"Селска клюка" по арменски

Част първа.
"Халва за гъби" 

Точно в онези времена се разрази и първата вражда между Магърдич Халваджияново и Михлюзово. "Работническо дело" тогава си беше същинска медийна институция и арменците не можеха да се примирят с факта, че ще бъдат изолирани от света. 

В един късен следобед дядо Магърдич свика съвета на селото в близката кръчма, позасука мустака си, па рече: 

- Убаво се наредихме!... Мързелаците от Михлюзово навремето се уредиха с поща, а нас - кучета ни яли... Барем Пепа пощаджийката да идеше от време на време в нашето село, ама на! Сега - ни поща, ни новини, ни пазар за халвата ни! 

Катерин Баджакян свъси вежди над чашата с ракия, отпи една глътка и рече: 

- Ама и ти, дядо Магърдич, си за бой! Едно време, като се решаваха тия проблеми, теб все халвата те блазнеше. И как да я продадем сега тая халва, като само михлюзяни са наоколо и квартала им с калайджии, дето ще си откраднат по-скоро халва, отколкото да си купят. Ех, да можеше да има колонка в "Работническо дело" за халвата ни... друга щеше да е тя!... 

В китната кръчма на Магърдич Халваджияново се разразиха спорове, арменците позачервиха бузи, понапиха се, па им олекна. Мицевор Ейскоконян излезе да подиша чист въздух и да пусне една вода връз близкия дувар, когато отдоле се зададе катун с цигани, минаващ през селцето на път за Михлюзово. 

- Прррррррр - ияяяяя! - облещи се Горан на катъра Шенко, опитвайки се да му сигнализира, че трябва да забави ход и да премине от галоп в лек тръст. 

Горан беше македонски циганин, чиито предци се бяха заселили в Михлюзово малко след освобождението на михлюзяни от турско иго. По онези времена предците на Горан не бяха единствените новоселци от ромски произход в селцето и набързо се народи многобройна челяд, която впоследствие завзе почти една трета от Михлюзово. Тъй като михлюзяни не искаха да имат нищо общо с циганското съсловие, създаде се и нова махала, която носеше името Пич маала. 

Самият Горан имаше четиринадесет деца и тъкмо се завръщаше от бране на гъби в близките покрайнини, когато Мицевор Ейскоконян се изпречи на пътя залитайки и спря циганския катун. 

- Бре-бре-бре!... Добра вечер! - изрече нахълцвайки, докато закопчаваше дюкяна на вълнените си потури. 

- Добра да е - отвърна Горан и понаплюнчи мустака си. 

- Вие гъби сте брали, чини ми се - подхвана Мицевор, докато все така се олюляваше. 

В този момент от кръчмата се зададе дядо Магърдич заедно с Жорж Атанасян, които също отиваха да се облекчат връз близката ограда. 

- Гъбе брааме, ма нЕма много, та с празни рЪки се връщаме. 

- Лани по-добра година беше, чини ми се - въздъхна Ейскоконян, опитвайки се да надзърне в талигата на Горан. - И халва разменяхме за гъби. А сега... 

Дядо Магърдич и Жорж Атанасян се дотътриха до каруцата и одумването започна. Първото предложение беше за размяна на кило гъби за триста грама халва, премина се през уговорка за три кокошки за десет кила гъби и накрая се стигна до размяната на три кила халва за десет кила гъби и вестник "Работническо дело". 

Горан обеща да отмъкне вестника я от пощаджийката Пепа, я от кмета на Михлюзово и в късна доба на следващия ден да го отнесе в Магърдич Халваджияново...

Прословутата сделка стигнала скоро дори и до самата Танка Златофуста, както й викали съселяните й от Михлюзово. Жена на преклонна възраст, на която всички завиждали и всяка следваща история за нея, която бабишкерите разправяли, докато се излежавали по мегдана през поредната почивка, вдигаше възрастта й с от една до пет години. Самата Танка се подмладяваше душевно с толкова, колкото злите езици й сложеха, че и по външност ставаше все по-засукана с всяко войниче, което минеше през дома й. Май единствено войничетата от заставата и магърдичлии не знаеха истинската й възраст от петдесет и пет лазарника. Ама дори и да я знаеха, войничетата пак щяха да прескачат дувара на къщата й. А халваджиянци щяха да свалят по десетина години, докато разказваха историите си с “оная, засуканата, от съседното село”.

