Здравейте!
Прибрах се. Този път от Белгия. Казват, че колкото по-малко време прекарва един изкушен с писане човек в една страна, толкова по-дълго е нещото, което написва за нея. Три седмици, слава богу, са достатъчно дълъг период, за да се изкуша да напиша нещо...кратко за нея, но все пак не толкова кратко, че да не ви отегча.
Като всеки средностатистически българин аз мисля, че знам много за „важните” държави: САЩ, Русия, Германия, Англия, Франция, Италия, Япония, Турция, Гърция и още няколко, които по една или друга причина през годините са били във фокуса на вниманието. Но когато се качих в самолета за Брюксел, установих, че Белгия не е сред тези страни и освен Брюксел и това, че е градът-столица на Обединена Европа, почти в нищо друго не бях сигурна: Антверпен е важен град, но той белгийски ли е или холандски и в него ли се обработват диаманти или в Амстердам? Световноизвестните фламандски художници чие културно историческо наследство са? И изобщо има ли някаква борба за историческо наследство и между кои държави се води тя, имайки предвид културните проблеми между Гърция, Македония, България, Сърбия и други съседи? И „брюкселската дантела” само в Брюксел ли може да се купи? Ядат ли белгийците брюкселско зеле или названието е мит? Във вихъра на подготовката за пътуването, която се изразяваше, като при всяка жена, преди всичко в решаване на дилеми от рода „Тази рокля да я взема ли или да взема нея и другата?” чух мимоходом за някакви крамоли между французи и фламандци, но тези крамоли в Белгия ли бяха или в някоя друга съседска държава? И в крайна сметка защо Брюксел стана столица на Европа, а не някой друг град, Париж, например?! Увлечена в дилемата с роклите изпратих един имейл в антропософската лечебно-терапевтична общност за хора с увреждания, където отивах на практика, в който между другото писах, че искаме (аз и още една колежка-българка) да видим Белгия – градове, хора, музеи, може и не в този порядък….
Явно хората бяха прочели внимателно имейла ми, защото още при пристигането ни уведомиха, че може още тази вечер, заедно с няколко от хората с увреждания, сред които трябваше да живеем следващите 3 седмици, да яхнем по един велосипед (или тандем, ако предпочитаме) и да ни заведат до най-близката гара. Така се запознах с едно от важните качества на белгийците: желанията, (заедно с възможностите и способностите на всеки отделен човек, независимо дали той е здрав или с увреждане), е закон и се прави всичко възможно, ама всичко възможно, те да бъдат задоволени, развити и да получат възможно най-добрата реализация. Запознах се и с още една особеност на белгийците – те се раждат с крака върху педалите на велосипед и може би за това държавата е направила всичко възможно тази популярност на колелото да се практикува безопасно: по всички пътища и улици – от междуселските до улиците на Брюксел има обозначени велосипедни алеи, някои от тях дори са направени от оцветени в червено павета, като жълтите софийски павета. Така, както София се гордее с тях, така Брюксел може да се гордее със своите червени павета, които (за разлика от софийските само с естетическа стойност), са изключително практични и полезни, неизтриваеми. Може би за това в София не се правят (то изобщо никакви не се правят!) велосипедни алеи с червени павета – на тях няма да могат да паркират автомобили (тези алеи се намират непосредствено до тротоарите) и тогава софийските общинари ще трябва да се справят с разярените собственици на автомобили и да се занимават със строителство на паркинги, а не с личните си облагодетелствания, както е практиката през последните години. В Белгия ята от отлично екипирани с каски и подходящи костюми (така и облечени в работни дрехи) хора с велосипеди непрекъснато летяха по алеите и пътищата за развлечение и по работа. Когато нямаха други занимания и хората с увреждания от общността „Христофорус” обличаха сигнални жилетки, слагаха каските, яхваха колелата за час-два в някое направление.
Но аз се отклоних. Беше ни неловко да хукнем още първия ден по пътищата на Белгия, но на другия ден вече склонихме на поредната покана и бяхме откарани на близката гара. Оттогава гарата стана доста често посещавано от нас място и бързо научихме механизма на закупуване на билети, прекачването от влак на влак и най-вече факта, че железопътния транспорт е чист, твърде популярен и отлично организиран начин на придвижване из страната. С площ около ¼ от територията на България, Белгия има изключително добре развит ж.п. транспорт и влаковете, поне в направленията Брюксел, Амстердам, Брюж и Гент, които посетихме, се движеха на час. А времетраенето на пътуването е кратко, сравнено с разстоянията в България.
