Мисли за езика на българския имигрант, или „Последиците от псевдо-патриотизма зад граница”

15 декември 2009, 21:22 Публикувано в BgLOG | 38 коментара , 2828 прочита
Етикети: български, патриотизъм, английски, истина, псевдо-патриотизъм

 

Преди всеки активен патриот да ми се нахвърли веднага на бой – нека помоля заинтересованите от темата на поста ми да се постараят да го изчетат докрай, изречение по изречение. Нека не го прехвърлят със „скрол” (каква изконна българска дума, нали? :) и веднага да побързат да развеят трибагреника. Моля, прочетете написаното в неговата цялост и много ще се радвам да споделите мнение по тема, която ми е много скъпа и болна...

Мислите ми са основани на факта, че вече пета година сeмейството ни живее в Колорадо.  За мен това е отделна губерния, не е точно „Америка”, защото отношенията тук, както вече съм писала неведнъж, не са типично-американските.  Но факт, живеем на американска територия и децата ни ходят в американски училища. Имаме български кръг хора в града ни, с който се събираме често, и стигам до интересни наблюдения за нравите на българските имигранти в Америката. Интересни хора сме.

Постът ми е изцяло породен от мислите ми относно дали децата ни са „преди всичко българи” (любим цитат на местната „земляческа oрганизация”, както казвам аз) или са „граждани на света”, които трябва да се възпитат в дух на реална и често критична оценка на заобикалящата ги среда навсякъде, където са (както ние с Жоро възпитаваме собствените си две деца -  дъщеря на 8 и половина, и син на 15 и половина). 

Та, аз съм убедена, че трябва да са граждани на света.

Ако желаят един ден да се отъждествят само с България – чудесно; ако искат пък само с Америка – чудесно; ако искат да са кръстоска на двете – пак чудесно. Ако пожелаят да живеят в Аржентина – чудесно; ако искат Франция или Италия – пак чудесно.  Но, онова, което ме стряска е, че българите зад граница стигат до точно онези неприятни крайности в своя надъхан псевдо-патриотизъм, от които толкова ни горчи и американският такъв.

Защо децата, които очевидно не живеят в своята първоначална българска среда, трябва да имат наложени ежедневните окови да бъдат непременно „еди-какви-си преди всичко”?

Ние горещо сме прегърнали един прекрасен израз на Келвинатор, който цитирам по памет: „Моята работа като родител е да вдигна детето си на раменете си, за да види оттам своите хоризонти”... Другото си е негова работа. Какъв език ще говори и как ще се определя си е негов личен избор - който ще е добър и разумен, ако ние сме си свършили добре работата като росители.

Детето трябва да може да види какви шансове би имало където и да е по света. Как би могло да бъде един добър и съвестен човек, навсякъде по света. Да получи добро възпитание и образование, и самичко да поиска да е полезно на хората – навсякъде по света.

Какво виждам тук около нас? Крайности. Може да е добре, може да не е толкова добре. Всеки има лично мнение и е трудно да знаеш верният отговор изначално.

Колорадо няма българско училище, нито българска църква. В Колорадо Спрингс има някаква уж нарочена за „наша” православна църква, с икони изписани от български иконописец (от Търновския край, ако не ме лъже паметта). Но като я посетиш, виждаш една протестантска организация с литургии на английски, пълна с православни от цял свят – вкючително и черни, да речем суданци, и някак усещането изобщо не е като в наша църква. Няма никъде говор на славянски език. Няма и българско училище, защото всички са патриоти, но никой не иска да плати, за да се съберат пари и да се направи такава школа, която да учи децата ни на четмо и писмо на български. Така че, всеки в щата я кара на вътрешен усет и лична преценка.

В Денвър, например,  има прекрасна малка руска църква, в която богослужението е на смесен език – първо говорят на руски, после на английски, за всеки, който не разбира добре руския език или църковнославянската реч на службата. Руските деца в църквата разговарят предимно на английски, като ми направи много силно впечатление, че родителите им ги заговарят на руски, а децата им отговарят на английски. Понеже и ние така я караме с малкото ни дете, мислите ми тръгнаха тъкмо оттам...

Руските деца вероятно имат руско училище в Денвър, учат се да пишат и да говорят правилно на руски под вещото обучение на специалисти. В ежедневието си, обаче, предпочитат да  говорят на кристален английски, без следа от руски акцент. Защо? Моята версия е, тази, която и ние изповядваме -  че за родителя трябва да е по-важно детето му да се научи на цялото многообразие на речта и да може да се възползва от него. Детето трябва да  бъде в състояние да изрази всичките нюанси на мислите и чувствата си, което то не може да направи на език, който то практически не познава добре – в случая, руския.