Но секнала радостта на войничетата, защото кака Танка, както те й казвали, спряла да отваря вратата нощем. Спряла да излиза от къщи и слуховете, че се е споминала от много хойкане, не закъснели. А Танка просто се замечтаваше сладко-сладко за оня, дето всички разправяха, че успял да отмъкне катунарската булка. Не се знаело кой е. Ама бил много личен. Бил убав. Бил як като бик, че и освен булката успял да отмъкне цяла кафява георгидимитровка* от оня джигит Джонко. Същия Джонко, дето миналото лято успял да омаа цяла крава само като дочакал да свърши Байряма. И то не чия да е крава, ами кравата на кмета на Михлюзово... И същия тоя, дето оная вечер викнал на Мицевор:
– Со манге бре, гяур! Я не гледай булката!

А зажаднелият за женска ласка Жорж се стрелнал със скоростта на влака Кърджали–Махмудово, с едно движение грабнал засуканото петнадесетгодишно момиче и изчезнал в гората.

– Докато опуленият Джонко гледаше как нашият му отнасяше булката, язе е с тая, десната, му бръкнах у джебо и му земах парата. После купИх на дедо Магърдич билет чак за Кърджали, та да си оправи зъбаците – с тези си две изречения Мицевор се изпъчваше, вадеше двадесетолевката, потъркваше я по наболата брада и примлясваше от удоволствие. Беше горд, че е успял да отмъкне от циганин, но повече беше горд от завистта, която струеше искрено от очите на младите, недоказали се арменчета.

По тези времена катунарят Джонко обикаляше всяка вечер къщите на Магърдич Халваджияново. Крадеше доста от добитъка, за да се оправдава пред своите за отсъствието си от канския труд на огнището, а всъщност под дърво и камък издирваше Жорж, когото от оная вечер никой не беше виждал и за когото си мислеше, че му е взел месечния надник. Не че им пречеше на неговите, ама Горан го държеше единствено заради големия обем калайдисване, което правеше Джонко, а нощно време, като го нямаше, и далаверата понамаля...

* Кафява георгидимитровка – банкнота от двадесет лева, емисия 1962 г.

Част Трета - Повече халва за народа

Баба Гицка Халваджиян се дотътра до кокошкарника с легенче в едната ръка и с топорче в другата. Дедо Магърдич беше заръчал да му сготви кокошка за вечеря. Тя не че му поплюваше много на дедо ти Магърдич, ама като биваше доволен от вечерята, той ставаше и по-благосклонен, пък тая вечер беше намислила да му хортува за нещо нейно си и беше решила да му угоди. Отвори портичката баба Гицка и що да види – ни кокошка, ни дявол.

- Пустите ми цигани ниедни! Окрали са ни! Ай ще им са не видеше и на циганската им верица и пущините им!

Като чу врявата, стрина Янка Фростиян – съседката - веднага се завтече да разбере какво става.

- Що става мари, бабо Гицке? Какво си се развикала такава?

- Как няма да викам, ма Янке, откраднали са ни всичките кокошки нощеска – до едничка! Барем една да бяха оставили да сготвя на деда ти Магърдича. Ами сега какво ще чиня? Приказвах му аз на дедо ти да оправи оградата, от две недели му приказвам, ама той – само в халвата са му очите и в кръчмата. С ония проклетници Мицевор и Жорж се води и по акъла на оназ никаквица – Катерин ли е, Кетрин ли е, да ги вземат мътните.

- Нимой така, бабо Гицке ...

- Нимой ли – знайш ли какво разправят за таз уруспия – оставила мъж си, две дечица сирачета, баща и майка в града. Помъкнала са с някакъв, ама той я оставил и са домъкна тука само разправии да прави.Тя жена дето пий ракия с мъжете, остай я ти нея...

В тоя момент дедо Магърдич, поклащайки се леко по пътечката в двора, се доближи до двете жени пред кокошарника.

