Бълхария

 

Бълхиено време. Що е това бълха и има ли тя почва у нас?

Виждали ли сте едни такива черни, скачащи, досадни точки?

Аз, родената и живяла на село за пръв път се запознах с тях тук, в София. Когато за пръв път чух за този вид, попитах какво е това. Не бях виждала, само бях чувала, че го има. Прибира се съпругът ми от навестяване на родата в Дупнишко и ми казва: Една бълха ми прави компания по пътя. Аз: И какво е това? На мен се падна честта да и светя маслото в кухнята. Видях една скачаща, черна точка.Цапардосах я, смачках я и гордо я показах. Какво е това-питам? Бълхата за която ти говорех - отговори ми той. Тогава беше и първата ми официална среща с този досаден и нахален вид.

Мина време. Отидохме в моя край. Детето нямаше и година. Е, тогава започна войната, истинската битка с това племе. Къде са били тези гадини преди време? И котки съм гледала, и в стаята съм ги пускала, но такова чудо не бях виждала.

Да, ама дете малко, досадите трябва да ги разкараме, а и заради нас, разбира се. Една да видех в някоя от стаите и всичко се изнасяше навън. Започваше се едно тупане, не ви е работа.

И какво, какво? Хайде на Лом, препарати да търсим за посвеместното им изтребване. Оставяме детето на баба му и хайде на екскурзия до Лом. Хем Дунава да видим, хем бълхотрепач да търсим.

Първата аптека беше наша. Влизаме в аптеката и срам, не срам, обясняваме на аптекарката за какво става дума. Такова е положението, дете малко, притесняваме се. Аптекарката, вряла и кипяла в такива ситуации: Ооо, спокойно, срещат се пущините. От както дойде новото време спряха да пръскат, да дезинфекцират животни и...Ето с това ще напръскате в стаите /дава някакъв флакон, който досега не бях виждала/, ще проветрите хубаво и няма страшно. Ще ви дам и това шишенце. Разтваряте в десет литра вода, изкъпвате котките, другите животни няма как да ги изкъпете и след време пак.

Тръгваме си доволни, че сме свършили работа /тя, работата, тепърва предстоеше/. Полюбувахме се на голямата река и време е да се прибираме. На мен ми притеснено майка ми как се е справила с внучка си /на осем месеца беше/. В къщи всичко е спокойно. Да, но нас работа ни чака.

Първо - детето навън в количката. Хайде пръскане на стаите. После - разтваряне на препарата. Пръскане на пътеките покрай къщите. Подбираме котките по домакинска книжка. Която хванем - прошка няма. Буф в кофата и къпане. Най-малкото коте дори мислехме че ще даде фира - започна да замята на една страна. Нищо подобно. На другото лято ни посрещна красавец /мачок/ котарак...

След голямото пръскане и къпане - няколко дни спокойствие. Да, ама на пътя и полянката, където минават козите, кой да напръска?

Прибираме се в София. Всички дрехи на балкона /да не би да сме си донесли гостенче от село/. Тупане и в пералнята. Някой и друг ден озъртане и преследване на някоя заблудила се бълха, решила, че градският живот е за предпочитане пред селския...Уф! Свърши се за това лято.

Да, ама не. На другото лято още не бяхме си ходили на село, детето отдавна проходило, отиваме до магазина отсреща, прибираме се и...айдеее, нещо скочи. Ааа, успокоих се аз, то и тука ги имало. Споделих с комшийката. Ооо, и ние си донасяме понякога от някоя площадка.

А аз се замислих каква война ме чака като си отидем в моя северен край. Е, дойде и този момент. Заредихме се с препарати и хайде на чист въздух сред природата, та точно на полето/Дунавската равнина/.

Първите два-три дни - нищо. Докато ни надушат и опознаят. На третия ден - хайдеее, познат белег от ухапване...Една червена точка по кожата ми подсказва, че има още и то на пътечка. Можеш да проследиш пътя на бълхата от къде е тръгнала и до къде е стигнала точно по тази характерна пътечка от червените точки вследствие на ухапванията.

