А някой ще потърси ли отговорност от синдикатите?

УЧИТЕЛСКАТА СТАЧКА – НА КАКВО НИ НАУЧИ ТЯ?

Борис Боев

Настоящата 2007г. беше изпъстрена със стачки и протести на трудещите се от цялата страна. Но безспорно най-внушителна и по мащаби, и по продължителност беше есенната стачка на учителите.

Кратък обзор на стачните действия       

Ефективните стачни действия на учителите започнаха малко след началото на учебната година – 24 септември, и скоро обхванаха 97% от училищния персонал, или близо 150 хиляди души.

Основното искане на стачкуващите беше за 100% увеличение на заплатите до края на 2008 г., а основният лозунг – „ЗА ДОСТОЕН ТРУД  - ДОСТОЙНО ЗАПЛАЩАНЕ”.

В подкрепа на стачкуващите бяха събрани 1,2 млн. подписа. Своята солидарност проявиха немалко транспортни работници, горски работници, социални работници, ученици, студенти, учени, пенсионери, еколози, родители и др. Представители на учителските синдикати от Румъния и Холандия също дойдоха в България, за да изразят своята солидарност.

Самите стачкуващи протестираха срещу бездушието на българската буржоазна държава към техните справедливи искания под най-различни форми – като се започне от многохилядните ежедневни митинги и шествия в цялата страна, мине се през блокиране на международни пътища, мостове, централни кръстовища и се стигне до обявяване на гладна стачка от страна на десетки учители (това те правеха с обяснението, че „и без друго гладували”). На 11 и 18 октомври в София се проведоха и два грандиозни национални протеста на учителите, на които присъстваха съответно 75 и 78 хиляди души!

Стачката продължи повече от 40 дни (до началото на ноември), но въпреки твърдостта и решителността на учителите, те не постигнаха желания успех. В крайна сметка буржоазната власт наложи своята „оферта”, сериозно разминаваща се с представите на учителите за достойно заплащане -  вместо 790 лв. те получиха обещание за „650 лв. от 1 юли 2008г.”. 

Причини за неуспеха на учителската стачка

Без съмнение стачката на учителите завърши с неуспех за тях.

Защо се получи така?

На първо място своята коварна роля за пореден път изиграха продажните синдикални лидери. Тяхна обичайна практика е да предават работниците и това го знае всеки, който е участвал в стачка, организирана от тях. Пример за това е стачката в шивашкото предприятие „Пирин текс” (град Гоце Делчев), където „със съдействието” на КТ „Подкрепа” беше наложено предложението на собственика Ролман за увеличаване на заплатите на работниците с мизерните 40 лв. вместо с исканото от стачкувалите 3 седмици над 1600 души 100 лв. увеличение. Но за предателството в Гоце Делчев не научиха толкова много хора – стачката там не беше толкова широко отразена от медиите, както тази на учителите. Около последната излязоха много повече данни как действат жълтите профсъюзи в България.

Ето няколко примера:

Още в първата седмица на стачката Единният стачен национален комитет покани министъра на образованието Вълчев на преговори в 142-ро училище в София. Вълчев обаче отказа да отиде – той беше наясно, че там няма да му е уютно. Но когато впоследствие Министерски съвет покани на „преговори” синдикалните лидери, те не отказаха да се разходят по червените килими – явно там на тях им беше по-удобно да се „споразумяват”, без да са под непосредствения контрол на стачкуващите учители. И това както стана ясно по-късно, даде своя резултат, в полза на буржоазната държава, разбира се.

На 3 октомври в България пристигна на кратко посещение президентът на Франция Саркози и това накара синдикалните лидери позорно да преместят учителските протести от площада пред президентството, защото „всички те много уважават” президента „на една от световните демокрации”.

Предателството обаче доби гигантски размери след 30-я ден на стачката, когато българското правителство представи своята жалка „последна оферта”, приета с радост от синдикалните лидери, но не и от учителите, които проведоха всеобща анкета сред стачните колективи и отхвърлиха категорично „споразумението”. Каква беше реакцията на синдикалистите? Те се оплакаха, че исканията на учителите били нереалистични, че учителите били станали анархисти и пр., и пр. И ако дотогава сред мнозинството учители имаше само съмнение, то сега за тях стана ясно на кой страна играят техните „лидери” и това не беше страната на стачкуващите.

