Рана

Рана

(легенда)

080118~19~20

Топъл плач,

Дошъл изневиделица

Мълния

В небето глухонямо

Аз съм нощ,

Събрана от виелица,

 аз съм рана,

 мамо.

Лот Лориен “Еничар”

~~~

Кога не оставиш нищо за себе си, чедо...

~~~

Рано ранила мома Ралица,

Измела, китка росна набрала,

Либе си свое зачакала...

И чакала, чакала, заплакала...

В небето вятърът фучи, снегът по пътя е надиплен като дрипа върху планинските склонове. Явор се измъкна от къщата и пое по полегатия път. Искаше да стигне колкото се може по-скоро. Нарамил огромен чувал с дърва, той се препъваше в преспите и мърмореше нещо. Гледаше изпод вежди света навън.

Ралка беше болна вече трета седмица. И нищо. Нищо. Само пустота и мрак. Ходиха къде ли не – по лекари, по баячки, дори при някакъв индиец.

И отговорът беше все един и същ: няма надежда, няма да оздравее.

Познаваха се от малки, живееха през една къща и правеха всичко заедно – от игрите на бабината череша и извеждането на пашата, до приятелските спорове и закачки.

Явор си спомни деня, когато го плениха... помнеше го сякаш беше вчера. Бяха около петима, а може би шестима. Тъмни, мрачни силуети, забравили родина, майка и дълг, създания на мрака, готови да убиват. Сгуши се в полата на майка си и не искаше да тръгва... не искаше. Но те го взеха насила. И после нищо. Само тъмнина, защото очите му бяха вързани. През всичките тези години сърцето му беше вързано. Душата му беше отнета.

Еничар... еничарин.

Сепна се... тъмната фигура на бай Огнян изникна пред него.

- Как е? Как е булката, Яворе?

- Не е добре. Сега отивам да я видя.

- А то и ти изглеждаш болнав. Да не се поболееш само... от обич да не се поболееш. Най-голямата болка е обичта. И обичта най-боли. Така да знаеш.

- Знам го. И въпреки това продължавам...

- Е, хайде тогава. Бог да ви пази! – старецът продължи по пътя си, а зад него се мярна някакъв силует, който претърча и се скри в тъмната нощ.

~~~

- Нямаше те цяла вечност. А винаги си бил тук. Как се получава така?

- Ралке, моя Ралке, обич моя. Винаги съм бил тук, а ме е нямало. Такава е магията. Такава е обичта... Днес изглеждаш по-добре. – руменина озаряваше бялото Ралино лице.

- Защото ти си до мене...

- Защото ще оздравееш. Намерих лек.

~~~

Вървяха през снежните преспи. Двамата. Не им беше студено, въпреки че не виждаха накъде отиват. Явор знаеше, че трябва да стигнат хълма преди залез слънце. Ето – виждаше, че то вече се скрива зад хоризонта. Бяха му казали, че горе  на Яворова поляна* преди залез слънце става чудо – небето се разтваря и като погледнеш нагоре виждаш божествен гоблен*. На него му се беше присънвало точно това – разтворено небе като страница на книга с картини – икони – божествен сюжет, изпреден от невидими сили. Вярваше, че може да помогне на Ралка. Помнеше как беше посадил тук дръвче. Когато стигнаха поляната, Ралка едва вървеше. Притискаше се към Явор и плачеше.  

И като отглас отгоре в небето просветна светлина – топла, ярка, бляскава. Като слънчев лъч, само че през нощта.

Мълния в небето глухонямо...

Очите на Ралка се наляха със сълзи от щастие. Смееше се... Вярваше.

И я болеше по-малко.

~~

Разказват, че Ралка наистина е оздравяла след като е повярвала. Светлина в небето наистина е имало. Дали е била мълния или нощно слънце можем само да гадаем. Но вярата ни крепи.

Като послепис:

Разказът е своеобразна втора част на легендата ми Млади - писана март месец миналата година.

* - сънят наистина ми се е присънвал и досега ме изумява с образите и детайлността си. Картините са все още като живи в съзнанието ми.

* - Яворова поляна се намира на Витоша.

През целия си живот се стремим да даваме, да бъдем повече, да обичаме... и да се раздаваме, да. С този разказ искам да кажа, че често се чувствам като рана – топла, която кърви... от обич. И всички ние имаме нужда да ни бъде казвано по-често, че сме обичани – като всяко човешко същество.

~~

Отглас (отделно):

Оглеждам се в теб, докато те има. Оглеждам се, взирам се да те видя – няма те. А аз винаги съм била тук – търсеща близост, ласка, топлина и обич. Боли ме от неразбирането на най-близките, от това, че те искат аз да съм при тях, а аз винаги съм била – повече от всякога. Лутам се – малка светлинка насред море, като онази светулка, която бях, като детето, което не спирам да бъда и като жената, в която се превръщам. Ти искаш да съм с теб, а обезкървил ли си се, за да бъдеш с мен? Опитал ли си се да бъдеш мен, да се поставиш на моето място? Аз го правя непрекъснато с всички – поставям се на тяхното място. И се намирам – като отражение на страница, като гълъбова ласка, като докосване, като усмивка – разсеяла разсеяното, различна от досегашната, но себе си.

Не е ли да си себе си, когато се чувстваш добре? Аз се чувствам добре, когато помагам и давам, давам, давам. Когато съм с теб.