И така първото ни пътуване беше до Гент. Двадесетминутното пътуване ни даде възможност да се уверим, че Белгия е богата държава с добре обработена земя и добре поддържани градове и селища. Казвам „селища” защото по българските категории Мерелбеке - мястото в което се намираше нашата общност - е конгломерат от 7 населени места в диаметър 20 км, някои от които приличаха на квартал, други – на село, а една част от тази общност започва от определена къща на една улица в Гент: на къщата е поставена табелата за началото на селището! Пътуването ме убеди и в лингвистичните възможности на белгийците: официалните езици в страна са 3 – фламандски, френски и немски. Но дори всички! кондуктори във влака и всички хора по улиците, които молихме за помощ знаеха английски! Нямам спомен някой, освен хората с увреждания, да не знаеше английски, а дори и сред тях двамата, завършили средно училище говореха един добър език. Когато се наложи някой да звъни на официална институция, обикновено първо се уточнява „работния” език на комуникацията. Свидетел съм как белгийците буквално по средата на изречението минават, най-често несъзнателно, от един език на друг. Това го пиша заради мързеливото оправдание на някои българи, че нямат способности за учене на език; констатацията на мои приятели-чужденци, че България претендира да е туристическа страна, но дори рецепционистите в хотелите с няколко звезди във вътрешността на страната не знаят нито един език; потресаващия репортаж на бТВ как една чужденка си изпусна влака и трябваше да замине за малък подбалкански град със софийско такси, защото никой на централна софийска гара не знае никакъв международно използван език, поне най-популярния – английския!; и най-тъжния за мен репортаж за онзи ученик-отличник, който за 4 години учене на английски си призна, че може да напише 4 думи, но дори и едната, която написа беше с правописни грешки! Ние много говорим за промени в образованието и като проява на добра образованост разбираме най-често владеенето на компютъра, но за Европа образоваността и възпитаността се проявяват първо с езиковата компетентност, умението да общуваш по подходящ начин и да се държиш възпитано на масата, например. Как да разберат белгийците, например, колко велики учители, инженери или доктори сме, като не можем да им го покажем достойно на един международно признат език! И тук не става дума за словесен националистичен спор, а за признаване на съвременните реалности. Ако децата ни не овладеят в достатъчно висока степен говорими международно признати езици, ще си останем изолирани с достойнството ни и нашата две хиляди годишна азбука. Казвам го с горчивина и гордост, защото с очите си видях, че на сградата на Европейския парламент на първо място с кирилица пише „Европейски парламент”. Впрочем едно малко недоразумение в предварителната уговорка доведе до там, че при пристигането си на Брюкселската гара чухме имената си – „мадам Галина и мадам Ади” на трите официални езика по високоговорителите на гарата. Нашата посрещачка г-жа Адриен Тиер ни чакаше на друг перон и ни издирваше чрез гаровата информационна система. :-)
Още първия белгийски град ни поднесе невероятна изненада: в неговата катедрала се съхраняват две безценни творби от средновековието - една картина на П.П. Рубенс и една на братята Ван Дайк. Бяхме въодушевени: художници, които бяха за нас само имена от учебниците по история и по изкуство изведнъж придобиха материя и то каква материя! При следващите си пътувания до Антверпен можахме да се насладим на невероятната изложба на картини от школата на Рубенс и от самия него в катедралата”Света Богородица” (Onze-Lieve-Vrouw), както и да се докоснем до света на майстора в неговата къща. Огромните платна ни омагьосваха с техническо майсторство и гениално излъчване. Не трябваше да бъдем изкуствоведи, за да откриваме безпогрешно картините на Майстора сред другите негови ученици и предпочитани художници от онова време по някакво тайнствено излъчване и приказната светлина, която струеше от тях. Така по категоричен начин вписахме в собствената си географска карта на изкуствата Рубенс, Ван Дайк, а по-късно и Йорданс като културно наследство на Белгия. А невероятната статуя на Богородица с младенеца от Микеланжело в катедралата в Брюж, както и прекрасните средновековни сгради около градските площади на всички градове ни върна в размислите и разговорите ни към нашето минало: изведнъж със сърцата си почувствахме какъв удар, какво прекъсване на културното и икономическото развитие е било за нас турското робство. Сравнявайки видимо богатите белгийски градове и с традиции, водещи началото си от средновековието ни стана мъчно за самите нас, за пропуснатото и трудностите, които имаме и днес в желанието си да ги настигнем европейците. Като педагог знам, че пропуски в развитието могат да се компенсират в известна степен, но не могат да бъдат запълнени. И ако мога да допълня отговора на известния въпрос на Т. Колев: „Не само американците, и белгийците трудно ще ги стигнем.”.
Започнах да пише с намерението да ви направя съпричастни към моето приключение наречено „Белгия” а до сега още не съм ви писала за добросърдечието на белгийците и за тяхната романтичност. Написах „романтика” и си спомних за една вечер на Гранд Плас (Grand-Place) в Брюксел.
