“Ма на него не му трябва жена! Той иска да лети!”

За конкурса!

Ех, 6300 /без интервали/, сори, отрежете несимпатичните знаци ;))

Случих на баща, който на времето, заради някаква си мацка се хвърлил от самолета с парашут и така направил няколко скока. Неговите разкази запалиха странни желания у мен и една от най великите ми мечти беше да достигна 50 кг., за да мога да скоча с парашут...

Случи се така, че дори намерих начин да стана и пилот. Бях много мотивиран, а майка ми – жестоко шокирана. Спомням си едно събиране на нашите (когато се събираха още с приятели), баща ми викна на майка ми:

“Ма на него не му трябва жена! Той иска да лети!”

Да, и аз усещах, че това е желанието ми в момента!!!

На 15 години се опитах да стана пилот, но по няколко причини не успях. Междувременно един съученик ме набута при някакъв новоизлюпен инструктор по парапланеризъм, който в последствие се оказа, че никак не е някакъв и въобще не е новоизлюпен. Платих си (тогава) невероятно-свръх-жестоко-неописуемо-немечтаемата сума от 100 марки (имаше една валута дойч-марк) и започнах курса.

За човек, който изпитва неистов-вроденопървичен страх от височини по-големи от 90 см се справих доста добре с първите си полети с парапланер (считайте, че сърцето ми не се пръсна и нито веднъж не се на*рах ;)). Стигнах и до възрастта за парашутизЪма и се хвърлих и там в бездната на липсоземието. Много хора ми задаваха въпроса – кое е по-“яко” – парашутизма или парапланеризма – все още не мога да отговоря. Знам, че от шестте ми скока с парашут, от самия скок от самолета до отварянето на парашута нямам абсолютно никакъв спомен. А после – кеф!!!

За парапланеризма ми се искаше да понапиша. Това е много хубаво изобретение човешко, съчетаващо в себе си не само “спорт” от типа на шах-мат-а, но и едно жестоко бъхтене из планините с екипировка от 5 до 25 кг. на гръб /а как е кофти да я носиш махмурлия!!!/... И както споменах – финансово беше тежко. Десетте хиляди лева стари пари, които излизаше едно средно далечно пребиваване за деня с включени бензин, храна и евентуално спане /ей, поне винетки нямаше още ;)/ бяха доста непосилна сума за младия кандидат-студент и родителите му инженери. Да не говорим за облогът, който заформихме с баща ми, че ако вляза студент, ще ми купи крило (парапланер де), който струваше тогава 750 марки /хиляди лева/, докато стипендията ми в техникума беше около 10-тина. Но той си изпълни обещаното и аз се обзаведох с парапланер – n-та употреба, но железен!

Започнах да се занимавам по-активно с хвърчането. Летяхме от Бистрица, Витоша, Сопот, Расник, Коньово. Светът от горе беше различен – мъничък, невинен, без болни амбиции и ЧИСТ. Авантюрите тепърва започваха с първите аварии и екстремни ситуации.

Моят инструктор помеждодругото ме беше подготвил за ситуациите, които е най-вероятно да срещна в летателната си кариера. Като млад пилот, с ЕВТИНО /крилото ми беше няколко заплати на баща ми, но въпреки това беше евтино и старо/ и капризно крило, обикновено излитах последен. Никога няма да забравя първия си авариен случай – тъкмо бях излетял от Витоша, накъде до “Камен дел”, и лявата част на крилото ми се подгъна доста. So far, so good, казал падащият от стотния етаж, докато прелитал покрай деветдесетия. Всичко са ми го казвали много кратно и съм си го мислел, но ето го на яве. Направих завой на 180 градуса /считайте срещу планината/, с прилично накланяне с лице към скалите, които бяха на няколко десетки метра под мен. После разбрах, че съм отреагирал доста неадекватно, ама някак си се оправи работата...

