"Добро утро, блоговете са тук" или "Защо ще победим"

Иде ми да се позова на славното начало на блоговете… но то просто не съществува. Или поне никой не помни откога. Наречете ме богохулник, но за мен блогът не е новост. Блогът е само още едно превъплъщение, опаковка и рупор на словото. Сладкото му е, че е по-мощен от всичко досегашно.

Векове преди да се появят перфокартите, може би векове преди да се появят сметалото, писмеността и всички технологични джувки, които ни превърнаха в най-могъщото земно добиче, блоговете съществуваха. Още преди векове хората се събуждаха посред нощ с горящи слепоочия, свити юмруци, вторачен в тавана поглед и изпепеляващата нужда да споделят нещо. И крещяха, говореха, пееха, рисуваха, пишеха, ваеха,  бълваха потоци от информация и емоции към околния свят. Така преди няколко хиляди години неизвестен миризлив човекоподобен от земите на съвременна Франция копи-пейстна няколко картинки от My Pictures на стената на пещерата Кроманьон и стана един от първите блогъри. Преди малко по-малко години русоляв блогър от Карлово с пъргави крака обикаляше из България и сипеше пламенни думи за свобода и человечески правдини. Всичко това като светъл лъч през мътния дезинформационно-безпросветен Похлупак, затискал човечеството от самото му създаване. А откакто го има похлупака, има го и светлия лъч. Т.е. още преди хиляди, стотици и десетки години, далеч, ама далеч преди www.mod.ber, алтернативната публична сфера съществуваше.

И все пак – какво не достигна на кроманьонеца да открие самостоятелна изложба? А на Левски – да го поканят на среща със западноевропейски дипломати или с руския император? Децибели, разбира се. Колкото и силно да беше викал, Смрадливко от Кроманьон щеше да събере на изложбата си най-много 5 души – от съседните 2 пещери, до които се чува гласа му. Колкото и да беше обикалял, Левски не можеше да обиколи цяла България, цяла Европа, целия свят, за да представи и да защити българската кауза.

И все пак – след като се появиха технологиите, какво не достигна на толкова други блогъри, за да облеят с чувствата и знанията си наистина всички, които биха ги приели? Демокрация, разбира се. От самото си създаване, а и до ден днешен, радиото, телевизията, вестниците са болезнено контролируеми и контролирани. Нелегални честоти и вестници, позиви, апокрифни магнетофонни записи – какво ли не правиха блогърите, за да пробият през Похлупака. Но лошите винаги ги откриваха, арестуваха, набиваха, заглушаваха.

Не и до момента, в който пред блогърите се появиха хилядите светещи пиксели на монитора, цуцащи и съответно плюещи информация през тръбичките на Интернет. Страховитият за мракобесните служители на Похлупака момент, в който всички можеха да станат блогъри, ако поискат. И всички могат да чуят блогърите, ако поискат.

Затова и блогърите сме съдени да победим. И да построим от парченцата различност и истина пълноценна алтернативна публична сфера.

Не че ще махнем Похлупака. Не че ще спрем лошите. Но те вече знаят, че сме непобедими. Защото сме всички. Можеш да заглушиш, набиеш, вкараш в затвора, нагрубиш и игнорираш един, петстотин или шейсет хиляди, но не можеш да го направиш с всички.