Беше една от малкото топли и без дъжд вечери през този август в Белгия. Ние седяхме с Аделина и нашата прекрасна и гостоприемна брюкселска домакиня Адриен в единственото кафене на площада. Столовете на кафенето бяха поставени много нагъсто и Адриен любезно ни остави да седнем с лице към площада.Тиха човешка глъчка изпълваше огромния, но някак внушаващ усещане за уют площад и придаваше топлина на бляскавия средновековен декор. Голямата част от хората стояха, други се разхождаха, а някои, дори цели семейства си бяха направили пикник направо върху паветата. С френска непосредственост и добри маниери хората около нас заговаряха съседите си от съседните маси. Нашият тих разговор за менюто привлече вниманието на съседа ни и той ни се притече на помощ в избора на бира. Така от дума на дума потече лек и приятен разговор за операта в София и операта в Хърватска и какво не им достига, за да бъдат на нивото на италианската опера; за достойнствата и недостатъците на различните банки и корпорации и за икономическата политика на Европейския съюз. Оказа се, че нашият нов познайник е финансов съветник в Европейския парламент, с маниакална привързаност към класическата музика. Някак между другото той ни осведоми, че тази вечер към 11 часа ще има музикално-светлинно шоу на площада. Наистина след десетина минути светлините върху великолепните сгради на кметството „Hotel de Ville” и градския музей на Брюксел “Maison du Roi” постепенно намаляха и загаснаха. Площадът потъна в тъмнина и притихна. Изведнъж нежна мелодия на устна хармоника, изпълнена от брюкселеца Тоотс Тилеманс (Toots Thielemans) – всенароден любимец, като че ли запали в блясък от светлина кметството и предаде светлинната и музикална щафета на друг любимец на белгийците – Жак Брел. Музика и светлина се надпреварваха кой да завладее вниманието на притихналите хора: гонеха се, галантно си отстъпваха място, после си подаваха ръка и обединяваха сърцата на хората в обща възхита. „J`aime l`accent bruxellios!”, пее Брел...
Притихналото множество бързо опразни огромното пространство понесло в сърцата си препълнените чаши с магията на тази нощ….
Таааааааа, да: Анверпен е различен във всяко отношение град от Амстердам. Антверпен е белгийски, Амстердам е холандски. Права съм да ги обединя в главата си, обаче: и двата града са възникнали преди новата ера (Антверпен – ІІв.пр.н.е., а Брюксел - горе-долу по време на образуване на Българската държава - през 580г.), замогнали се през Средновековието и в наши дни се превърнали в градове с едни от най-големите пристанища в света, културни съкровищници и световни диамантени центрове. Но моето сърце принадлежи на Антверпен….за сега. :-)))
Брюкселската дантела е все така красива и скъпа и се продава не само в Брюксел, но и в цяла Белгия. Заедно с шоколада и над 40-те вида бира тя продължава да бъде символ на страната със значителен икономически принос.А за чувството за хумор на белгийците може за съдите по имената на бирата: „Дявол”, „Сатана”, „Юда”, „Брьогел”, „Адам и Ева”….Не видях хората да ядат брюкселско зеле, поне не повече отколкото в България. Така че вече за мен словосъчетанието „брюкселско зеле” отива при „шведска тройка” и „шведска маса”. Но навсякъде, особено в Анверп, както гальовно наричат Анверпен местните, се предлагат много вкусно приготвени миди, които наистина са едно национално ястие.
Не така прекрасно стоят нещата с проблемите между фламандци и французи. Белгия е сравнително млада монархия с мноооого стара история. Независимостта й е обявена през 1831 година и народът и се състои от две етнически и езикови групи: фламандци и французи. Не бях се замисляла , че градове като Спа, Лиеж, Намюр, Ипр, са всъщност белгийски. Чак този август наистина позиционирах географски знаменития Ватерлоо като белгийски град. Няма лошо, че са обединени народности. Дори мисля, че една от причините Брюксел да е подходящ за европейска столица е, че белгийците са извървели успешно част от пътя на взаимно признаване и зачитане на правата на различните общности. Интересно ми беше да видя табелите с имена на градовете на два езика. Но това което е успешно държавнически решено, напоследък е съпроводено с напрежения в ежедневието. Напреженията идват от това, че фламандците се чувстват подценени и неравностойно представени. Те смятат, че икономическия просперитет на страната се дължи главно на фламандския север, в който влизат, заедно с други градове, и Антверпен и Брюксел. Те твърдят, че французите, без да допринасят толкова за икономиката на страната, постепенно я завладяват: вече голямата част от живеещите белгийци в Брюксел се самоопределят като французи и френския език постепенно измества фламандския от столицата. Слава богу, че не усетих културни напрежения от рода на това Рубенс част от холандската история ли е, след като някога Антверпен е бил част от Нидерландските щати. По-скоро бях свидетел на едно почти роднинско отношение: хора с увреждания от „нашия” „Христофорус” ходят всеки две години на общи конференции в хора с увреждания от Холандия, точно заради общия език и съответно лекотата в общуването; пак по тази причина една млада холандка също беше дошла на практика в общността с намерението да промени работата си.