- Гицо – той така й викаше, като е пийнал, макар да знаеше, че я хващаха бесовете от това – Гицо, ма, на ти тия гъби, да ги свариш с кокошката. – и й подаде торбата с гъбите, които си бяха разделили по братски с Мицевор и Жорж (шест килограма за дядо Магърдич, и по два за другите двама.)

- Какво ми са подмотаваш, ма. Айде че се свечери, виж кое време стана, ти още ни кокошка си заколила, ни нищо.

Баба Гицка това и чакаше. Съвсем й прекипя и като застана с ръце на кръста – тя така си беше внушителна – ама сега направо изглеждаше страховито – погледна дядото кръвожадно. Стрина Янка предвидливо се прибра у дома си.

- Кокошка ли! Ще ти дам аз на тебе една кокошка, диване с диване. Окрали са ни всичките кокошки нощеска. От две недели ти приказвам да оправиш оградата, ама ти в кръчмата се наливаш. Пордотин с пордотин. Аман от твойте простотии и от халвата ти. Халва не ща да видя повече, с халва живей ли са, а, живей ли са? Знаех си аз, че не трябваше да скланям навремето. Да си бях стояла у Михлюзово – рай щеше да ми е, ама на. Имала глава да тегли.... Какво ми държиш тая торба!! Да си взимаш гъбите и да ми се махаш от главата! Хич не ща ни да те видя, ни да те чуя.

Дядо Магърдич примига няколко пъти. Още стоеше с ръка напред и подаваше торбата с гъбите. През замъгленото му съзнание достигнаха определени думи и разбра, че този път не на шега е разлютил половинката си. Щом започнеше да говори за Михлюзово – значи положението беше наистина сериозно. Баба Гицка беше родом от Михлюзово и се бяха запознали на един селски панаир. Много се бяха харесали и дядо Магърдич прати да я искат от нейните родители. Те от начало не искаха, после имаше малко патърдия, но накрая Гицка му пристана, техните се съгласиха и тя се премести в Магърдич-Халваджияново. Когато беше много ядосана, обаче, не пропускаше да му изтъкне факта, че й е опропастил живота.

И тъй дядо Магърдич се обърна и се затътрузи по пътечката наобратно...

* * *

Като излязоха дядо Магърдич, Мицевор Ейскоконян и Жорж Атанасян от кръчмата, Кетрин въздъхна:

- Мъже, какво да ги правиш.... Я налей още едно, Красоне.

Кръчмарят наля още сто ракия и я занесе на Кетрин. Странна жена беше тая. Беше дошла в селото преди няколко години, но никой не знаеше със сигурност точно от къде и каква беше историята й. Едни разправяха, че е отровила мъжа си и избягала, други – че е избягала с някакъв друг мъж, който я е изоставил после, а трети – че си имала вземане-даване с фашистите и искала да избяга през границата. Твърдяха, че била против комунизма, но никой не беше чул да каже нещо конкретно. Едно беше сигурно – държеше на пиене и то повече от голяма част от мъжете в кръчмата. Па даже и окото ловеше, да й се не знай, макар и да не беше първа младост. „Айде това е от кръчмата.” – рече Красон и й намигна.

От другия ъгъл на помещението, където досега беше задрямал омаян от черпавката, се надигна Олорес Торбасарян – помощник на дядо Магърдич в цеха за халва - и рече заваляно:

– Аз викам да подходим по научному. Да издигнем лозунг – „Повече халва и локум за народа.„ То нали сега е модерно, таковата... Дай да питаме кмета, той ги разбира тия работи, а?

– Ка' щяло да питаме кмета, бре! - викна Красон Стефаносян - Ми той е против частното производство, много ясно. Нали комунистите го назначиха него. Той само да не научи, че произвеждаме тайно халвата в задния двор на стрина Янка, че лошо ни се пише.

– Ми к'ва колонка в Работническо дело, кви пет лева, бре Красоне? – рече Олорес. – Ний ток нямаме, канал нямаме, поща нямаме, халва ще продаваме, ай сиктир.