И отново се започна - пръскане в стаите, на вън пътеките. Няколко дни подсигурено спокойствие. Да, но детето щъка. Иде на полянката, прибере се и донесе някоя досада. Започнахме да се специализираме по ловенето им. Щом се прибере от полянката, сваляме дрешките. Задължително си е донесла някоя гостенка. Мокря ръката, гепвам я, мачкам я, стискам я, направо я разфасовам - бълхата.

А духне ли вятър, много такива гостенчета може да довее. Детето както си играе и хоп, виждам някоя на дрехата. Обявявам и война до пълна победа над врага. Пера дрехи, простирам и ето, че някоя не е успяла да се удави при прането, та се налага да използвам други средства и стратегии.

Специализирахме се по ловенето, трепането, давенето, паленето, пърленето им. А уж се смятах за пацифист човек до мозъка на костите. От къде тези войнствени настроения в миролюбивата ми натура? Но повярвайте ми, в момента в който виждах детето ми нахапано по цялото тяло и онези издайнически червени точки появили се в следствие на ухапване от познатите черни точки, и всички миролюбиви мои настроения отиваха на разходка с вятъра, и оставаше в мен мисълта за война до пълното унищожение на врага /бълхите/. А пълното им унищожение е невъзможно. Хайде, от мен да мине, поне докато сме там.

Накрая започнахме да се шегуваме в къщи, че можем да напишем наръчник - ръководство: Как да се оттървем /временно/ от напастта, наречена бълхи?

Първо - минава се през банята. Дрехите в коритото. Обливане с вода. Наметване с чиста, прана дреха. На бегом до другата къща. Право в северната стая /изолатора/. Дрехите се свалят, на бегом голи до стаята в която се спи /междувременно пръскане в северната стая, не много, малко с препарата/. В стаята в която се спи ни чакат други дрехи. Първо се прави оглед на стаята, на леглото, възглавниците. Веднъж една ме чакаше върху нощницата. Разказах и набързо играта със запалката. Включвам на голям пламък, щрак и...няма я бълхатааа. И чак когато се установи, че теренът е чист - може да се ляга да се спи. Обаче...За по-сигурно до леглото, долу на дюшемето слагам един бял чаршаф. Ако има някоя заблудена изненада, то тя неминуемо ще се паркира върху него. Под възглавницата слагам една-две запалки /за по-сигурно/, а до леглото чаша вода - нещо като корпус за бързо отреагиране - ако се наложи. Чак след като цялото това бойно снаряжение е в готовност за война с досадните скачащи черни точки, които за по-кратко наричам бълхи, можем да си пожелаем "лека нощ".

И след цялата тази бойна готовност понякога пак има изненади. Унасям се веднъж вече аз и нещо скача под нощницата ми. Поглеждам /лампата свети/, познатата ви черна точка. Започва познатата ви вече битка до пълното унищожение на врага и...спокойна нощ.

В един момент става навик: вечерна проверка, пръскане профилактично, лягане с тежко бойно въоръжение, чаша с вода, запалки, бял чаршаф.

Това лято се снабдихме с чудодеен мехлем - след ухапване се мажеш и белегът остава, червения, но поне сърбежът го нямаше, така че беше по спокойна и не нажежена обстановката.

Най-интересното в тази история е, че хората се срамуват и не говорят за бълхиения проблем. Да, ама аз си казвам и питам. Първо опипвам почвата и след това право в целта: Има ли у вас бълхи?...Ами "незнам, дом нема"...казва комшийката, а вятърът донася познатата миризма на препарат за унищожение на напастта.

Чувала съм, че бълхите някога причинили чумата в Англия - от плъховете на хората и така дошла чумата, бубонената...Справка не съм правила, но ще направя, просто така, за себе си - вярно ли е или не.

Аз пък правя една много специална асоциация с тези досади и живота който живеем. Оприличавам ги на нещо много специфично. От една страна - ние, хората, от друга страна едни други хора, като тези бълхи, които скачат по нас и ни изпиват мозъка, и мислите понякога, и оставят червени следи по нас.

Право ли, криво ли мисля - отсъдете сами.