И като написах „Христофорус” се сетих за сълзите в очите на една от сътрудничките в общността и арттерапевт, когато ни разказваше легендата за св. Христофорус, който пренасял пътниците от единия на другия бряг в очакване да пренесе най-силния, най-могъщия, най-великия. Как на единия бряг качил на раменете си дете, а на другия бряг от тях слязъл белобрад старец, който се оказал самия Бог. Спомняте ли си тази причта? Е, тя просълзи моята белгийска колежка.Слушахме я притихнали и аз, и всички живеещи в дома. Дълго мислех след това за случката. И сега си мисля, че може би способността да преживява истински всеки път една толкова добре позната история я прави успешен арттерапевт. А че е такава се уверихме от заниманието, на което тя ни покани и от картините, които подготвяше за изложбата-базар на предстоящия празник на общността. Но за общността „Христофорус” – друг път…
Туристическите ни пътувания из страната ни показа, че от българите може би само ние не сме знаели къде се намира Белгия. J По пътищата на страната срещнахме всякакви обикновени българи: от стария просяк пред катедралата в Гент, онази двойка отрудени млади хора в квартала на магазините за диаманти и бижута около гарата в Антверпен до група тийнейджъри на опашката за билети в къщата на Рубенс и младия ром от самолета, който, спечелил достатъчно в строителството за семейството си, се заричаше повече да не се върне там. За кой ли път се уверих, че на каквито и етнически групи да се делим тук, в страната, там, в чужбина, за останалите всички сме българи.
Изморих ли ви? За три седмици едва ли можах да видя кой знае колко от Белгия, но се изпълних с възхищение към нея и уважение към нейните хора.
:-)
Добре заварила!
Много благодаря и аз за прекрасно написания разказ за преживяванията ви в Белгия, забележителни са вашата чувствителност и съпричастност спрямо културните особености и различия между техните народности и нашата.
Аз съм учител по английски и нямаше как да не откликна на частта, свързана с езиковия ни проблем, а той наистина е проблем. Проблем с нагласата и мотивацията на учещите се - както трябва да се научиш да четеш и да пишеш, да ползваш компютър и интернет, така и трябва да говорищ поне на два езика, единият от които майчиният, макар че и два са крайно недостатъчни, за да можеш да общуваш, да работиш и да пътуваш безпроблемно. Ползването на чужд език не е екзотика, някаква екстра или нещо, без което можеш да минеш; то е социална потребност за съвременния човек. Аз самата не се гордея, че знам английски език, аз се притеснявам, че мога да общувам свободно само на този език, а не владея на същото ниво и другите езици, които съм учила.
Бих искала да Ви предложа един интересен образователен инструмент, с който работих преди две години и който се оказа много полезен. Необходимо е да отделите внимание и време, около 1-2 часа, за да работите с този документ / инструмент, създаден в рамките на проект на Съвета на Европа. Инструментът се нарича Личен разказ (автобиография) за междукултурн срещи и преживявания. Целта на индивидуалното занимание с Личния разказ е да подобри разбирането на работещите с него за междукултурност. Фокусът е върху индивидуалната личност и върху личните преживявания при срещи с хора от различна културна или религиозна среда
AIEtemplate.doc
Благодаря Ви, Aha moment. Радвам се, че така добре сте ме разбрали.
Да, когато си в чужбина няма как да не правиш сравнение между това, което си ти и мястото, от което идваш, и мястото където си попаднал и хората там. Та нали истинският турист за това пътува по света: за да види места и хора, различни от него! И както беше казано преди малко в един филм за Марко Поло: "В края на едно пътуване никога не си същия като в началото.".:-) Мисля си, че никога не бихме могли да развием в достатъчна степен толерантност към различността, ако не попътуваме по света. Само така ще имаме възможност да "наместим" себе си и своята страна на истинското ни място в света - обективно, без емоционални и шовинистични изхвърляния. И по-лесно ще намерим изход от кризата, в която попаднахме и по своя вина (говоря по-скоро за духовната криза, не толкова за икономическата, макар че и за там имаме своята вина - нали ние си избираме правителствата, които ни ръководят), ще изградим по-реален поглед за себе си и, надявам се, ще намерим нов път към собственото си достойнство и просперитет. Да, пътуването навън, в света, в крайна сметка винаги се оказва всъщност пътуване навътре в себе си и собствената идентичност.....И в този смисъл благодаря Ви за прекрасния документ, който ми изпратихте. За сега само го прочетох, но горещо го препоръчвам на всички, особено на колегите и родителите, които влизат в този сайт! Европа ни дава възможност рефлексивно да осмислим преживяванията си и това е прекрасно. Май се изказвам твърде емоционално, но за мен всяко нещо, което ни връща към добротата вътре в нас не може да бъде нищо друго, освен прекрасно!
