„Вечер на националностите” в американска прогимназия – съчинение по преживяно

Много интересни събития се понасъбраха в наситения ни предимно с работа живот, и направо взех, та се позадъхах, докато ги опиша и трите... Съжалявам, исках да оставя най-развълнувалото ни събитие за десерт.

Вечерта преди потеглянето ни за Санта Фе, в прогимназията на Калоян се състоя поредната „Вечер на Националностите”, организирана от преподавателите по английски като втори език – те самоотвержено обучават всички иностранни ученици от 6, 7 и 8 клас, на които се полага да учат за метонимии и синекдохи, да пишат преразкази и есета на английски в отделен час от американо-родените си съученици: часът по ESL (English as a Second Languagе).

Класът на седмокласниците, в който учи синът ни, включва много, много мексиканци, плюс околните им съседчета от Панама, Пуерто Рико (чудехме се, това пък дете, как така не му е майчин език английския, при положение, че Пуерто Рико се счита почти за щат тук и скоро пак имаше референдум да се присъединят ли те, аджеба, към САЩ – но не, те гордо гласуваха отрицателно), както и от Филипините, Корея, Виетнам, Китай, плюс швейцарска колумбийка (или обратното), рускиня, украинка и нашето родно българче... Общо 15-тина деца, а като прибавим и мощната агитка на 6-класниците и 8-класниците – можете да си представите колко родители, учители, училищно ръководство и приятели се събраха вечерта в училищния стол на тържеството – приблизително около 200 души.

 

Нашият единствен гостенин беше приятелят на Калоян, Джъстин – местен 12-годишен шоколадов момък, роден в Германия (майка руса германка, и татко много черен американски военен), който беше трогателно-възпитан за 12-годишен: дойде изключително добре облечен с костюм на фини райета, яде донесените от нас български гозби (пълнени чушки, баница и локум), хвали ги, благодари ни за вниманието, че сме го поканили, и, като капак, дори снима на клипче Калоян, по време на презентацията му. Бяхме изненадани от доброто възпитание, което този ‘dude’ прояви... Браво, Dude!

Тържеството имаше огромна "шведска" маса, на която всяко идващо семейство оставяше приготвена от тях типична национална гозба. Масата беше дълга, но държа да кажа, че всички гозби бяха унищожени за половин час. И бяха много вкусни. Нашите гозби бяха единствените с надпис - името на гозбата, националността и съставките й (в случай на алергии към нещо), за което получихме многократни похвали... Така всички разбраха кой е "тъпкал" тези прекрасни пълнени чушки по старинен Бг обичай..

Ох, не мога да се сдържа да ви напомня онзи стар виц за пълнените чушки. „Една посетителка в ресторант се оплакала на сервитьора, че в кюфтето й има косъм... ‘Извинете, но готвачът ни, е еднорък и оформя кюфтетата на гърдите си!’, извинил се сервитьора. ‘Вие добре, че не сте си поръчали от пълнените чушки, да знаете тях как ги пълни...”

Е, нашите пълнени чушки бяха натъпкани от майстор-готвача ни с двете му налични ръце, без да прибягва до помощни части от тялото си. Но чушките бяха общо 19, хубави месести зелени камби, защото тук няма от капиите/сивриите за пълнене, поне не в нашия край...., а да не ви разказвам за количеството ориз, кайма и подправки, омесени за пълнежа. Все едно бяхме в кухнята на ресторант. Цял ден готвене....

После последва и приготвянето на 2 вида Бг баница – една с хоризонтално редени кори и една вита (на пурички). Добавих и Бг локум, от всякакъв вид (като си помогнах и леко с хърватски локум, с орехчета, ама то тук кой ти разбира, че не е бил наш). Мдааааа, общо бяха 4 големи блюда плюс едно малко, с локумчето. "Отсрамихме се пред чуденците"..., ако трябва да перифразирам откъс от известен наш филм.