– Айде по-леко. Мисля, че имам нещо предвид. Ще говоря с Весо Хампарцумян. – рече Кетрин, гаврътна на един път ракията и излезе от кръчмата.

Част 4. Представяне и как се разбиват мечтите на пришълеца 

Лорда погледна отсеченото дърво и изпсува звучно:

- Техната верица циганска, майка им мръсна, катъра му крастав да го хване и отзад да го изнасили в неудобна поза, трийсет коня и едно муле да го...

В такива моменти беше много изобретателен откъм фрази, свързани със сексуалното задоволяване на хората и родата им (предимно женската) плюс домашните животни и комшийките, и можеше да ги обяснява надълго и нашироко, без да се повтаря. 

Лорд Въртимечов бе пришълец в селото, младеж малко над 20-те, с дълги до под лактите къдрици и имащ навика да не се бръсне много често. Беше висок и слаб на вид, но бе показал, че е доста силен. Той бе единствения човек в селото, удържал веднъж с една ръка синджира на каракачанската овчарка на дядо Магърдич, когато го бе скъсала и бе избягала. Ви'шистче, преди няколко години бе завършил МЕИ-то за "жичкаджия енженер" и го бяха пратили да поддържа трафопоста, който се намираше в близост до Магърдич Халваджияново, но бе и за двете села. Бяха му дали една къщичка в Магърдич Халваджияново, обитавана някога от изселени кулаци и понастоящем държавна собственост. 

Обаче в селото нямаше много работа - само ако нещо се развалеше радиоточката в кметството, ама той, кметът, ако я пусне веднъж в седмицата за по час... Не можа да му обясни, че точката е на друго напрежение и почти не хаби ток, а токът, който хаби, си е към месечния абонамент, който съответно за кметството го плаща държавата. Отказа се и от идеята да убеди кръчмаря да даде 3 лева и 34 стотинки и после по 12 стотинки на месец, за да му вкара точка в кръчмата и да могат вечер да слушат новините и/или речите на другаря Тодор Живков при откриването на нови заводи и предприятия из разни краища на страната. 

Хората го гледаха с недоверие - чужденец. Още повече че имаше една стара арменска поговорка, датираща от създаването на селото, която гласеше: „На човек, който не близва ракия, вяра да нямаш!". В началото, докато живееше в селото, вечер идваше в кръчмата, сядаше в някой ъгъл и цяла вечер пиеше лимонада или боза, няколко пъти по празници можеше да пие по някоя бира, но не винаги, а ракия категорично отказваше. Колкото пъти го питаха, казваше, че щял да ходи да тренира. 

- К'во тренираш, бре? - попита го още първия път дядо Магърдич.

- Източни бойни изкуства.

- И к'во е туй?

След десетминутно обяснение и няколко показни техники бе последвал въпросът:

- И туй за к'во служи?

Лорда изгледа дядото озадачено, понечи да каже нещо, после се спря и само отговори:

- Да не ме набие някой.

Дядото се изхили:

- Бе аз, га бях млад, да хвана сопата, па да видим нема ли те нАбия!

Младежът само се подсмихна:

- Точно в сопите ми е специалността, дядо, и още двама като теб да ми доведеш, ще ви отупам като едното нищо!  

Дядо Магърдич се разлюти. Понечи да стане и да се запъти към нахакания младеж.

- Аймана с аймана, аз на времето таквизи кат' теб по дваминца на закуска съм ял!

- Ти един като мен да бе срещнал, щеше да си мериш приказките!

Дядото се разлюти още повече. В този момент кръчмарят викна:

- Стига! Ник'ви глупости да не прайте, ей! Сядайте си по масите!

Тогава Ейскоконян бе хванал дядото и го убеждаваше да седне. След няколко минути дядото се поусмири, но постоянно си мърмореше:

- Ти, ш'ми паднеш, асс ш'ти ка'а на тебе, сополанко неден.

Лорда набързо си бе допил лимонадата и си бе тръгнал. Ядосаният дядо от своя страна не спираше да мърмори:

- Щял да ме бие той мене, ш'ма бий нанайси!  

