Диалогично монологично

   Събуждаш се една сутрин, озърташ се и се загубваш в себе си. Ленив    момент на измъкване от дрямката. Тя те дърпа, ти я дърпаш и който надделее.

 

   Надвиеш ли я и успееш ли да се измъкнеш от летаргичните и лапи, минавайки край огледалото, виждаш непознат…Суетата понякога е здравословна.

   Вече си скучна сама на себе си. Явно кожата ти пак е отесняла. „Тази” битка твоята ли ще е?

   Искаш някой да вкара в ред житействането ти? За начало вкарай житейския си куфар в мислите си!

   Сядаш до прозореца и чуваш тишината на къщата, а дъждът те отменя в миенето на прозорците…Отмива мечтите ти и прави място на новите, които те навестяват.

   Още ли отсядаш в кварталното кафене да наблюдаваш хората? Вече те дразни душевния нудизъм и намрази душевното воайорство? Станахте си чужди и не се питаш вече кой стои зад ъгъла. Нездравословно е и не знаеш дали отговорът ще ти хареса. Понякога най-добрият отговор е мълчаливият.

   Вече не се питаш откъде тръгва пречупването, защото и този отговор няма да ти хареса…А и какво ще кажат хората?

   Ако няма какво да кажеш, кажи „нищо”!

   Ако си решил да се търсиш, търси корените си!

   Сякаш си корен без дърво. Сякаш дървото ти го няма. Как ли се чувства коренът без дърво?

   Сянката на дървото се прокрадва през прозореца. Все още ли се надбягваш със сянката си? Случвало ли ти се е да гониш сянката си и да я стигнеш? Да я предпазиш от вграждане…

   Сянката – търсената, гонената.

   Не си забравила дебелата сянка на ореха в двора ви. Под нея нищо не вирееше.

   Защо често се замисляш за децата, които държим под нашата сянка? Уж на сигурно място, но там ли е „тяхното” място?

   А как ли се чувстват хората, свикнали да бъдат под нечия сянка? Друг посреща бури, друг се сражава с вятърни мелници, а те се появяват най-рано по време на антракта, но задължително присъстват за аплодисментите.

   Удобно място за „сенкопаразитите”.

   Понякога ние самите търсим нечия сянка…Стоим си на завет.

   Решим ли обаче да се измъкнем от нея, от сянката, няма спиране. Излизаме от дебелата сянка на припек. Усещане за милувка на лъчите в равнината.

    Не ти ли е време да стегнеш куфара и да тръгнеш на лов за лято?

   Откриеш ли го, сложи спомен от него в стара торбичка, завържи я здраво, да не изскочи от нея…После я метни през рамо и тръгни през полето!

   Когато ти стане студено, развържи я и отново ще тръгнеш по прашните селски пътища боса. Мини по детските си стъпки и извади трънчетата от душата си!

   Куфарът те чака подреден…

   И все още в теб дреме босоногото, джапащото в локвите дете…Рошаво и сънено, мерещо прашясалите селски улици…Запази го!

   Куфарът те чака на вратата…Време е за пътуване.