Върнете се към BgLOG | Профил | Публикации
всички ключови думи
От две години насам се случват случайности, които ме връщат към една конкретна моя детска мечта. Тази седмица например моето внимание отново бе насочена в тази посока. Това бе една доцентка, при която посещавам един семинар, който си избрах да правя просто ей така. Той не беше задължителен. Оказа се, че тази доцентка работи по конкретни проекти в България. Говорихме си надълго и нашироко. Започнахме с темата на семинара и в един момент се бяхме пренесли в България с идеи за реализиране на социални проекти. Тогава й споделих детската си мечта. В лицето на моята доцентка срещнах абсолютна подкрепа. Докато тя говореше за първа, втора, трета ... крачка как този проект би могъл да бъде реализиран, аз отвърнах:
- Това е голям проект. Още не се чувствам зряла. Имам идея за друг по-малък проект, който би могъл да бъде осъществен до една година.
Разказах й какво имам предвид. Тя се засмя и каза:
- Прави ли Ви впечатление, че тези проекти имат сходни идеи. Да, ако осъществите по-малкия, ще придобиете познания и ще разполагате с човешки ресурси, които много ще Ви помогнат...
Не се бях замислила за това.
Когато се прибрах вкъщи, разказах всичко това на моята съквартирантка и най-добра приятелка. Тя се усмихна и каза:
-Още в първата година на нашето познанство, когато ми разказа за детската ти мечта, ми докосна сърцето и сякаш винаги съм знаела, че един ден ще работим заедно. С радост ще се включа да реализираме проекта догодина.
Истината е, че бях забравила, че съм й разказала за детската си мечта.
Някога, когато бях много мъничък, веднъж направих пакост и татко ми се скара. Даже ми каза "калпазанин", което аз възприех като "палказанин" и и ми изглеждаше много гадно. Тогава си казах: "Ще видиш ти, като порастна, ще стана граничар". Е, граничар не станах но цялата първа част от кариерата ми мина около границите - контрабанда, трафик на наркотици, ей такива неща.
Сега като се замисля над въпроса на Ани, ми се струва, че мечтите ми са се сбъдвали само при определени условия. И първото е, че се сбъднаха само тези, при които имах силен емоционален заряд. Но това сякаш не е достатъчно. Защото се случваха мечтите, за които бях готов да се случат. А пътят за тази готовност беше дълъг. Трябваше да се освободя от нетърпението, да поискам прошка за агресята, която съм изпитвал, за любовта, която съм убивал. Трябваше да си платя и за високомерието, и за безхарактерността, които съм проявявал понякога. Т.е. случиха се мечтите, които оставих да дойдат от само себе си и бях готов да приема с радост. Трябваше да осъзная, че мечтите не трябва да се гонят, а да се оставят сами да дойдат при мен.
И най важното: осъзнах, че сбъдването на всяка мечта си има цена. И за това въпросът, който и сега си задавам е "Какво съм готов да платя, за да се случи това?"
Прибрах се вкъщи и веднага споделих какво съм видяла. Говорих с една авторирететна личност за мен, която дълбоко обичам и уважавам. Тя ми каза:
-Това е невъзможно.
-Напротив - отвърнах аз - Видях го с очите си.
-Не, не съм съгласна. Не могат луди и нормални да са заедно.
Питам се до колко и какво ни влияе да следваме мечтите си?
Малки ,малки да ми са мечтите ,но след време --ехееее след много време ,това което мечтите са ме накарали да оставя след мен ще е награда , и то каква.Ще викат -- в началота на 21 век този човек какви хубави неща е направил,сигурно много е мечтал като дете.Пък като дете все топка ритах, добър футболист бях ,но не исках да ставам величие.Скромен съм бил винаги.Както е казал един велик човек --скромността краси глупака--аз съм си скромен, но и глупав.То един друг е казал --умният си е малко прос --та етого равновесието.За равновесието няма да говоря спирам до тук ,защото темата равновесие и композиция в обема ми е любима , това може някога да е тема на пост.Като казах пост та се сетих............................
Благодря ти, Ген, за добрата дума и сполай ти, както казваше моята баба! Знаеш ли, младите трябва да се вслушват в съветите на по-старите и живелите (да ги наречем "професори", което пък буквално означава учители), нo те пък от своя страна трябва да поучават с мярка, защото иначе стават досадни, дидактични и нравоучителни мърморковци!
Но по страшното е друго - когато по-старите не искат да слушат и възприемат света на младите! Ето тогава те са безвъзвратно остаряли! Така че да се върнем на темата - мечтайте на колкото и години да сте, защото мечтите носят надежда, а надеждата e младост!
Вчера (отново случайност) се запознах с един мениджър. Работи за фирмата "Бош". Говорихме си надълго и нашироко на темата - същата тема, по която от понеделник от четвъртък ще има дискусия, която ще модерирам. До този момент разполагах само с информация от книгите. Беше ми много интересно как е в практиката. Говорихме за поведението на потребителите (консументите) и как то се очаква да се промени следващите години, както и за ролята на социалното мислене. Говорихме и за все повече нарастващото значение на социалните предприятия (Sozialunternehmen). Всичко беше прекрасно, докато той радостно каза:
-Вие сте идеалист! Всичко най-добро!
Аз се свих. Той забеляза реакцията ми. Трябваше да отвърна.
-Защо ме наричате идеалист?
Той ме гледаше в недоумение и каза.
-Да си идеалист е нещо много хубаво. Така се раждат нови идеи. Идеализмът движи света напред.
Тогава се замислих как до този момент съм възприемала идеализма. Идеализмът винаги е бил мотор на мечтите ми. Значеше ли, че някъде дълбоко в себе си не вярвах истински на мечтите си, именно защото те са плод на идеализма ми и без да съзнавам нямах позитивното отношение към него? Спирам до тук с тези разсъждения.
Спомняте ли си кога и как са се родили най-съкровените ви мечти? Кой емоционален заряд носят те до ден днешен?
Не вярвям в мечтите си - ако вярвах в тях, щяха да са реалност. Вярвам в сбъдването на някой от тях, което понякога ми помага да дишам.
понеже коментарът ми стана прекалено дълъг, ще го пусна като постинг, озаглавен: "И още за детските мечти...!"
Регистрирай се сега за да коментираш и за да не изпускаш най-новото в общността. Ще се радваме да видим твои публикации тук!