След като всички гости седнаха в залата (която е всъщност стола на училището) по масите си, госпожата-водеща обяви „откриването на шведската маса” и всички се наредиха в стройни редици от по 4-5 души. Дори малките деца не пререждаха, удивителен ред и спокойствие. За който – каквото остане. И се смеят, и си приказват, няма нерви...

Излишно е да ви казвам, че ние се постарахме да опитаме изцяло от чуждоземната храна - от мексиканските ястия плюс едно най-любимо китайско. Много ни беше яд, че другите готвачи не си бяха сложили етикетчета, да знаеш кое точно е мексиканско, кое панамско, кое пуерториканско..., сигурно има разлика между тях, а ние несправедливо ги обобщихме като „мексикански” – все едно някой да каже, че задължително Бг кухня и сръбската такава са досущ еднакви.

Искахме да се обучим, но при липсваща информация - просто си го изядохме в неведение ... Траяна много високо оцени тортия-чипсовете (tortilla chip) на мексиканските приятели, с разни сосове за потапяне/намазване отгоре, а Калоян наблегна на лютивите корейски и китайски ястия, за да не хапне нищичко от страните на девойките, които го ухажват, и така да ги наведе на лъжлива следа.... А, както казах, възпитаното ни гостенче Джъстин се отдаде на българско меню - пълнени чушки, баничка и локумче...

Иначе, тук момченцата са много ящни, макар някои много слабички, а други силно закръглени, но както знаете от предишни мои разкази, мама у дома не готви, а само поръчва пица и китайско. И те, милите, като видят готвена храна, не й прощават. И я оценяват, или поне така ни казват. Но родителите, които са ни гостували, в много малка част ядат готвено като неопорочените си деца, защото отдавна са привикнали да живеят само на пица и пържоли, и това е единственото им препитание, плюс китайска и мексиканска кухня. Нищо друго. Nada mas.

Пробвахме да захраним местни родители например със спагетите на Жорко, които всички в БГ, както и местните деца тук, ценят високо. Пробвахме и с пиле, готвено с бира и гъби... Не. Не можаха да преглътнат. И двете вечери завършиха с по няколко доставени 70-сантиметрови пици-кашкавалки (без други смеси отгоре, че все някой кретен е алергичен към нещо си или не го долюбва)...

Та, затова и не очаквахме някой откровено да оцени пълнените ни чушки. Но явно мултинационалната аудитория , в 90%-те си процента испано-говоряща, наистина има други корени, наистина подчертано неамерикански, защото не само ядоха, но и хвалиха....И всички опитаха от всичко на предългата маса, и много малко чинии се изхвърлиха с останало някакво съдържание в тях...

След като най-после „тръбата изсвири край на яденето" - всички гости  чинно изхвърлиха хартиените чинии в огромните контейнери, поставени за целта и, храносмилайки, се приготвиха за слушане и гледане – е, вече същинската част можеше да започне....

Програмата включваше общо дузина презентации на ученици от 6, 7 и 8 клас на класа по ESL, като всеки трябваше да представи по нещо от страната си – знамето, химна й, нещо за историята й, танц или песен... Да не остане държава неспомената! Голямата презентация беше запазена за страната на Калоян Атанасов. Сещате се коя е държавата му, нали? Ох, още не мога да се възстановя от напрежението, че май 10-те минути, които беше подготвил, се оказаха доста дълги и предълги, но пък публиката май наистина за първи път слушаше в подробности информация за България, така че хак им беше!

Първо, публиката стана на крака и сложи ръка на сърцето за родния щатски химн. Всички пяха текста, май само без нас с другия блогер тук, защото нещо не ни идва отвътре още (да не говорим за текста, който не сме си научили). За наша почуда, седмокласникът ни пя, и то с думи!, и с разбиране и с ръка на сърцето, нали го облъчват ежедневно в школото... Не знае човек, да се плаши ли, да се радва ли, какво да си мисли.... И дъщеричката положи ръка в сърдечната област и припяваше на доста от думите думи. Не знам дали съм писала за това досега, но всеки учебен ден започва с въвеждане на знамето в класната стая и рецитация на Pledge of Allegiance (to the flag of the USA) – т.е. клетвата пред знамето. За тях двамата, нито клетвата, нито химнът крият тайни. Не че за нас крият, но им се опъваме още...