През ранната есен на 98-ма година отидохме в Расник – село близо до Перник, с едно колкото малко, толкова и качествено за летене “баирче”. Там осъзнах, че пилотът /както и шофьорът, пешеходецът, ватманът, кочияшът, скейтбордистът и таксиджията/ не е возещ се човек, човек, който управлява своето превозно средство. Осъзнах го обаче /по-скоро инструкторът ми го изкрещя/, когато се озовах в средата на една прилична шипка – 4 на 5 на 3 м. Крилото се беше наболо на стотици тръни /20-тина квадрата тънък плат!/, а “пилотът” му си беше **ал ***ата на кожата – кръв, драскотини, ...., поне очите ми останаха на място. За първи път се почувствах изоставен! Бяхме комплект – аз, инструкторът /с новородено/ и двама гърци /*утки /на руски – утка-патка//. Инструктора ми остави 50 000 лв. (50 марки) да се оправям и си заминаха за София. Крилото беше невъзможно да го свалям в ранната привечер /беше хладничко и тъмничко/ и останах да пренощувам у едни баба и дядо – много гостоприемни. Купих си риванол и кислородна вода и си премих раничките, а НЕПОЗНАТИТЕ баба и дядо ми устроиха посрещане, каквото не биха устроили на собствените си деца. На сутринта, снабден със секирата на дядото, се качих отново на хълма (хълм, хълм, ама си има 100-150 метра разлика от долу до горе). Обаче изненада – крилото го нямаше. Шипката беше изсечена, а от мойта най-скъпа придобивка, която трябваше да изплащам цяла година, нямаше и следа. Останалото не е за тук...

След време отидох да летя на Боровец. Леко се шокирах от една авария на излетял преди мен пилот и май си скъсах крилото. Или беше скъсано от някаква шипка в Пернишко – знае ли човек ;))) Слезнах намусен с лифта, а лифтаджията ме съжали и не ми взе последните 5 000 лв.

Преди да успеят да ми го зашият, успях да направя едно хубаво представление. На нашето хълмче, намиращо се между Бистрица и Железница, предприемчиви чичоскруджовци бяха решили да снимат филм (“Кралят на друидите”) и бяха построили цял град на хълма, че и охрана имаше. Принципно нормалният полет от хълма траеше трийсетина секунди, в някои случаи – няколко минути. Аз успях със скъсаното около педя крило да се порея над “скъпия” град и да хвърля в паника отговорниците по сигурността му. Тогава осъзнах, на какво съкровище съм попаднал /крилото де/ - нещо от рода на вица за лапландците: “при минус /едиколко-си градуса всяка кола отказва да запали, лапландецът рита нервно немската си кола, пали ладата и отива на работа/. Дори и старите кучета със скъпата екипировка ми завиждаха на летенето...

И един от последните ми полети. Когато екипировката беше още непосилно скъпа. За първи път летях с вариометър – устройство, което показва надморската височина, относителната височина и скоростта на спускане/изкачване. Много е важно за качествен полет, защото ние хората, за разлика от птиците, нямаме усещане за скорост, а само за ускорение. А съответната машинка ни бипва по един начин, когато се качваме, а по друг начин, когато падаме.... Та летя си аз и се правя на истински пилот. И се въртя, когато чуя качване, и изведнъж крилото ми изчезна зад мен. Отпуснах се като загрята пача, по-важното – отпуснах управлението на крилото /тотално-абсурдно-груба-грешка/. Аз се завъртях около няколкото си оси и се озовах в свободно падане с лице, тумбак и репродуктивни органи към земята. Това беше единствения път в живота ми, когато си казах, че ще се умирга. Но както от скоро твърдя – няма шибан късмет. След по-детайлен самоанализ и анализ над ситуацията се оказа, че този вариант на действие /макар и грешен  и неадекватен/ е бил доста по-благоприятен от този, който би бил по учебника. Ей, няма отърване от мен...

Всичко това остана в миналото. Спомням си с радост и щастие за онези дни, но в никакъв случай не съжалявам за това, че в момента не се занимавам с този спорт. Крилото, милото, гние в гардероба, но все пак то ме направи щастлив тогава, когато имах нужда от него. Сега съм се отдал на по-други полети, които не са предмет на настоящата общност...