Завиждам Ви, че можете да общувате пълноценно на, сигурна съм, отличен английски. Е, моят английски не е толкова добър, но всяко зло за добро, както казват по моя край. Това изостря сетивата ми за всичко, което може да подобри разбирането ми. Освен това хората по света обикновено са изключително толерантни и разбиращи към езиковите усилия на другите, знам го от собствен опит и то не само от Белгия. Признавам, обаче, че ми се щеше да знаех по-добре английски на това пътуване. Но поне "се боря" с моя английски и се опитвам при всяко пътуване да става по-добър, поне в моя ум. :-))) И моите лични езикови тревоги ме карат да възкликна към младите:"Учете езици докато сте млади, че да не се мъчите като мен на стари години!":-) И пътувайте по света, ако искате да сте добри!:-)
Впрочем и аз мога да отвърна жеста Ви с жест.
Препоръчвам Ви гостувания на Вашите ученици в чужбина, но не на екскурзия за 5 дена, а като благотворителен акт - в дом за деца с увреждания, в училище за почистване и строителен ремонт, както го правят западните колеги. Това е истинската езикова школа и истинското развитие и промяна на мотивацията за изучаване на езика: когато трябва да работиш и в процеса на работа да общуваш, когато трябва да си поискаш хляб и вода или да разбереш пътя, когато трябва да флиртуваш или да се обясниш в любов и когато видиш другите връстници колко добре говорят езика.... Флиртът с Вас сигурно би бил интересен на момчетата, но не е същото като с момичето от другата страна.И евентуалната шестица, която ще получи не е толкова мотивираща, колкото целувката от момичето...:-))))))
Вие сте наистина забележителен човек, с опит, мъдрост и добронамереност, които рядко се срещат. Особено ценно е и това, че работите непрестанно за собственото си самоусъвършенстване и изпитвате потребност от това. Признавам си, че отдавна чета Вашите публикации, аз съм млад родител и те се оказаха истинско откровение за мен, много Ви благодаря и за тях. Продължавайте да споделяте всичко, което Ви тревожи, напътствайте ни, защото е много важно да не нараним по някакъв начин децата си с нашето невежество.
Идеята Ви да осъществим ученическа мобилност с благотворителна цел е напълно нова за мен, никога не съм се занимавала с такива дейности, но Сте абсолютно права, че ще се обогатим неимоверно много и ще е естествена мотивация за учениците. Имам желание да работя по такова начинание, още повече, че училището ни има благотворителна организация, имаме човешкия ресурс, но не знам откъде да започна. Как мога да намеря информация за партньори и организации, които се занимават с такива благотворителности?
Благодаря Ви за добрите думи. Успокоително за мен звучи да зная, че писанията ми са полезни на някой и че някой споделя тревогите и размислите ми. :-)
Аз общувам главно с хора от европейската антропософска общност, част от която са и Валдорфските училища. Обикновено в големите европейски градове има поне по едно валд. училище. Та от тях знам, че те организират акции в някои държави за по един месец през лятото. Например, знам за един клас, който преди няколко години ходи в Украйна да строи училище. Спали на палатка и т.н.... Както и в Белгия научих за внучката на собствениците на един средновековън замък, която......лятото е била в България, в малък подбалкански град, в дом за деца....Не знам как го организират. Но който търси - намира. А за Вас ще е по-лесно: знаете езика на клюкарника Интернет и в ръцете ви са учениците - тези магьосници в него. Ако им подхвърлите идеята - може би ще ги стимулирате да пишат до "непознати другарчета" на английски...:-))) Обърнете се към "Коменски"....към посолствата - културните аташета и сътрудници.....Ако сте постоянни и наистина го пожелаете - ще се получи....
Впрочем, може да превърнете целия проект по търсене на място, преговори и, дай Боже, пътуване в едно приключение на английски език. Какъвто и да е края, децата ще разберат колко е важно да зная език и ще се упражнят в употребата му.... А ако въвлечете и родителите в идеята.....
Много съв Ви признателна за полезните напътствия. Всяка добра идея зарежда с нова енергия, хубаво е да получиш вдъхновение от хубав човек. Във всеки случай това приключение, както сполучливо го нарекохте, си заслужава!
Благодаря!