После изслушахме всички подготвени химнове – на Мексико, Филипините и на Пуерто Рико (последният наистина приличаше на салса танц – без да се бъзикам с това - още в първите тонове си казахме „пачанга!”, а един суров мургавел ни изгледа заплашитено...)

После започнаха презентациите от учениците – #1 беше представяне на текста и после изпълнение от трима ученика на химна на Филипините “Bayang Magiliw”, който нямаше много общо с изслушания от нас на крака такъв, но какво значение има? Изпълнителите бяха трогателни.

На голяма част от ESL учениците английският малко им куца, което си е нормално, нали си говорят у дома на друг език – но това, което доста ни изненада беше, че една голяма част от децата се представиха не само като Mexican, да речем, а като Mexican-American, което значи че детето е родено тук, или вече е доживяло да хване заветния местен паспорт... А пък говори езика странно - като Салма Хайек (мексиканка) или като Пенелопи Крус (чиста испанка), но все с онзи същия акцент...

По този повод, имам любима реклама на L’Oreal “The color I get is the color I want”, където думата color се произнася от Пенелопи точно както се пише „ко-лор”, с меко ‘л’, никакъв опит да изкара англоподобен звук, обичам я!!

После излезе презентатор #2 – Ивон Алисея, хубаво чернокосо момиче (а, иначе светлокосите ученици по ESL са единствено Альона из России, Мария от Украйна, швейцарската колумбийка Селин, която явно прилича на татето-швейцарец, и нашият светлокестеняв художник – всички други са много тъмнокоси, с мустачета и много колоритни на вид).... Та, нежната Ивон много свенливо ни изпя игривия пуерторикански химн. Публиката много я хареса, макар, че едвам я чувахме.

Е, изпълнение #3 беше стрррррахотна! Мацката се казваше Норимар Неварес (произнесено Нори’мАр), и преди да стъпи на сцената, наистина бях убедена, че е учителка, понеже прилича на многогодишна, особено с тежкия грим и колоритния си тоалет (на нас с Жорката ни напомняше на една героиня от отдавнашния бразилски сериал „Изаура” – на Женоария). Обаче, Норимар се оказа много кръшна за набитата си физика и ни друсна страхотен танц с заголвания на бедра. Много смело момиче! Онази предишната беше като капчица, тъничка и хубава, а почти се задави от срам... А тая, силна, здрава и свирепа, дори хвърляше „белтъци” към хилещите се на вихрения й танц съученици. Калоян после ни каза, че тя и в клас си била все такава бойна...

Изпълнение #4 беше на стихове, писани от ученици за техните учители... Браво, всички имат чувство за хумор! И учители, и ученици! Авторите имаха звучните имена Никка Биндехо, Бианка Сесенас, Сам Ернадес, Леонардо Асевес и Кевин Мартинес. Оле!

Сега, внимание – ние имахме голям личен интерес към презентация #5, на тема „Символични азиатски животни” (дракон, тигър и пеперуда), представена от Андрю О (Кореа), Кевин Ву (Виетнам) и Диана Алкантар (Китай-Мексико-Филипините-Италия, по една четвъртинка отвсякъде, в случая - от името на Китай...). Какво общо имахме ние ли с тях ли? Ами надписът в разпечатаната за всички програма, информиращ публиката: „Автор на картината: Калоян Атанасов”. Картината на горепосочените животни, нарисувана на голям бял картон....



Всички родители бяха впечатлени от картината и не вярваха, че Калоян я е рисувал. Ние пък вярвахме и се кефехме видимо. Дори една майка ме попита „всички ли в България рисуват така?” – да, казах, "това е като кубинците и пурите, като вас, мексиканците и танците, разбирате, нали"? Тя каза, "о, колко прекрасно" и че искала да посети БГ, да се наслаждава на картини! Само така, амига!

