На раздумка под лозницата

(поредица „На приказки под тълканата”- ненаписани и непрочетени    северозападни истории)

   Лятна привечер. Дядо Борко седи на пейката пред мрежата и чака баба Данка да го викне на вечеря. Рано да я свършат тази работа, да не я мислят по нощите. Отдолу, откъм улицата, заглежда момче бута мотор. Като да не е тукашно. Младежът приближава до дядото и поздравява, както си му е редът:
   - А добра вечер, дядо!
   - Добра да е, момче, ако е рекъл Господ! А ти, гледам те, не си тъдевашен – оглежда го дядото.
   - Не съм, дядо, не съм. За съседното село съм се запътил, но ми свърши бензина – усмихна му се момчурлякът.
   - Хубаво де, хубаво. Ако не ти беше свършил бензина, нямаше да се опознаем. За къде си се запътил по нощите? – не скриваше любопитството си дядо Борко. Тук, на село, не се случваше всяка вечер момче да му излезе на пътя, да си похортуват.
   - Тръгнал съм да се видя с баба и дядо, че дълъг път ме чака. През океана ще летя, та рекох да ги навестя, че не се знае кога ще е следващият път.
   - През голямата вода, казваш. Добре си го решил, чедо, че напролет тука се броим вече. По това време бензин няма кой да ти отточи, но заранта ще оправим тази работа. Звънни на твоите хора, да се не притесняват, а после гост бъди ни с моята бабичка – в гласа на дядо Борко се прокрадна тъжна нотка.
   - Не може, дядо. Падна ми батерията на телефона – усмихна му се момчето.
   - Брей, не думай! През океан ще лети, батерията му паднала. Ще оправим и тази работа. Е, телефонът е унътре. Бабичко, къде си се свряла? – провикна се дядото.
   Откъм ана се зададе баба Данка.
   - Какво си се развикал бре, старец? Бях одънъка – в гласа и се четеше топлина.
   - Я заведи момчето до телефона, бабичко! – нареди и дядо Борко.
   Баба Данка без да задава повече въпроси поведе момчето към кухнята. По някое време излезе при дядото и приседна до него.
   - Да повечераме, старец, какво ще кажеш? – сбръчканото лице на баба Данка се осветяваше от току що показалата се месечина.
   - Ще повечераме, старо, що да не повечераме, ама те, момчето да си
свърши работа – в гласа на дядо Борко имаше нежност, запазена от млади години. Ей в този глас беше се влюбила някога баба Данка, та до сега. Думата му на две не сторваше.
   Ето че и момчето дойде при тях. Приседна на пейката и се загледа в небето.
   - Ей за това небе ще ми е мъчно, дядо. За друго не се сещам – проговори момчето.
   - А, небе, като небе. Каквото тук, такова и там. Месечината и тя една. По нея много здраве да ми пращаш, а аз като я видя вечер и ще си викам: Помниш ли, Борко, сещаш ли се за момчурляка, дето на гости ти беше? – шеговито се обърна към момчето дядото.
   - Леле, ами ние още не сме се запознали! Аз се казвам Ваньо, а вие? – засрамено попита момчето.
   - Мене ми викат дедо Борко, а е те тая баба до мене е баба ти Данка – представи се дядото- Бабичко, какво сме виснали на вратницата, та не поканим момчето под лозницата. Хем ще вечеряме, какво дал Господ, хем ще си похортуваме.
   Баба Данка скокна чевръсто и подаде ръка на дядото.
   - Леко, дядо, де не ти се секне кръстът, че после какво ще правя без тебе! – усмивката на бабата не слизаше от лицето и.
   - Ще си намериш друг старец като мене – не и остана длъжен дядо Борко.
   - Друг като тебе втори няма да се роди – не му остана длъжна баба Данка.
   Двамата стари хора тръгнаха към лозницата, подпирайки се един на друг, а момчето ги последва. Под нея имаше стара маса, покрита с мушама. Краищата и бяха прихванати с щипки, да не я духа вятърът. Върху нея в средата баба Данка беше сложила солница.
   - Бре, бабичко, пред момчето се излагаме. Къде е вечерята? – укорително се изказа дядото.
   - Ти мене нема да ме учиш, дедо! Зная си работата. Мухите ли искаш салатката да ти врънкат и от ракията да ти отпиват? После, зер, пияни мухи да ме обикалят. Ей сегичка всичко ще стане – баба Данка тръгна към ана.