Много красив разказ!
ПП. Валонците не са французи. те държат на своята си култура и наследство и ги смятат различни от френските.
ППП. Моите приятели фламандци, са ми казвали, че през 50-60 години е имало същото напрежение между валонци и фламандци, само че - обърнато наопъки - понеже минната индустрия все още е била в следвоенния си разцвет - Валония е допринасяла в националното благосъстояние много повече от земеделска Фландрия. Е, моите приятели фламандци са искрени католици и смятат, че солидарността е важна точно когато има проблеми и не е редно да се забравя, че не винаги фламанската общност е имала повече принос в общото благосъстояние. Но има и други фламандци. Дано всички заедно да намерят изход в посоката на моите приятели. Кризата им трае вече 3 години, което е много дори за белгийската цивилизованост уреждане на публичните дела.
Явно познавате по-добре от мен белгийците. И ги харесвате. И се опитвате да ги разберете. За това сигурно и те ви харесват.
Дано нашите белгийски приятели заедно да намерят общата си посока по своя цивилизован начин. Защото точно това е думата: цивилизованост, когато мисля за тях. Благодаря Ви, МарияД.
:-)))
Знаеш, че куфарът ми е винаги под ръка, Шели. Само ми давате парите и ми казвате в коя посока да поема. Само не ме пращайте към Марс - не ми харесва липсата на гравитация в ракетата: няма да мога да си пийвам коктейли, докато гледам през илюминатора.:-)
А що се отнася до материализирането, най-хубавото е, че всичко е в наши ръце, в сферата на нашата воля. Тези дни четох, за кой ли път, че ако някой иска силно нещо, то рано или късно се случва. И се сетих, че преди 15-20 години много силно желаех пътувания по света.Имаше конкретни страни, в които обичах да "пътувам": лягах, затварях очи и.....тръгвах. Ето, 20 години по-късно аз наистина пътувам. Е, не точно в онези страни, но важното е, че голямата ми мечта за пътувания се сбъдна.
Това, за което говориш също не е трудно да бъде материализирано. Просто трябва много силно да го пожелаем. И да работим за него. Да си призная, пиша моите писания точно за това: да накарам още хора да пожелаят толерантността, доброто, красотата навсякъде да станат ежедневие. Съзнавам, че голямата трудност не е липсата на пари, с което най-често оправдаваме и скриваме нежеланието си да се трудим истински, да отдадем напълно себе си на това, което правим. Голямата трудност е да променим себе си, за да следваме пътя на доброто и толерантността безкомпромисно. В това не сме се променили. Спомняш ли си Т.Живков как казваше:"Да се снишим....". Не мислиш ли, че Т. Живков го няма, но снишаването на голямата част от хората от гилдията ни продължава. А какво е "снишаването"? Не е ли това високомерието на "да се променя който ще, аз съм си добър такъв, какъвто съм". А това е позицията на застоя, позиция, която е пречка на развитието. Това е, което много ме ядоса преди време и в една нова програма, ти знаеш коя. Защото тя беше и си остава "Пременил се Илия, погледнал се - пак в тия". Тя е същата в поредицата от програми, а за мен това е застой, това е пречка в развитието. Какво трябва да се направи?! И аз не знам. За това ходя по света и ви казвам: тук видях това, там видях друго. Защото човек няма как да надскочи себе си и да измисли нещо принципно ново. Могат го единици и ние им казваме гении. Но можем да се поучим от другите, от различността на другите, и да си измислим свое. Защото няма как да го приложим по същия начин, то при всички случаи ще бъде различно.Чувала съм, че така след Втората световна война Япония се е отворила към света, към новото в него и е направила своето чудо на бързо възстановяване и просперитет. Но японците нямат навика да се "снишават", да се окопават, да превръщат себе си в крепости и най-важното да критикуват другостта на другите с пренебрежение и неразбиране. В Белгия, особено в Брюж и Брюксел, видях тълпи японци отправили към белгийския свят очите на своите фотоапарати и камери. Белгийците със смях ми казваха, че японците възприемат Белгия през фотообективите. Чак като се върнели в Япония щели да видят това, което са пропуснали да видят с очите си.
А аз още не мога да се добера на моето "виждане през фотообектива" на Белгия, затрупана от други задачи.
Добре завърнала се, Галя!
В края на м. май една седмица в детската ни градина, по линия на някакъв междувузовски обмен на студенти, с децата работиха студенти по педагогика oт Белгия. Нямах време да разказвам тук тогава ( а и не мога толкова емоционално да го правя като Галя). В края на престоя им и работата с децата само възкликнах така, както и след написаното от теб, Галя: "Ох, кога ли ще ги стигнем белгийците!" ( В края на май допълвах изречението с "... в разбирането им за потребностите на детето от предучилищната възраст и организацията им на работа с него!" Край темата за "пчеличка" и "маргаритката" толкова много изкуства имаше, че...Белгийска им работа!