Кръчмарят тогава седна на масата му и заговори:

- Абе бай Вълко ми каза - и посочи многозначително към един възрастен мъж на съседната маса, който само кимна в отговор, - че снощи някъде по това време минавал покрай неговата къща - оная, дето навремето от нея изгониха лихваря Скръндзиян и челядта му, и то нали пълнолуние, като ден било светло, и го видял на лунната светлина гол до кръста да размахва нек'ви саби.  

Другите зацъкаха с език.

- Аз пък - обади се Ейскоконян - преди няколко дена го видех пак гол до кръста на двора да дига нек'ви чували с царевица. Ама не да ги дигне да ги занесе некъде, ми дига високо - пуска, дига - пуска, дига - пуска и така неколко пъти, и то във всяка ръка по един чувал, барем по 30 кила 'секи. "Що чиниш, бре", викам му, а той: "А, малко раздвижване, че в тоя трафопост се схванах кат' мечка след зимен сън". Странна птица ще да е, тъй ви казвам, от два месеца е тука, а за прЪви път иде у кръчмата и не фане да пие едно кат' хората, ми на - лимонада. И с тая четина, дето я е вързал отзад, каквато е къдрава, бие на оная рунтавата овца на стрина Фроска, дет' я ядохме миналия Гергьовден. И по цела неделя ходи небръснат, ше ка'еш чи поп ше ста'а.

В този момент почетната гостенка на кръчмата Катерин гаврътна на екс остатъка от ракията си, доказвайки, че макар и да бе жена, мнозина от мъжете имаха да я гонят в изкуството за употреба на домашно приготвени спиртни напитки.

- Аз го видях тази сутрин. Беше застанал на портата, махна ми за поздрав, съблече си ризата, пъхна я в раницата с инструментите и жиците и се затича към трафопоста, сякаш имаше авария.

- Ше бега я - обади се дядо Магърдич ехидно - да ви'иш утре кат' докопам некое дрЪво как ше бега, кат' кучката на стрина ти Фроска, га Шаро я бе подгонил на сватбата на...

- Аааа - додаде някой в дъното на кръчмата - аз сека сутрин си го виждам така да бега. Бе нещо се е чалнало туй момче - и вида му, и атъра, нещо не е наред. Може от толкоз учене в университета да се е побъркало или е фанал некоа уголенъ жицъ и гу е треснъл токът.

- Абе мое и майка му да го е испускАла кат' малък. Те там у Балкана се чешити се въдат. Я го виж, дойде феврари и малко да пекне слънце и он по ина тънка ризка се разкарва навънка в снега, че и ръкавите й навил, сякаш че му е жежко. Бе то кат' се зАмисла - кой нормален човек ше се фане из токове да бърника, да го фане, та да го утепе.

- Бе нещо опре'елено му има - намеси се и бай Вълко, - одеве, га влазяше у кръчмата и държеше отворена вратата на Катету да вле'е, сякаш че ръцете й са пълни с нещо и не мое си отвори сама или е некое малко дЕте. 

Всички погледи се впериха в нея и дружен смях огласи кръчмата. Катерин само сви рамене и им се усмихна леко. По някакви нейни си причини реши да не им казва, че в големите градове на страната подобно нещо се смяташе за признак на добро възпитание.  

През следващите няколко седмици Лорда влезе в кръчмата няколко пъти, но обикновено ставаше обект на подигравки, на които не смееше или не искаше да отвръща, и не се задържаше дълго, а клюките за сутрешните и среднощните му занимания продължаваха и все повече и повече хора вече го бяха виждали. Мнозина бяха виждали и как прозорецът му свети до късно, и когато е отворен и вятърът повдигне завесите го виждаха надвесен над някоя книга, прелистващ съсредоточено страниците й. 

Около три месеца след първата случка, една вечер, когато явно нуждата от човешка компания бе надделяла над яда, че ще му се подиграват, той бе отишъл в кръчмата и бе седнал на масата в дъното с чаша лимонада пред себе си. В кръчмата имаше само още шестима посетители освен кръчмаря и в следващия половин час никой не му обръщаше внимание, докато накрая дядо Магърдич, допивайки поредната си ракия, не се обърна към него, подхилвайки се:

- Лордчо, я пак кажи дядовото, какво тренираше, че нещо ми изхвръкна от глАвата. 