И, така неусетно в песни и пляски, дойде и нашият ред – презентация #6 беше на представителят на БГ – Калоян, известен в училището като Kal …. Той с английският е добре, но четеше много бързо, защото и той доста се стъписа от голямата публика, и най-вече от голямото си многоминутно представяне и мисълта как ще досади на слушащите.

Публиката хабер си нямаше, че ще е дълго, и учтиво се втренчи в хубавия плакат за България, който Калоян беше приготвил – на платно за картина (50х70 см, боядисано в златен цвят), с принтирани цветни снимки и оригинални картички от различни забележителности на страната, на фона на очертанията на България.

Е, още в първите секунди, падна и информацията, че презентаторът е кръстен на българския цар Калоян, царувал през ...20-ти век, но, простено да му е на стесняващия се, все пак бе добре, че не каза Цар Кал! Е,другото беше добре, но дъъъълго, дъъъълго. Много търпеливи хора.... Мучас грасиас на публиката!

Изненада ги историята за българската азбука (май руското семейство нещо не се съгласи, защото те знаят, че тъкмо Русия е дала кирилицата на света...., но беше добре че нямаше македонци, че можеше и да постреляме в залата...), както и списъка на известните люде от Бг произход – Стоичков, окей, ама как така Джон Атанасов (че пък и със същото фамилно име, оу?), нима и той с жилка от Бългериа? И ски курорти, успоредно с морски курорти? О, муй биен! Браво, Бульга’рИя! Амигос!

Презентация #7 беше уникално изпълнение – песента „Только ты один”, на нашата руска приятелка Альона Дехтярьова от Хабаровск (само си представете как го произнася учителката й – Алиина Дектироува е най-близкото, до което могат да стигнат).

Альона имаше дълга руска червена носия и най-кристалния глас, който сме чували. Тръпки ни побиха! Сестра й Аня (или Аниа, спред бледоликите) й акомпанираше на йониката. Страхотни деца, гордост за родителите си! Освен семейството й и съученичката й Мария (украинка, осиновена на 9 години от американско семейство и още тъгуваща болезнено за по-големите си сестра и брат някъде из украински домове), само ние разбирахме какво пее Альона. Кеф!

След края на вечерта отидох да й кажа, че е „Молодец!” и да я похваля на майка й на руски, а майката се разплака горко, че чува родна реч от неруска уста, и скрепихме със сълзи новия пакт за руско-българска дружба в Колорадо Спрингс.

Изпълнение #8 беше представяне на мотото на Италия (не го разбрахме какво точно значеше това...), представено от Диана Алкантар, помните я: китайка-филипинка-мексиканка-италианка, и от Бианка Сесенас, и тя италиано-мексиканка – абе, на вид хич не им личеше италианството, но явно и двете имат праотец от Тоскана, и затова тъкмо те ни представиха своята половин- или четвърт-родина: Италия.

Изпълнение #9 беше представяне на Швейцария и нейните храни и продукти, и на Колумбия и нейните продукти (хм, представиха само кафето, а за онзи, другия продукт, на картелите, премълчаха децата...) от двете сестри Селин и Одри, които са швейцарски колумбийки (вече обясних: тате от Швейцария, мама от Колумбия), но те и двете светлички, на тате момиченца...

Изпълнение #10 беше салса-танц, с името „Cumbia Dance” – не знаем какъв е точно, ако не е салса, извинявам се за заблудата, но така ни звучеше и изглеждаше – изпълниха го брат и сестра Артуро и Беатрис Барсенас.

После (# 11) двама свенливи и сричащи сладури, не знам дали имат роднинска връзка, но тя май не искаше да има нищо общо с кавалера си – Сам Ернандес и Фернанда Ернандес ни представиха мексиканския флаг. Странното беше, че освен обявеният помощник Рафаел Мартинез, на сцената се изтупа и още един момък-анонимус, който май говореше „инглес” най-добре от групата, ама така и не го разбрахме кой беше. Нада инфомаси’Он!