В нашия случай – българския. 

Ето например, нашата осемгодишна дъщеря. Тя е напуснала България на 4-годишна възраст и нейният речников багаж и езикови умения са застинали на онова възрастово ниво. У дома се говори само на български и смея да твърдя – на един много добър български. Без простотии като „пеймънти на мортгиджа и иншуранса” и „ти иксайтната ли си тудей, маменце?”. 

Защото познатата нам българската имиграция активно застъпва  горе-цитирания стил. Веднага мога да обясня защо го правят, не е поради поамериканчване, защото те са активно-практикуващи патриоти  – не, причината е,че тези думи никога не са били активни в речника на тези българи преди пристигането им в Америка. Не им се е налагало да ги ползват. Сега, те не знаят с коя наша дума да изразят тези мисли или действия. Не се замислят, че „лоунът” е всъщност заем, а неговите „пеймънти” са всъщност плащания. Но те пламенно вярват, че децата им трябва да говорят ето такъв „чист български език”  го отстояват с патос и забрани.

Калоян, който е 10-класник, говори английски без сянка от акцент, за което ние с баща му може само да му завиждаме. Семейството ни е англоезично от десетилетия, и смея да вярвам, че писмената ни култура на английски също е много добра. Та, в състояние сме трезво да оценим кога говоримият и писмен аглийски на едно дете е на ниво. Да се върна на Калоян – английският му е като на родEн тук младеж;  но той говори и български без следа от всякакъв акцент, както си му е е реда, и се старае да ползва само български думи. Е, понякога фразите му се явяват директен превод от английски ( като например „мамо, промених си ума по този въпрос”, превод на „I changed my mind about that”), защото и неговият роден език е застинал на ниско ниво ( 11-годишна възраст).  Но ние го питаме дали иска да каже, че „е решил нещо друго по въпроса?” – и той усеща къде е стъпил накриво и се поправя.

Онова, което ми харесва при Калоян, е че е истински, без лицемерие. Като не знае нещо, хоп, превключва си изцяло на английски; после, хоп, обратно на български. Той говори такъв добър български, за който голяма част от заобикалящата ни местна имиграция може само да мечтае.  Как става това чудо? В случая с  Калоян се получава на базата на личния родителски пример, и тук прибирам най-безсрамно лаврите за това.

Да, това е причината. Българският, който слуша е български. Не тъпизми с български окончания. Е, честно казано, Калоян е далеч от чудесата на „потрепвам”, „прибързвам”, „поколебавам се”, „начумервам” и прочие добри и точни попадения за нюансирани емоции и действия. Ако иска да изрази такива – идва на помощ английския. Там си знае нюансирането. Но поне не смесва нещата по грозен начин. Българският си е български, английският си е английски.

Траяна, обаче, не може да говори добре български. Тя е като онези българи, дето казват за чуждете езици: „Абе, всичко разбирам, ама не мога да говоря”. В началото беше  започнала да се напъва да „спийква български, защото уонтва да ни мейкне хепи”. Е, съжалявам, но това не е никакъв български. Вместо да се мъчи да „рендърва мисли и емоушънс по този уей”, по добре да си говори направо на английски. Така хем не осакатява хубавия ни език, хем не осакатява собсвените си речникови възможности да се стреми да изрази сложни мисли на който и да е език.

Та, ние със Жоро сме твърди привърженици на движението „Върши нещата смислено”, затова не я насилваме, не забраняваме, не наказваме за неговорене на български.

 Ясно осъзнаваме, че говоренето добре изисква ежедневна среда на практикуване – говоримо и писмено. Децата тук прекарват 7-8 часа в училищната си среда и се адпатират доволно бързо.  Връщат се у дома и разказват разпалено какво им се е случило – кой както може. Единият на български, другата на английски. Ние с Жоро им говорим твърдо на български, питаме ги, обменяме мисли, без да си принизяваме нивото на говора, за да ни разберат. Те разбират почти всичко.  Ако Траяна не може – е, признавам, налага се превод на английски, защото за нас комуникацията е по-важна от езика. И със всеки изминат ден си даваме сметка, че при децата има отдалечаване от роден език на високо ниво, но продължаваме да ценим комуникацията повече и не сме наложили непременно и на всяка цена разговорът да тече непременно на български.