Младежът не каза нищо, само сведе глава към чашата си, очевидно не желаейки да отговори. Тогава трима арменски младежи, с по няколко години по-малки от него, окуражени от наведената му глава и изпитата ракия станаха под одобрителния поглед на старите, приближиха се до него и започнаха да му се хилят:

- Айде, покажи де, няма ти се смеем много!

- Айде де, искаме да те видим!

- Оставете ме на мира - отвърна им Лорда, без да вдига поглед от чашата.

- Ееее, айде дееее, много ни е интересно, искаме да видим как ше ни набиеш.

- Оставете ме, нищо не съм ви направил, седнете си на масата, пийте си ракията и не се занимавайте с мен.

- Еее, нали беше много як, нали трима си могъл да набиеш! Ето ни, ние сме трима, айде, набий ни.

- Не искам, оставете ме.

Единият от тях се приближи, сложи ръка на рамото му и каза:

- Ами ако не те оставим?  

Секунда по-късно лежеше по корем на пода, а Лорда се бе надвесил над него и бе извил ръката му доста силно назад.

- Само да натисна още малко, и ще ти я счупя като нищо - просъска той. - Защо ви трябваше да се заяждате с мен? Оставете ме на мира, и без това след малко си тръгвам.

Тогава двамата приятели на проснатия пристъпиха напред и по-близкият, размахвайки юмрук пред лицето си, каза:

- Ей, да го пускаш веднага, 'щото иначе...  

Лорда само го погледна за миг, свъси вежди и рязко завъртя ръката си, при което се чу хрущене на кокали, примесено с болезнения вик на лежащия на пода младеж. Докато двамата му другари разберат какво става, по-близкият получи удар със стол, който го отхвърли през съседната маса, и той падна с покривката на пода. Почти моментално вторият получи удар със същия стол, но в обратна посока, което го запрати в стената и той се свлече бавно по нея.

Дядо Магърдич, кръчмарят и двамата други най-сетне се окопитиха и понечиха да станат, но Лорда вече бе до тях и процеди през зъби:

- Сядайте, докато не съм ви почнал и вас! 

Те седнаха, той си бръкна в джоба, извади 20 стотинки, метна ги на масата и без да дочака рестото, стигна набързо до вратата, отвори я, обърна се, метна стола към вътрешността на кръчмата и преди другите да са разбрали какво става, изчезна в нощта. 

След тази случка из селото плъзнаха какви ли не слухове за него: че бил пратен под прикритие да помага на граничарите да охраняват границата или пък да ги наблюдава дали не правят зулуми, но за да не буди подозрение, го пратили при тях, а не при михлюзовчани. Други пък допълваха, че бил от ония специални войници, които пазели др. Тодор Живков, но набил някакъв генерал и затова го пратили тук. Трети пък твърдяха, че бил пратен от Държавна сигурност да ги следи дали не произвеждат нелегална халва, но тази версия бързо бе отхвърлена, защото той почти не се заседяваше в селото и през повечето време, когато беше на работа, бродеше из горите. 

Каквато и да бе причината той да е тук и какъвто и да бе, вече никой не смееше да го заговори, освен кмета, когато идваше да го викне да види радиоточката, "щото не рАботела", или да му каже, че го викат в Михлюзово да им "оправя тока".  

Сега седеше, гледаше отсечения ясен и продължаваше да псува. Толкова време бе обикалял горите, за да намери подходящото дърво, от което да си направи лък. Най-сетне бе открил един ясен с подходящи клони, но им трябваха няколко седмици, за да укрепнат. През два-три дни идваше да го наглежда и днес бе дошъл с брадвата, за да си ги отсече и да си направи така бленувания лък. Точно предишния ден циганите от близкия катун бяха решили да събират дърва за огрев. Бе сигурен, че са те, никой друг освен циганин не сечеше дърво на височина метър от земята. 

Обърна се бавно и тръгна към селото, като по пътя си мислеше разни работи за цигански майки, лели, сестри, дъщери и братовчедки...