към класическата музика. Някак между другото той ни осведоми, че тази вечер към 11 часа ще има музикално-светлинно шоу на площада. Наистина след десетина минути светлините върху великолепните сгради на кметството „Hotel de Ville” и градския музей на Брюксел “Maison du Roi” постепенно намаляха и загаснаха. Площадът потъна в тъмнина и притихна. Изведнъж нежна мелодия на устна хармоника, изпълнена от брюкселеца Тоотс Тилеманс (Toots Thielemans) – всенароден любимец, като че ли запали в блясък от светлина кметството и предаде светлинната и музикална щафета на друг любимец на белгийците – Жак Брел. Музика и светлина се надпреварваха кой да завладее вниманието на притихналите хора: гонеха се, галантно си отстъпваха място, после си подаваха ръка и обединяваха сърцата на хората в обща възхита. „J`aime l`accent bruxellios!”, пее Брел...

Притихналото множество бързо опразни огромното пространство понесло в сърцата си препълнените чаши с магията на тази нощ….

Таааааааа, да: Анверпен е различен във всяко отношение град от Амстердам. Антверпен е белгийски, Амстердам е холандски. Права съм да ги обединя в главата си, обаче: и двата града са възникнали преди новата ера (Антверпен – ІІв.пр.н.е., а Брюксел - горе-долу по време на образуване на Българската държава - през 580г.), замогнали се през Средновековието и в наши дни се превърнали в градове с едни от най-големите пристанища в света, културни съкровищници и световни диамантени центрове. Но моето сърце принадлежи на Антверпен….за сега. :-)))

Брюкселската дантела е все така красива и скъпа и се продава не само в Брюксел, но и в цяла Белгия. Заедно с шоколада и над 40-те вида бира тя продължава да бъде символ на страната със значителен икономически принос.А за чувството за хумор на белгийците може за съдите по имената на бирата: „Дявол”, „Сатана”, „Юда”, „Брьогел”, „Адам и Ева”….Не видях хората да ядат брюкселско зеле, поне не повече отколкото в България. Така че вече за мен словосъчетанието „брюкселско зеле” отива при „шведска тройка” и „шведска маса”. Но навсякъде, особено в Анверп, както гальовно наричат Анверпен местните, се предлагат много вкусно приготвени миди, които наистина са едно национално ястие.

Не така прекрасно стоят нещата с проблемите между фламандци и французи. Белгия е сравнително млада монархия с мноооого стара история. Независимостта й е обявена през 1831 година и народът и се състои от две етнически и езикови групи: фламандци и французи. Не бях се замисляла , че градове като Спа, Лиеж, Намюр, Ипр, са всъщност белгийски. Чак този август наистина позиционирах географски знаменития Ватерлоо като белгийски град. Няма лошо, че са обединени народности. Дори мисля, че една от причините Брюксел да е подходящ за европейска столица е, че белгийците са извървели успешно част от пътя на взаимно признаване и зачитане на правата на различните общности. Интересно ми беше да видя табелите с имена на градовете на два езика.  Но това което е успешно държавнически решено, напоследък е съпроводено с напрежения в ежедневието. Напреженията идват от това, че фламандците се чувстват подценени и неравностойно представени. Те смятат, че икономическия просперитет на страната се дължи главно на фламандския север, в който влизат, заедно с други градове, и Антверпен и Брюксел. Те твърдят, че французите, без да допринасят толкова за икономиката на страната, постепенно я завладяват: вече голямата част от живеещите белгийци в Брюксел се самоопределят като французи и френския език постепенно измества фламандския от столицата. Слава богу, че не усетих културни напрежения от рода на това Рубенс част от холандската история ли е, след като някога Антверпен е бил част от Нидерландските щати. По-скоро бях свидетел на едно почти роднинско отношение: хора с увреждания от „нашия” „Христофорус” ходят всеки две години на общи конференции в хора с увреждания от Холандия, точно заради общия език и съответно лекотата в общуването; пак по тази причина една млада холандка също беше дошла на практика в общността с намерението да промени работата си.

И като написах „Христофорус” се сетих за сълзите в очите на една от сътрудничките в общността и арттерапевт, когато ни разказваше легендата за св. Христофорус, който пренасял пътниците от единия на другия бряг в очакване да пренесе най-силния, най-могъщия, най-великия. Как на единия бряг качил на раменете си дете, а на другия бряг от тях слязъл белобрад старец, който се оказал самия Бог. Спомняте ли си тази причта? Е, тя просълзи моята белгийска колежка.Слушахме я притихнали и аз, и всички живеещи в дома. Дълго мислех след това за случката. И сега си мисля, че може би способността да преживява истински всеки път една толкова добре позната история я прави успешен арттерапевт. А че е такава се уверихме от заниманието, на което тя ни покани и от картините, които подготвяше за изложбата-базар на предстоящия празник на общността. Но за общността „Христофорус” – друг път…

Туристическите ни пътувания из страната ни показа, че от българите може би само ние не сме знаели къде се намира Белгия. J По пътищата на страната срещнахме всякакви обикновени българи: от стария просяк пред катедралата в Гент, онази двойка отрудени млади хора в квартала на магазините за диаманти и бижута около гарата в Антверпен до група тийнейджъри на опашката за билети в къщата на Рубенс и младия ром от самолета, който, спечелил достатъчно в строителството за семейството си, се заричаше повече да не се върне там. За кой ли път се уверих, че на каквито и етнически групи да се делим тук, в страната, там, в чужбина, за останалите всички сме българи.

Изморих ли ви? За три седмици едва ли можах да видя кой знае колко от Белгия, но се изпълних с възхищение към нея и уважение към нейните хора.