Но не беше само негативната роля на продажните синдикални водачи, която предреши крайния неуспех на стачката – чувстваше се и недостатъчната ефективност на солидарността на останалите трудещи се маси – те като цяло съчувстваха на учителите, но на дело не направиха кой знае какво в тяхна подкрепа. А даже само транспортните работници да бяха излезли на стачка заедно с учителите, тя щеше най-вероятно да приключи до няколко дни с пълна победа за стачкуващите. Това обаче не стана и затова освен липсата на боеви синдикати в България своята роля изигра и фактът, че в България все още няма революционна марксистко-ленинска организация, чиито представители да ръководят борбата на стачкуващите, да разобличават коварството на буржоазната власт при преговорите и да не допускат предателска капитулация от страна на синдикалните лидери в хода на преговорите. Историческите факти за здравите революционни връзки между комунистите и синдикатите в България преди и в първите години след 1944г. са показателни за необходимостта на едните от другите, за необходимостта те да действат заедно срещу стария - нов враг на българския народ – капитализмът и неговите оръдия в лицето на буржоазната държава и масмедии.

Накратко казано, липсата на боеви синдикати, независими от буржоазната власт, липсата на ефективна солидарност (т.е. солидарност не само на думи, но и на дела) и липсата на марксистко-ленинска организация, предреши неуспеха на учителската стачка.

Ето защо резултатите от стачката допълнително трябва да мотивират членовете  и симпатизантите на нашето Движение за борба за създаване на революционна марксистко-ленинска организация в България. Без създаването на такава организация трудещите се в България всякога ще си останат подвластни на Тренчевци и Желязкохристовци, всякога ще си останат роби на наемния капитал.

Учителската стачка и международният финансов капитал 

Стачката на учителите освен всичко друго разкри и тясната зависимост / подчиненост на българската буржоазия и буржоазна власт от международния финансов капитал.

Ето няколко примера за тази подчиненост, за тази позорна зависимост:

В хода на стачката особено популярен стана записът от разговора между министъра на образованието Вълчев и министъра на финансите Орешарски. В него обаче, заради демонстрираното цинично отношение към преговорите със стачния комитет ( наречени от Орешарски „седянка”) на заден план остана другата не по-малко съществена реплика на Орешарски в този прословут диалог: „Първо да мислим за числа, СЪКРАЩЕНИЯ и после...”.  Идеята за съкращения в образователния сектор не беше дело на Орешарски. Но тази негова реплика доказа на всички, че той е приел да служи на тази „мисия”, наложена от международния финансов капитал в лицето на Световната банка. В началото на октомври 2007г. (т.е. една седмица след началото на учителската стачка) Орешарски лично представи доклад на Световната банка „за ускоряване на конвергенцията и по-висока производителност”. Този доклад „съветва” (или по-скоро заповядва на българската държава) да се закрият техникумите (защото не съответствали на сегашните нужди на бизнеса), да се закрият 400 училища и 20 университета, да се съкратят 30% от учителите (т.е. около 50 000 души!), 8000 университетски преподаватели „да бъдат пенсионирани или стимулирани да напуснат”! Извадката от този зловещ доклад, предвиждащ окончателен разгром на българската образователна система, фактът, че той е представен лично от министъра на финансите и че само седмица по-късно Орешарски си поставя като идея-фикс да се „разбере” със синдикатите относно съкращенията, ясно показва на кой служи българският финансов министър.

Пак в началото на октомври на посещение в България дойде президентът на Франция Никола Саркози. Само за няколко часа той успя да се споразумее с българския премиер България да закупи 4 френски корвети на стойност 750 млн. евро плюс 18 хеликоптера за 360 млн.евро! И това в момент, когато учителите настояваха да им се отпуснат за заплати именно 1.5 млрд. лв. – точно колкото струваха 4-те корвети! Само че Станишев близо 40 дни отказваше да приеме справедливите искания на учителите, окачествяваше ги като „ултиматум” и като „нереалистични”, призоваваше да се „прояви разум” и твърдеше, че „сега пари за учителите няма”. Въпросът е защо Станишев не беше така категоричен, когато при него дойде Саркози да лобира за френската корпорация „Армарис”? Защо в момент когато десетки хиляди учители настояваха за достойно заплащане той се кланяше на Саркози и най-цинично казваше, че „България гледа позитивно на този проект (т.е.на офертата на Саркози), с голям интерес”, че той е „много привлекателен за нашата страна, за нашата индустрия”?  Отговорът е ясен – защото и той като Орешарски служи на международния финансов капитал, а не на своя унизен и измъчен народ. Доказателство за обвързаността на Станишев с интересите на международния финансов капитал е и патронажът на премиера  на организираната от Атлантическия клуб през февруари 2007г. Международна конференция „Офсетът в България: актуални проблеми и перспективи”. На тази среща участват представители на водещи европейски и световни фирми в областта на отбранителната индустрия – Armaris, Eurocopter, Lockheed martin aeronautics, Daimler Chrysler, Saab international и др. Пред тях Станишев казва, че „България има потенциал за партньорство с водещите европейски и световни фирми в областта на военната индустрия и доставките”. За демонстрираната си преданост към международния финансов капитал Станишев е награден с най-голямото отличие на Атлантическия клуб – Златната награда на Атлантическия клуб.