   - Ти не ме гледай така, момче! Ние с бабата така си приказваме. Ей сегичка баба ти Данка ще сколаса. Още ми е пъргава бабичката. В нея са ми очите. Ей тука с нея обичаме да си седнем вечер под лозницата. Не я слушай ти нея какви ги разправя. И ракийката е изстудила в кладенеца, и салатката е направила. Тука ни е хубаво да си седнем вечер с нея двамцата, да си похортуваме, миналото да поменуваме, после да стануваме, па да си легнуваме. Те това е животът на нашите години. А сега, гост бъди ни. Какво дал Господ, това ще сложим на масата. Ти на сбор да ни дойдеш, тогава ще те нагостим като хората. От пиле мляко ще сложи бабата на масата, а сега е работно време. Какво има за нас, това ще има и за тебе. Постна лютеничка е правила бабата, ама блага, пръстите да си оближеш. По-блага лютеничка не си ял през живота си. Бабата да ми е жива и здрава, да ми готви. Друго не искам от нея. Двамцата сме си. Децата отлетяха. Всяко по пътя си. Те да са добре. Друго ми не трябва. Оправна ми е бабичката. От нищо нещо прави. Като и кажа салатка и салатката готова. Ей ги е доматите. Не са като миналата година, ама какво рекъл Господ, така. В неговите работи не се месим. Откине две три зърна, доволно. Обърне се на другата страна, на една крачка пиперът, две стигат, една глава лук, ама люти пущината, зад къщи – мерудията, малко зейтин и салатата веке под лозницата на масата. Па седнем с бабичката ми на приказки, така, като сега с тебе. Комшията ме пита: Ти що не отскочиш къде хоремага? Що ли, комшу? Като ме питаш, ще ти кажа. Още приказките не сме си изприказвали с моята баба, а се водиме веке петдесет годин. Слънцето ни отдавна мина икиндия, на залез е веке. После, кой превари. Да си го кажем, докато сме тука, че за после се не знае. Току виж срещна горе някоя засукана бабичка с оня ми ти шарен чембер, с оня ми ти шарен шорец и отиде, та се не видя. Викам и на моята бабичка: Бабичко, ако те преварим, писмо ще ти пишем, телеграма ще ти пращам, да те викам при мене да си дойдеш, там горе, мекици да ми правиш, баница да ми наложиш, че от твоите по-благи не съм ял. Само да си посмял - вика ми бабичката - и горе ще те намерим, животът ще ти почерним. Ни ти искам писмото, ни ще ти чакам телеграмата, а на пощальона ще кажа, че не мога да чета. Пустата му бабичка. Остаря, акълът и като на врабче. А моята баба ти не я гледай сега. Още я гледам с младите ми очи. Ни бръчка виждам, ни белите и коси. Очите не ме слушат веке мене, та си е същата. Заедно си остаряхме с нея. Дай, Боже, всекиму. А техните не я даваха за мене едно време. Беднотор. Такива години бяха. Пристанушка ми е. Като рече и отсече: Ти ще си. С тебе и през огън минавам. Е, поминахме. И добро сме видели, и лошо не ни е подминало. Ей този дом с тези две ръце сме го правили, а от кирпич тръгнахме. Та нова къща, та кухня, та летно, та ан. Сега у ана се свираме. Летоска прохладно, зимъска топло. А новата къща, дето я гледаш, тя по-стара от кухнята, ама така си остана, децата като дойдат лятото за някой и друг ден, земат та я напълнят…Къщата ни се отвори, дворът ни грейне. После пак тихо. Тъжно, момче, тегаво…А, ето я и бабата ти Данка. Бре, Дано, що се забави толкоз? Да не ходи да дириш семе за доматите и чушките? Сега ли ги сади, полива, бра? – дядо Борко се закачаше с бабата си.
   - Брей, старо, брей, харсъзино, пред момчето да ме излагаш. Нямаше ме има няма пет минути, а ти вдигна олелия до Бога. Ей сегичка всичко ще стане. Те я салатката, те я ракийката, както я обичаш – баба Данка сложи какво що трябва на масата и приседна до дядо Борко от лявата му страна.