Сега да си дойдем на думата: изпълнение #12 made the night! Страшно колоритните две моми-осмокласнички Жаклин Монтелонго и Моника Галван разкършиха тела в два традиционни мексикански танца, облечени в типичните рокли с широки фусти на волани, а под фустите с - гащички в същия цвят, с дантелка отдолу, абе, гледали сме ги по каубойските филми тия носии. Страшни! Гримирани до страховитост, с безброй панделки, вплетени в косите, и артистични и кръшни! Ай-ай-ай-яяяяй, подвикваше каката с жълтата рокля! И въртеше фустата си нависоко. Голям смях, големи ръкопляскания, направо пощуряха фамилиите им, не ги пускат да слязат от сцената.... Вива, Мехико!

Накрая, едва-усмирената публика кротко изслуша финала на програмата (#13) – специално избраните от госпожите три съчинения по темата “Heroes” – трогателно мили съчинения на трима ученика: две мексикански момичета, Оралия и Алин, и на едно българско момче – май се сещате кое е. И трите бяха за това как техните герои всъщност са техните родители. Тук имаше три маси с отчетливо ревящи майки – две украсени с мексиканския флаг и една с нашето триколоьорче. Приятелят Джъстин после каза, че Кал направо го просълзил с това съчинение (точна формулировка бе: „You almost made mе cry, dude!”)

Край, край! Джъстин окончателно ни спечели во веки веков – тук спането у приятели е много популярно и Джъстин си окопа сламата у дома за вечни времена .... Само не искам да мирише вътре на марихуана много, момчета!

Завършекът на вечерта бяха едни безкрайни снимки на цялата агитка, и балони, и смях, и благодарности от публиката, и върволица родители, чинно чакащи да благодарят на децата, които са ги впечатлили, и любезности да разменят всички, а я и по-русскому говорила, с което май дала лъжливи надежди на влюбени девочки...

Да разясня: всички бели и светлокоси девойки в ESL класа (рускинята, украинката, и швейцарската същност на швейцарката-колумбийка) са отчаяно влюбени в Калоян, който, обаче трепти на други, явно не толкова светлокоси честоти... И затова, ему не хотелось мать да говори по-русскому, защото съвсем ще захлътнат девочките. Обаче мать неудержимая, ей хотелось говорит (ако съм го и написала правилно, ще се отстрелям направо!)....

Такива работи сe случиха на вечерта на националностите. Много трогателно беше – всеки, който е бил на подобни тържества на деца, или пък ги е организирал като преподавател, може да ви каже колко са чудесни. Децата са толкова естествени и искрени! А и понеже тук в Америка цинизмът е на по-ниско ниво, отколкото в Бг, някак си изглеждат съвсем подозрително естествени. В България, например, трудно можеш да накараш пищна 12-13 годишна девойка да разтресе телеса в пачанга, защото съучениците ще я замерят с обелки – тук, обаче, всички й се радваха чистосърдечно, а който се е смял, си е за негова сметка...

Когато после в колата коментирахме събитието, ние с Жорко се старахме да бъдем премерени и определено възторжени, защото Калоян и Джъстин бяха много позитивно настроени към видяното. Аз единствено се изпуснах, че Норимар ми е заприличала отначало на учителка, но те и двамата ми казаха „защо така говориш, ученичка си е, заради грима си решила така...”

Браво, добре е така, позитивната! Може и мать все някога да стане голяма, и да заприлича и тя на детите си – позитивна и порастнала...

Дано снимките ви харесат! Пожелавам, в тази връзка, повече позитивност на всички!

* * *

И накрая, моля позитивно да простите едно известно позагубване на нишката в последната третина на съчинението ми, но ....  избягахме за два часа с Жорката да гледаме новият Джеймс Бонд (това е друга тема, но ние сме любители на филмите с Бонд, и този ни допадна мнооого, браво и на Дейниъл Крейг), та леко бях отклонена от смисления си словоред...

Peace!