Ето това е, vidiiv: познаване, разбиране и много дейности. Ето, за това трябваше да ни разкажеш. Защото става дума за позабравеното "педагогическо майсторство", за което вече никой не говори. А то е най-важното, ако искаме да е успешна детската градина. Сега си говорим само как да даваме знания за това, как да дадем знания за онова. А знанията не топлят детската душа и не й дават криле! Представяш ли си, след като студентите са ти направили такова впечатление, как ли работят техните преподаватели и нашите колеги в детските градини?! И защо не си говорим за това тук, в сайта?!
Защо не напишеш спомените си за тази седмица през май, като част от подготовката си за новата учебна година?! Май има за какво да се замислим.....
Благодаря, Ела, приятелко,
Вече мислех, че си изоставила сайта. :-)
Как си? Идва ли си в България?
Честит първи учебен ден на дъщеричката. И да е успешна учебната година за нея и за теб, разбира се.
И напиши нещо. Може би как е минал този първи учебен ден. Какво участие в него си взела ти. Изобщо как родителите участват в живота на училището в САЩ.
По повод на чуждоезиковите компетенции на българина...Права си, че липсата на такива много ни дърпа назад. Нашето поколение го изнесе застоя, руският беше приоритет поради...не ща да си спомням. Мен мама във втори клас ме записа в школа на английски и благодарение на нея сега се справям в мултиезикова стреда - всички чужденци говорят английски. Ама като гледам общността на началните учители в блога, единици са тези, които владеят езика така, че да го ползват за лични и професионални цели. Това трябва да се промени и "ключът към палатката" е самоосъвършенстване...А няма как това да стане ако не се съпоставиш към света. За да направиш съпоставката, трябва да го разбереш, а за да го разбереш ти трябва комуникация с него.Комуникация без език - нейсе ...
И това, което е е и радващо и тревожно в случая е, че нашите ученици ни изпреварват и в чуждоезиковите си компетенции, не само в компютърните.И така трябва да е, но се иска ние да сме маааалко преди тях, за да ни уважават заслужено. Аз искам да споделя радостта си пък от моите наблюдения върху езиковите компетенции на учениците от възрастовата група, на която преподавам английски.Новите деца са със засилен афинитет към чуждия език, медиите и компютърните технологии помагат в тази насока и нямам притеснения относно бъдещото им усъвършенстване в езиково отношение (не и на чуждия език). Чух много похвални думи за техните езикови умения и компетенции както от организаторите на курса си в Тотнес, Англия (след като изгледаха видеоматериалите със занятията ми по езика), така и от езиковия ми асистент по Коменски, който ни гостува няколко месеца в даскало и активно работи с децата. За децата не се безпокоя, те са в езика, учителите мисля, че не полагат достатъчно грижи да се отворят за света и да мислят глобално...
Ето защо постът ти е като едно бисерче на надеждата, че няма невъзможни неща при една последователна мозъчна търсачка и добро желание за развитие...от нас зависи, другото ще дойде като следствие.
И то от тези.... шлифованите и много скъпите!
Той е диамант, роден от сърцето и душата ви!
Но най-вече изпечен във фурната на вашия дълбок ум!
Дано има хора повече като вас в България!
С поздрав! :)
Благодаря, Професоре,
Видях диамант и реших да го покажа на всички. :-) Така ме учат в детската градина: ако видя нещо хубаво - да го споделям с другите.:-)))
Радвам се за успехите на децата ти, Рози. Да, днешните деца живеят във времето си и след няколко години ще имаме знаещи поне един език млади хора и това е добре (ако тези млади хора не решат, че езиците са нещото, което ще ги улесни в живота навън). Права си и в тревогата си за нашите колеги. И аз съм разтревожена, че те като че ли са се окопали във вчерашния ден и като че са застинали там. А това е истинската опасност за развитието на образованието. Пари за образование винаги ще се намерят, и нови учебници ще се напишат, и нов закон може относително бързо да се напише, но как да се смени мисленето на хората?! А без хора, които живеят във своето време няма как да правим ново образование. Всички сме недоволни, а малцина мислят, че промяната в образованието трябва да започне от всеки един.Уж всички го знаем: промени себе си, за да се промени света, но малцина са тези, които го отнасят към себе си и са готови за промяна. А първата крачка може да бъде научаване на един език, например....Но нямало да могат да го научат перфектно. А кому е нужно чак перфектното владеене?! И, впрочем, ако някой учител не може да стигне перфектно владеене на нещо, пожелано от него, какъв учител е?! Той ли не знае как се учи?! Той ли не може да заучава?!