   - Умна ми е бабичката, момче. Знае, че от лявата страна обичам да ми сяда, да ми е по-близо до сърцето. Айде, момче, наздраве и добре си ми дошъл! Та до къде бях стигнал? А, сетих се, до децата. Тъжно викам, че дом градихме, децата в него да живеят, а то какво стана? Заврели се в една панелка, дето комшиите им като пуснат водата в тоалетната, за извинение пред масата, при тях се чува. Тук на село никой те не знае къде кога ходиш и какво правиш. То си е твоя работа. Снахата ни вика: Тате, да дойдете зимата при нас. По ще ви е сгода. Как бре, снахо, ще я бъде тази работа? Като затворник съм у вас. Да изляза да се поразходя на улицата, сложили лампи посред бял ден, като в дискотеката. Ту светне зелено, ту жълто, ту червено. После за по сигурно, вземат, та се повторят. Не е за мене там и това си е. А тука къде по двора, къде по кокошките, къде по мачките, все ми е раздумка. Тук се завъртиш, там посвършиш някоя работа и денят минал. И те така те времето си минува. Дръж се, бабо, за мене! – обърна се дядото към баба Данка.
   - Ще ме изпуснеш бре, дърто! Слаби са ти веке ангелите – не му остана длъжна бабата.
   - Гледай, момче, бабата колко много цвеке е насадила! Като деца ги гледа. Па ги плеви, па ги полива. Като си дойдат децата, да ги снимат с фотото, пред приятелчета да се хвалят, баба им какви цветя още гледа. Е, хареса ли ти ракийката, хареса ли ти? Едно време накрай село имаше казан. Първо винцето за зимата, после на казана печеме ракията. Сега веке казанът го няма…То и нас няма да ни има някой ден, моя милост за казана се загрижил. И сега намираме начин, без ракийка не оставаме. Ей това ми е мярката. По толкова на вечер, да си смажем гърлото  и сън да ме споходи. Повеке ми не трябва. Та до къде бях стигнал, момче? Сетих се. Тук времето е спряло. Виждаш ли го онзи стар и изтърбушен часовник под коша? Те това сме ние…Стари и изтърбушени. И стрелките му ги няма. Държим го, да ми напомня. Тук на нас часовник не ни трябва. Слънцето ни подсказва кога какво трябва. Като пекне през прозореца, успал съм се, като е ей там, горе – хайде да сядаме за обед, иде ли на икиндия, заник иде. Дойде ли пролет, момче, броим се. Този остана, онзи си отиде, този изпратихме. Да има кой да те изпрати. Нищо не става без хора.
   Момчето намери място да се включи в изповедта на дядото:
   - Ти, дядо, се не оплаквай! Земята ви върнаха.
   - Върнаха, чедо, върнаха, но младост се не връща. Сега да ми е, ама на този акъл, но де, главо, де…Хич и се не оплаквам. И добро сме видели, и лошо. От всичко по малко. Те, още мъчим земята. Да вземе да си ни прибере с бабата, да не ме чуе бабичката, ама заедно у съня. Легнуваме си вечерта и на сутринта се събуждаме в рая.
   - Какви ги приказваш бре, старец? – баба Данка беше отскочила до ана и носеше вечерята.
   - Те такива те, старешки приказки, изкуфели. Ти що ме подслушваш какви ги говоря на момчето, а? Запуши си ушите, като не са за тебе. Като рекоха по едно време, че пътищата по Европата били отворени за назе. Отворени ли са, затворени ли са, мен това ме не интересува. По-далече от града не съм ходил. Викам един ден на бабичката: Бабичко, ще се пишем за екскурзия по Европата…Те само теб те чакат, вика ми бабичката. С какво ще ходиш там? С таратанци? Никъде те не пущам. Те тука ще си седиш при мене. Къде е баба ти Данка, там ще си и ти. Току виж някоя засукана бабичка милионерка вземе, та ти завърти акъла. Не бой се, бабо! Ако има за мене, ще има и за тебе. Тайно ще ти пращам…Да се намираме на приказки, тя нашата се е видяла…Голям грях имаме към днешните млади, момче, голям. Какво струвахме, правихме, а то какво дойде? Ние с пенсията на младите да помагаме, ама де, главо, де. Тъжно ми е на мене, ама какво да се прави? Живот…Едно време като мръкнуваше и яд ме хващаше, че денят свършва, а още колко работа можех да отхвърлим, а сега само чакам слънцето да зайде, под лозницата с бабата да приседнем. Я, някъде бръмчи трактор. Комшията се прибира от полето. Утре рано заранта ще му подвикнем, че крушката у ана нещо примигва. Те такова време е