За един кратък момент преди две години направих крайна грешка с Траяна – бях й казала, че ако иска да ми каже нещо, да се опита да ми го каже само на български.  И тя, горката, се напъва, напъва, но аз не отговарях, щом не е на български и  тя самата изведнъж спря да ми говори около два дни. Почна да  ми пише бележки колко й е мъчно, че мама й е сърдита, и че не иска да си говори с нея. Тя така го е разбрала. Извиних се и отмених изтезанието. После тя не спря да говори часове наред (знаете на кой език), а тя е много приказлива. После написа стихотворение и после малък разказ,  защото очевадно е била насилствено лишена от правото си на изказ и си наваксва, ... ей такива емоции.

Та, много ме мъчи този въпрос.  Хем ми става мъчно, хем искам децата ми да се развиват адекватно, свободни да се адпатират без насилие.

Гледам наоколо -  българите забраняват на децата си да говорят на английски около тях. Окей, всеки си е прав за себе си. Но децата стават някак „ни риба, ни рак”.

Българският на някои родители е нормален, но други говорят изцяло с чуждици като с „кеширане”, „иншурване”, „мийтване на дейтлайни”, купуване на „суитчъри” (не знам защо така произнасят клетата дума sweatshirt, която у дома се нарича ватирана блуза и всеки знае за какво говорим), цветове като „фюша” (това, мили хора, е цветът fuchsia, или цикламено – а, ако искате по-цветисто казано, пембено).  Дори и без тези крайни чуждици, българският език им не е на особено богато ниво, по принцип.  Тези родители не владеят езика ни бог знае колко добре  – да речем както един интелигентен блогер, да не споменавам други нива - писател, журналист, интелектуалец (Милена Фучеджиева, живееща също в Америка,  вдига летвата направо в небесата, и като стил, и като език).

Не, не говорим изобщо за богат български език. Говорим за език дълбоко потопен в англицизми, и то често неправилно произнесени, украсени с глупави окончания за БГ автентичност. Книгите, които децата на тези разпалени патриот(к)и трябва да четат (по майчин модел), са обикновено долнопробен превод на романчета  – а преводът е наистина лош... Не бъркайте тези новоизлюпени преводачи/-чки  с авторите на онези качествени преводи на англоезична литература, които четяхме преди 1989 г.

Е, тогава – какъв български език ли да говорим и отстояваме, се чудя аз?

Питам тези майки:  Заящо не дадете шанс на дъщерите си поне да четат Даниел Стийл на английски, щом искат да четат точно тази литература? Оу, ноу, на английски не бива да се чете. Само на родния език.

Ама,  за българския си има други книги - има Радичков, Хайтов, Емилиян Станев, Светослав Минков, съвременна българска поезия, проза, драма. Има и прекрасни преводи от чужда литература на добри преводачи. Има, да речем, прекрасна руска литература на български – Бунин, Чехов, Илф и Петров, каквито там са ви предпочитанията.

Но тези майки нямат (други) предпочитания. Искат Даниел Стийл, задължително на родния български,  и... „той я сграбчи в стоманените си обятия и задуши думите й с целувки..”  Ей такива. И домашните разговори  продължават в стил „хайде сега малко суитч офф на тивито, защото имате хоумуърк”. 

Така ли се пази езикова принадлежност? За мен това се нарича лицемерие. И комплескираност, защото животът ти тук не е от най-розовите, както в току-що прочетения роман. Защото ти е кисело, че работиш много, и мразиш гадната американка с надутия поглед на сините си очи. И как те гледа с неодобрение, защото говориш странен английски. И ставаш патологичен патриот. Иначе, обаче, си и американски гражданин, щото е далавера и така имаш права по света и у нас. Но иначе ги мразиш. Мразиш и повечето неща в България, но поне като се върнеш там не си комплексиран - там си велик, защото идваш от Амеуика, оу йе.

И така учиш и детето си да мрази американците, сега слушайте внимателно, „защото ти никога няма да бъдеш част от тях.”  А ако детето не иска да е никакава част за момента? Или за в бъдеще? Ако му харесва да има приятели тук, но мама му казва, че американците са тъпи, гадни и лоши, а после се чуди защо детето не обича да ходи на училище? Това е патриотизъм, така ли? Защото такова дете може да казва „сърпрайзнах се” на "чист български език"?

Е, аз не съм съгласна с това. И затова ни гледат като родоотстъпници, понеже позволяваме свободен изказ на чужди езици в дома си.