Ако можехме да им внушим с теб колко прекрасно е да общуваш с колеги от други страни! Колко полезно е непредубедено и с уважение да наблюдаваш тяхната работа! Може би и други ще пожелаят да ни последват зад граница - да отидат, да видят, да чуят, да помиришат другите училища и детски градини. Може би тогава естествено ще застанем отново пред учениците си, независимо от това, че те са по-добри на компютъра и знаят по-добре езиците. Защото децата са инстинктивни и те ще "помиришат" новото знание в нас и ще ни погледнат отново като съучастници в едно приключение - приключението наречено "Живот".
А г-н Кузов ни подсеща в друг пост, че има къде да се учат езици, ако някой поиска.......
Още нещо, Рози,
Аз израснах с руския език: майка ми беше учителка по руски и това беше интелектуалният дар, който получих от нея. Детството ми мина в четене на Тургенев, Толстой, Чехов, Грийн в оригинал, а части от "Цигани" и "Писмото на Татяна до Онегин" на Пушкин помня и до сега. Дай боже всекиму да има такова детство: тишина, през нощта песни на щурци и славеи, през деня - работа сред цветя и зеленчуци и....."Онегин" или "В навечерието", "Война и мир" или "Братя Карамазови", "Идиот" или Паустовски....на руски. А след това като първо пътешествие мъжът ми ме заведе в Москва и Ленинград. Тогава за първи път преживях какво значи да материализираш прочетеното. Вървях и само ахках и охках: значи това е Арбат, а това - МХАТ, музеят "Пушкин", кулата в Останкино и ширналия се под нея град. Като пристигнах в Ленинград - сърцето ми остана там: белите нощи, бавното вдигане на мостовете, Петропавловск, внимателни и сърдечни хора....Като влязох в Ермитажа ми се прииска да спя вътре! Тогава не бях запалена фотографка и нямам запазени снимки, но както виждаш Ленинград и до сега е в сърцето ми. След 30 години си спомням това пътуване! И твърдя: Русия с нейната култура и хора е достойна за уважение, а руският език е един от най-разпространените езици със световно значение. Мисля, че на него говорят повече хора, отколкото на френски или немски, например. Признавам си, че говоря руски по-добре от английски и миналата година в Германия! руският ми беше по-полезен, отколкото английския.
За нас, учителите, е важна истинската толерантност и безпристрасност. За да съдействаме за формирането им в подрастващите. За това и преди години се прие, че ние, като военните и полицаите, трябва да сме извън партиите. За да не позволяваме партийните пристрастия да влияят на преподаването...
Впрочем, разбирам те. Моята най-добре приятелка е туркиня, но аз, като почти всеки българин, изпитвам смесени чувства към Турция. И, най-лесното: мислех с пренебрежение за нея. Докато не отидох на кратка екскурзия до Одрин и Истанбул. И онемях. Това ли е Турция?! Това ли е Истанбул?! Няма друг град като този: Босфора, грандиозните Света София и Синята джамия, Капалъ чарши - създаден още през 1400 година! върху основите на Византийски пазар, невероятните съкровища на Топкапъ, мостът "Ататюрк".... Гледах ширналият се без начало и край град на 16 милиона хора от кафене на азиатския бряг и не можех да се нагледам! А чистотата, а факта, че на 50 км след Истанбул покрай магистралата се простираше гладко окосена като кадифе трева с разпръснати розови и зелени храсти.....А езиковите знания на турските търговци?! На какъвто език ги заговориш - на такъв ти отговарят! Впрочем, сега в Истанбул най-модерен е руският език.:-) Всеки търговец първо те заговаря на руски, след това става "уточняването" на езика на комуникацията. А какво добро отношение имат към българите, макар, че едва ли сме най-желаните купувачи (дълго избираме и накрая малко купуваме) - "комшу", "комшу". А внимателните български изселници, които не знаят как да ти угодят - без да се забравили болката от начина на изселване, те те приемат като част от една Родина, от която дълго и мъчително са се откъсвали. Тогава разбарх: моите съжаления за едно отминало време са едно, страната в днешния ден е нещо друго. И ако искам да мисля за себе си като човек без комплекси, трябва да се освободя от предразсъдъците си и да приема Турция такава, каквато е. Гледах приятелката си, нейната радост и гордост, че се родее с една наистина просперираща икономически страна, с невероятно културно богатство и.....смесените чувства останаха в мен, но осъзнах, че няма как да не призная истината и да не уважавам днешна Турция.
Даааааа, това е най-хубавото на пътуванията: отърваваш се от стари заблуди, "кефиш" се на себе си и ....си изграждаш нови...заблуди. :-)))
Нямате права да коментирате тази публикация.
всички ключови думи