Така че тук всичко е ясно.

А как стоят нещата със „социалния президент” Първанов? Дали поне той не се застъпи за учителите? Нищо подобно. Точно когато в София се провеждаше първият национален протест на учителите (11 октомври) Първанов беше на посещение в Швеция, където беше награден от шведския крал с цел да спомогне за закупуване на шведски изтребители „Грипен” за стотици милиони евро.

Така че и тук всичко е ясно...

Парламентът с неговите „народни представители” също демонстрира на чии интереси служи. В хода на стачката т.нар. „опозиция” поиска вот на недоверие на правителството. Но с какви аргументи само – „нищо не сте направили за реформирането на българското образование”, т.е. критика още по-отдясно, че недостатъчно бързо се изпълняват горецитираните директиви на Световната банка. Един от независимите народни представители в парламента все пак имаше доблестта да предложи в парламента Проекторешение за налагане на пълен мораториум върху сделките по превъоръжаване. Предложението беше добре аргументирано, че в сегашната тежка, критична социална ситуация в България е необходимо парламентът да докаже, че мисли за интересите на българските граждани, а не „за интересите на чуждестранни военни комплекси и шепа български комисионери”. Но това беше глас в пустиня – предложението беше подкрепено от едва 12 депутата (от общо 240) – явно комисионерите доминират не само в президентството и в правителството, но и в парламента.

Не бива да се забравят и „българските работодатели”. Тези жалки криминални типове, които се разпореждат със съдбите на милиони български трудещи се, също излязоха със своя декларация, в която исканията на стачкуващите учители също бяха заклеймени като „нереалистични”. Също така се твърдеше че „не бива с авантюристични политики да сринем трудно постигнатата икономическа стабилизация и да поставим под заплаха бъдещия ни напредък”. Защо обаче същите тези „силно обезпокоени работодатели”, които бдят за икономическата стабилност на българската икономика, не излязоха с подобна декларация относно безспорната авантюра №1 – позорното българско участие в окупацията на Ирак и Афганистан, което струваше милиарди левове досега, а и изгледи скоро да се изтеглят българските войски от тези страни, няма? Явно е защото те също обслужват интересите на международния финансов капитал. За това говори и фактът, че със сходни на декларацията на българските работодатели „съвети” излезе друг основен стожер на международния финансов капитал – Международният валутен фонд. МВФ „съветва” българската държава за това, за което настояват и работодателите – да се избегне „прекомерно рязко покачване на заплатите в публичния сектор”. Прави впечатление обаче, че МВФ не се притеснява от факта, че на няколко стотици „предприемчиви българи” доходите растат главоломно (за един такъв „честен частник” се разбра, че си е докарал само за една година печалби от половин милиард долара!). Ясно е че българските държавни институции, като верни слуги на международния финансов капитал, ще трябва да се съобразяват и с този „съвет”-директива. С други думи МВФ казва на българските държавни органи: продължавайте да се подигравате с трудещите се, те нас не ни интересуват, слушайте какво  казват нашите подизпълнители в България  от „Национално представителните работодателски организации”...

Поради всичко изброено дотук, става ясна още една причина, поради която героичната стачка на учителите беше толкова значима – тя  разкри на значително по-широк кръг хора на чии интереси служат българските държавни институции,  разкри, както е казал народът „на кой господ се кланят” те, а именно - на международния финансов капитал.

Задача на бъдещата революционна марксистко-ленинска организация в България ще е да разкрива пред трудещите се тази зависимост и подчиненост, да разкрива, че борбата трябва да се води не толкова срещу някакви жалки чиновници на международния финансов капитал като Станишев, Орешарски, Първанов и т.н.(защото те винаги могат да бъдат заменени с други, не по-малко жалки чиновници), а срещу самия финансов капитал, че България преди всичко трябва да се откъсне от хватката на неговите пипала. Има ли сили за такова велико дело българският народ? Разбира се, че има! Не само героичната му история, но дори само стачните борби от тази година  доказаха, че нашият народ не заслужава своето унизено и окаяно състояние, в което го натириха живковистите и другите контрареволюционери, че има сили за велики революционни дела, стига да е сплотен и организиран. Но тези стачни борби, както казва Ленин, са само „школа”, която учи работниците да водят борба срещу своите врагове за освобождението на целия народ и на всички трудещи се от гнета на чиновниците и от гнета на капитала.  

Истинската сблъсък ще настане, когато работниците започнат да се организират за борба срещу колониалния статут на нашата страна, за борба за освобождение от игото на международния финансов капитал.     

Към подготовката на трудещите се за тази бъдеща борба ще трябва да съсредоточи силите си и нашето Движение.