Всяко дете е преопределено да надскочи родителите си. От това ли се страхуват сънародниците ни? Че може детето им да успее и това да му хареса? Наистина не разбирам. Питам се, чудя се, изказвам мнението си на всяка среща. Виждам лошите резултати, а повечето деца биха се развивали чудесно, ако родителите не ги спират брутално. Но дори и да изкажа мнение, никой не е задълен да ме чуе; това не са мои деца. А и никой не знае в крайна сметка как трябва да се прави в живота - учиш се само от експериментите си...

Виждаме на практика, обаче, че децата отглеждани с подобни забрани в крайна сметка научават английския като един (е, може и добър) чужд език, никога не започват истински да мислят на него, ако например претърпят удар или силен стрес не могат да обяснят какво им има, защото се нуждаят от време да осмислят как да преведат от бг на англ. емоциите си.  Английският им е с ясен акцент, говорят си с буквално превеждане от родния си език и използват разни български конструкции (като „от игла до конец” и „от край до край”,  на което английският израз „end-to-end” съвсем не е точното съответствие...).

Осакатен английски. Осакатен български. Оскатен поглед към света.

Такива деца не са убедени, че  могат да заживеят щастливи в България, защото са опитали друг плод. Отказват да живеят щастливи и в Америка , защото са просмукани от родителската ненавист към тази страна, която ги толкова комплексира и кара да работят зверски за оцеляване.  Кръстопът и тотално объркване.

Родителите създават легенди тук как „те не са били случайни хора в БГ”, а тук, видиш ли, трябва да работят като обслужващ персонал. Като идат в БГ пък се превземат колко е супер в Америка и как те „сапрафили българшки”, понеже вече сънуват на английски. Като са тук са комплексирани и изпълнени с неприемане на реалността около тях; като се върнат на гости в БГ са надути и вдигат стойки до небето.

На имигрантските деца им харесва в БГ, защото харчат готови таткови пари и се чувстват важни и чужденци в родината си, и другите им завиждат; освен това в БГ нещата изглеждат страшно лесни и стават някак от само себе си, без да ти се налага къртовска работа... Тук пък имат чужд акцент, смешно име, и компенсират всичко това, окичени с патриотични аксесоари...

Нашата семейна единица също не знаем дали сме прави или криви в това, че оставяме децата си да решават сами и да следват пътя си, без наложени забрани и щампи. Никой не знае как е по-добре. Времето ще покаже.

Засега я караме по Келвинаторски – ние им показваме шансовете на света. Те ще решат какво искат да направят с тях. Надъхването с крайни идеи според нас води само до глупости. Не ми е приятно, че гледат на децата ни като изневерили на страната си. Това е грешно. Децата ни знаят колко всички обичаме родния си Пловдив, но не е задължително да ходят наоколо с фанелки с надпис  “I Love Plovdiv!”. И до днес майка им продължава да редактира сайта PlovdivGuide.com, който дава на света културни новини за Пловдив на три езика. Но дъщеря ни иска да пише в свой собствен сайт за природата, както  и за красотата на Колорадо.  

Децата ни  знаят как се правят български гозби и ги обичат, но редом с това обожават японско суши, ядат с клечки пушена риба,  и обожават мексиканската кухня. Обичат шопска салата с българско сирене, обичат луканка и баница, но ядат и всякаква местна и интернационална храна, и са винаги отворени за експерименти. Те наистина се чувстват и българи, и американци, и  граждани на света, въпреки факта на какъв език ще се изказват.

Единствените имигранти досега, чиито деца са ме впечатлили с  английски на ниво наистина като роден език - и като добър изказ, и като произношение  - са единствено децата на Ела.  И двете момичета, на 8 г и на 6 г, говорят английски сякаш са родени в Чикаго, без сянка от чужд акцент; но и двете разбират идеално български, независимо от сложните фрази, които им се поднесат. Те имат късмета да учат четене и писане в българското училище в Чикаго. Но видяхме, че и при тях нещата са внимателно насочвани от родителите, без налагане на забрани, и с грижа за богатството на речта им изобщо. Затова и изразите, които момичетата позлват на английски, бяха на завидно ниво. Смяхме  се, че трите моми си говореха като английски колежанки от 18 век.

И така, въпросът ми е - кое е по-важно според вас: детето да има богата цветиста реч без значение езика, или това трябва непременно да става на родния му български? Какъв е вашия опит и наблюдение? Какво мислите вие?