дошло, на чуждинци да разчитаме. Добро е момчето. Купи къщата от родата и добре така, че иначе от махалата щяха да я купят и по цели нощи нямаше да можем да мигнем с бабата. Не че сега много можем, ама поне мъчим възглавницата. Викам на бабата да ми смени узглявето, че ми е неудобно, ама тя си знае нейното – главата ми била вече неудобна. Те такава ми е бабичката, ама се не оплаквам, а и смеем ли? Ще вземе някоя гьостерица и станахме за смях на хората…Арна бабичка си имам. Ти видя ли ни градинката? Те я те, до нас е точно. Сутрин поръсиме, вечер откинеме. Тя, моята бабичка, да ги бележи чушките и доматите, по ще се обърка. Посегнем към някоя голяма чушка или домат и откъде ме вижда: Стой, това за децата, като си дойдат! А вечер прави, струва и салатката на масата под лозницата. Питам я, това онази чушка ли е, дето си харесах. Тя ме лъже, аз се правя, че и вярвам и така я караме. Да има какво да подложим и после да гушнем възглавницата, че за друго веке ме не бива. А какви години бяха? Поле широко, душа дълбока. Да ми е казвал някой, нямаше да му повярвам какви дни ще дойдат. Сега е лято и у наше село е живинка. Внуци дойдат, децата се приберат за някой и друг ден, но наесен заедно с птиците отлитат до следващото лято, а ние, старците, оставаме да си приказваме за тях през дългите зимни нощи и да ни топлят душите, че само те ни останаха.  Какво ни трябва на нас? Добра дума и да има кой да отваря вратницата на децата, докато сме тука, а за после….Не ми се мисли. Те за сега все още ми тропат тенджерите. Бабата ми да е жива и здрава. Мене козичката ми стига, колкото за попара заран, а и бобец, чорбица, да има в какво да топнеш залъка си. Добре, зле, поминахме…Те така я караме. Понякогаш сърце се разтропа, крак ме схване, кръвно се разходи, но дойде ли вечер и като ми се очеплези онази ми ти месечина през прозореца. Бабата хърка до мене, а аз с месечината си приказвам. Ей, Луно – викам и, като ходиш по света, вземи, че ми кажи как поминуват хората там…Мълчи си, нищо ми не казва. Тя все по нощите ходи, като самодива. Какво може да види в тъмното? Тъмно е и нищо се не вижда. По някое време бабата промърда на миндера: Бре, старо, бре, таласъмино, бре, караконджуле, с кого си приказваш? Поутихнем и като заспи, пак си приказвам с месечината. Понякога до сутринта. Стар човек без приказки не може. А ти, момче, защо мълчиш? Кажи нещо и ти де! Самичък си приказвам.
   - Слушам те, дядо, слушам те и да знаеш, че поздрави по месечината ще ти пращам – нещо май стяга гърлото на Ваньо.
   - Вземи си още от питката. Бабата отвечер я омеси, още е топла. Топни си от лютеничката. По-блага не си ял. През океана ще я споменуваш. Ще разправяш: Да знаете къде ме отведе една вечер моторът? Там, далече, през океана в едно малко селце с големи надежди, при един дядо Борко и баба Данка. Такава лютеничка ядох там, че още вкусът и е в устата ми…
   - Че ще я помня тази блага лютеничка, ще я помня, дядо, но и приказките ще ги помня. Ей тук ми заседнаха, в сърцето – дали не му залютя нещо на очите, та ги потърка?
   - Ти не ми се връзвай на приказките, чедо! Чакахме ги нашите да дойдат, но отложиха за друг път. Бабата беше решила кокошка да тръшне, но добре, че снощи не свърши тази работа, че залъкът ни ще присяда, без децата да я ядем. Късно е веке. Бабата ти е оправила горе у къщата, северната стая, че по е хладна. Утре като станеш, баницата ще е наложена и опечена. Ще хапнеш и за из път ще има. После право при твоите, че са се изпренадали. Да те благословят, че път те чака…
   - Бива, дядо, бива – младежът тръгна след бабата с уморена походка, сякаш цял един живот беше преминал през него тази вечер.
   Щурци го приспаха, а дядо Борко заръчваше на месечината да го води и пази по земните пътища. И той внуци има, та не се знае къде ще ги поведат техните съдби.
   На заранта Ваньо мислеше да тръгне преди да са се събудили бабата и дядото, но като излезе от къщата, под лозницата го чакаха и двамата. На масата имаше баница, от която се вдигаше пара и чаша прясно мляко, току що издоено от козичката.